7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
С., 15.04. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 4009 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 3839/25.05.2018 г. от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 18 от 30.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 74/2018 г. на Бургаския апелативен съд, в частта му, с която като частично е отменено решение № 49 от 25.01.2018 г. по гр.д. № 319/2017 г. по описа на Ямболския окръжен съд в отхвърлителната му част, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ж. Й. С. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 12 000 лв./от общо претендираните 200 000 лв./, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, както и сумата от 8 686,71 лв./от общо претендираните 9 520 лв./ обезщетение за имуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл. 202, ал. 2, т.1, вр. с ал. 1, т. 2, вр. с чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 339, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за които е бил оправдан.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение в посочения размер от 12 000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава и представя съдебна практика, както следва: ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК, т. 11, относно определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, както и решение № 25 от 11.02.2014 г. по гр.д. № 5302/2013 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 172 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 4357/2016 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр.д. № 627/2016 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 70 от 29.03.2016 г. по гр.д. № 5257/2015 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 539 от 09.08.2010 г. по гр.д. № 1747/2009 г., ІІІ г.о. на ВКС, решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 256 от 04.11.2015 г. по гр.д. № 1277/2015 г., ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Поставените от касатора материалноправни и процесуалноправен въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд в противоречие със задължителната и установена практика на ВКС, са относно изискванията към понятието „справедлив размер“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и относно икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната ни като база за определяне на паричния еквивалент, както и относно изискванията към доказателствата, обезпечаващи наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди.
Ответникът по жалбата Ж. Й. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Н. от АК-Я., я оспорва като неоснователна и на основание чл. 287, ал. 2 ГПК предявява насрещна касационна жалба за сумата от 188 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2016 г., в която част въззивният съд е отхвърлил иска. Твърди, че са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност в отхвърлителната част на въззивното решение. Представя изложение по чл. чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поставени правни въпроси от процесуално и материално естество, а именно – как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на подсъдимия, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди; кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда, наред с примерно изброените в т. ІІ от ПП № 4/1968 г. на ВС РБ; следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ да бъдат съобразени всички обстоятелства, имащи отношение към размера му и как конкретното място, което дадено лице заема в йерархията на определена професия, свързана със завишени очаквания и изисквания на обществото за почтеност и спаване на законите се отразява на засягането на неимуществената му сфера при незаконно обвинение за извършване на умишлено престъпление от сферата на неговата професионална реализация. По първите два въпроса твърди, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и установена практика на ВКС в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, на която се позовава и прилага, а по третия въпрос, че разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. Редовна е и насрещната касационна жалба.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било образувано наказателно производство, с повдигнати две обвинения за извършени престъпления по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.2, вр. чл.201, вр. чл.20, ал.2 и чл.339 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК, за които се предвижда наказание „лишаване от свобода” от 3 до 15 години, за първото и от три до десет години за второто престъпление, като по първото обвинение наказателното производство е прекратено половин година след образуването му, а по второто е оправдан с влязла в сила присъда, т.е налице е хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Незаконността на действията на Прокуратурата на РБ са установени с факта на постановяване на влязлата в сила оправдателна присъда №4 от 09.03.2016 год. по нохд №208/2015 год. по описа на Военен съд [населено място]. Наказателното производство е продължило общо четири години и пет месеца, като първоначално на ищеца е била определена мярка „задържане под стража“, която е била за срок от един месец, след което е изменена в мярка „домашен арест“, а с постановление на прокурор от В. С. от 28.09.2012 г. му е взета мярка за неотклонение „подписка“. Наложени са му и допълнителни административни мерки – лишаване от право да напуска пределите на РБ за срок от три години, както и е бил отстранен от длъжността, която е заемал – кадрови военен със звание „сержант“ „завеждащ Хранилище в секция „ААВ“, отделение „Логистика“, във военно формирование № 26030 – Б., като със Заповед № ЛС-19/16.042015 г. на командира на военно формирование № 26030 – Б. е бил освободен от военна служба, поради прекратяване на договора му, тъй като в резултат на образуваното наказателно производство с решение от 18.09.2014 г. на Държавна агенция „Национална сигурност“ му е отнето разрешението за достъп до класифицирана информация. Въз основа на тези установени по делото факти, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и като е съобразил претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се във формата на психически и душевни болки и страдания от засягане на личността и достойнството му, притеснения за него и семейството му, изживян срам, накърнен професионален авторитет на кадрови военен, граден с години, както и доброто му име в обществото, а също и влошаване на здравословното му състояние в резултат на незаконното обвинение за извършени тежки престъпления, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 12 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. Уважил е и иска за имуществени вреди в размер на сумата от 8 686,71 лв.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора ответник, са формулирани материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички факти и обстоятелства, включително за установените неимуществени вреди и за причинно следствената връзка. Тези въпроси са от значение за изхода на спора и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайно установената практика съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани, включително относно наличието на причинени вреди по повод на незаконното обвинение, приключило с оправдателна присъда, при наличието на причинна връзка между тях. В конкретния случай в обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на РБ, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно, при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им; следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид правнорелевантни затова факти, с така установената константна и задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора ответник правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, включително и данните за икономическия растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната ни като база за определяне на паричния еквивалент, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005г., в която касационният съд сочи съответно, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди; при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното, не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правното разрешение, дадено с т.11 от ТР № 3/2005г. В случая паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие със задължителната съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство, което е приключило в разумен срок, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 12 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в съответствие с посочената съдебна практика на състави на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, а не в противоречие с тях.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което е основание за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси от касатора ответник въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната и установена практика на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, насрещната касационна жалба на Ж. Й. С., съгласно правилото на чл. 287, ал. 4 ГПК не подлежи на разглеждане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 18 от 30.04.2018 г., постановено по в.гр.д. № 74/2018 г. на Бургаския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 3839/25.05.2018 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: