О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 823
С., 21.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3104/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. И., подадена чрез адв.М. от САК, и по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор С. от Апелативна прокуратура [населено място], срещу решение № 1000 на Апелативен съд [населено място], постановено на 02.05.2017г. по в.гр.д.№ 356/2017г. Предмет на първата касационна жалба е въззивното решение В ЧАСТТА, с която като краен резултат искът на И. И. И. срещу Прокуратура на Република България е отхвърлен за разликата над 15000лв. до пълния предявен размер 50000лв., представляваща обезщетение по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди, пряка последица от повдигнато обвинение за престъпление по чл.291, ал.1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 23.11.2012г. /влизане в сила на оправдателната присъда/ до окончателното изплащане. Предмет на касационната жалба на Прокуратурата на Република България е въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която претенцията по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е уважена в размер 15000лв., ведно със законната лихва от 23.11.2012г. /влизане в сила на оправдателната присъда/ до окончателното изплащане.
В касационната жалба на ищеца И. И. И. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложено към касационната жалба, касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК. Поддържа, че в обжалваното решение въззивният съд , като е определил занижен размер на обезщетение, се е произнесъл по материалноправния въпрос „за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, свързан със задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението”, който е решаван противоречиво от съдилищата. Не се позовава на съдебна практика от обхвата на чл.280 т.2 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл и по процесуалноправния въпрос , „свързан с определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обстоятелства по делото” в противоречие със задължителната за съдилищата практика. Позовава се на Решение № 310 от 02.11.15 г., ВКС, ІV ГО, постановено по гр. дело № 410/05г.
Ответната страна по тази жалба – Прокуратура на Република България, не взема становище.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Прокуратурата, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно прилагането на общия критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи хипотезата на т.1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика, и в тази връзка се сочат и представят (в преписи) следните три съдебни решения: Решение № 310 от 02.11.15 г., ВКС, ІV ГО, постановено по гр. дело № 410/05г., Решение № 42 от 22.02.13г., ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр. дело № 854/12г, и Решение № 95 от 23.04.14г., ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр. дело № 5805/13г.
Ответникът по тази касационна жалба Л. Й. И. в представен писмен отговор чрез адв. М. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд е приел, че претенцията за обезщетение за претърпени вреди от повдигане на обвинение срещу пострадалото лице за извършено престъпление от общ характер, по което същия е бил оправдан с влязла в законна сила присъда, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата, чрез нейните органи – прокуратура, е доказана по основание и основателна до размер 15000лв. Посочил е, че обезщетението обхваща всички преки и непосредствени вреди, които са последица от увреждането; че съобразно общите разпоредби за разпределение на доказателствената тежест ищецът по иск за неимуществени вреди следва да установи основанието на иска си, а размерът на претърпените вреди следва да бъде определен от съда по справедливост; че последната не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. Приел е, че от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице. На ищеца е било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер – чл.291 НК / Който като вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта устно или писмено съзнателно даде невярно заключение, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години и с лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 7/, което не съставлява тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК; в рамките на цялото наказателно производство е бил с най-леката мярка за процесуална принуда „Подписка”, която му е била определена от разследващите органи с Постановление за привличане на обвиняем от 15.08.2007г.; общата продължителност на наказателното производство до приключването му с влязъл в законна сила акт е 5г. и 3месеца, като същият не може да се определи като разумен срок по смисъла на чл.6 от КЗПЧОС, доколкото престъплението, в извършването на което е бил обвинен ищецът, не се е характеризирало с голяма правна и фактическа сложност. Съдът е счел за безспорно установено, че ищецът е изживял тежко факта на образуваното срещу него наказателно производство, затворил се е в себе си и е ограничил социалните си контакти; че е изпитал допълнителни притеснения широката медийна гласност, дадена на случая, и последиците от това в професионалната сфера на ищеца, когото отделни съдебни състави отказвали да назначават като вещо лице заради повдигнатото обвинение; че от значение за определяне размера на обезщетението е и личността на пострадалия, който е бил уважавано вещо лице и се е ползвал с авторитет в гилдията, както и, че в началото на 80-те години е бил преподавател в ЮФ на Софийски университет „Св. К. О.“. По горните съображения съдът е обосновал извод, че в полза на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение, което да бъде адекватно на претърпените морални страдания в размер на 15 000лв., а за разликата до пълния претендиран размер искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Приел е и това, че следва да се присъди и компенсаторна лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното заплащане на главницата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
И двамата касатори поставят идентични правни въпроси в изложението си като различна е само номерацията на последните. Въпросите са правно разрешени от въззивния съд и са обуславящи решаващите му изводи, но не са налице поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки. Съображенията за това са следните:
На първо място относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, с колегите и други членове на обществото, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
Поради изложеното не е налице поддържаното от касатора И. основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК – поставеният правен въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата. В случая касаторът не се позовава на съдебна практика от обхвата на чл.280 т.2 ГПК и не излага обосновка в подкрепа на това поддържано основание. Освен това основанието по чл.280 т.2 ГПК не е налице, когато по въпросите е налице задължителна съдебна практика, съобразена от съда, както е в процесния случай.
На следващо място не може да се приеме и това, че съдът е дал разрешение в разрез със задължителната съдебна практика по поставените въпроси. В съдебните си актове /в това число и решенията, на които се позовават касаторите/ различни състави на ВКС нееднократно са подчертавали, че справедливостта, макар да е морално-етична категория, за нуждите на съдопроизводството следва да бъде основана на и съобразена с конкретни, имащи значение за отделния случай, обстоятелства. Справедливостта налага претърпяната вреда да бъде репарирана, като на обезщетяване подлежат не само физически изстрадани болки, но и такива, които се търпят в духовната и интелектуална сфера на индивида. Болките, страданията, ограниченията и неудобствата за различните индивиди при различни обстоятелства, са различни. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Поради това не може да се обоснове извод за наличие на противоречие между обжалваното въззивно решение и съдебният акт, на който се позовава касаторът И. от една страна, и актовете, на които се позовава касаторът П. от друга.
Такъв е и смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, а именно – обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора П., а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който същият касатор посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; определеният размер е завишен. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В изложението си касаторът П. не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Следва да се има предвид и това, че релевираните и в двете изложения оплаквания за необоснованост на решението и неправилност поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата и формиране в следствие на това на грешни крайни, са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Последните подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода страните следва да понесат разноските, така както са ги сторили в касационното производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1000 на Апелативен съд [населено място], постановено на 02.05.2017г. по в.гр.д.№ 356/2017г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: