О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
С., 13.02. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр. дело № 3938/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез адв. Х. М. срещу въззивно решение № 222/02.02.2016г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр.д. № 3161/2015г., с което е потвърдено решение №128 от 02.04.2015г., постановено по гр.д. № 48/2013г. на Софийски окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени изцяло предявените от [фирма], [населено място] искове по чл. 74 ЗЧСИ във вр. с чл. 45 ЗЗД срещу ЧСИ Г. К., за заплащане на сумата 26 000 лева, предявена частично от пълния размер на вземането от 841 813.50 лева – обезщетение за непозволено увреждане за неправомерно начислен данък ДДС при извършване на публична продан на недвижим имот, собственост на ищеца, ведно с дължимата мораторна лихва в размер на 1200 лева, предявена частично от общо дължимата в размер на 512878.16 лева за периода от 10.07.2007г. до датата на подаване на исковата молба – 09.07.2012 г., както и предявените от [фирма], [населено място], против [фирма], [населено място], частичен иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 54 500 лева, предявена частично от пълния размер на вземането от 841 813.50 лева, както и дължимата мораторна лихва в размер на 1200 лева, предявена частично от общо дължимата в размер на 512 878.16 лева за периода от 10.07.2007 г. до датата на подаване на исковата молба – 09.07.2012 г., като неоснователни.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, както и за нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по поставените от него въпроси, а именно: 1/ Допуснато ли е процесуално нарушение при определяне на иска за лихвите за обезщетение, определяйки лихвата като мораторна лихва, при наличие на предявен иск за непозволено увреждане /деликт/?; 2/ Може ли съдът да приеме, че е налице иск за мораторна лихва за претенция за непозволено увреждане, имайки предвид трайната практика?; 3/ Определянето на лихвата погрешно от ищеца като мораторна първоначална, следва ли да се приеме от съда, въпреки последващото позоваване за наличието на компенсаторна лихва?; 4/ Правилно ли е изискана и събрана такса относно предявения иск за лихви като акцесорен по иска за деликт?; 5/ Допустимо ли е в гражданското производство индиректното произнасяне на гражданския съд по обстоятелства, по които административен орган се е произнесъл и приема противното, като участието на страните в административното производство е строго определено? Кога следва да се допусне инцидентно произнасяне по законосъобразността на административен акт?; 6/ Как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 302 ГПК относно инцидентното произнасяне на съда по отношение на законосъобразността на административните актове?; 7/ Налице ли е колизия при произнасяне на съда по отношение на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК и разпоредбата на чл. 302 ГПК относно административния акт на НАП относно внесеното ДДС и съдебни актове на административен съд в тази връзка?
Ответната по жалбата страна ЧСИ Г. Н. К. в представен писмен отговор чрез адв.Г. С. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски- адв.възнаграждение в размер 1310лв. съобразно приложен списък на разноските и договор за правна защита.
Ответната по жалбата страна [фирма], [населено място] чрез юрисконсулт М. Г. взема становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.
Третото лице помагач ЗАД [фирма] чрез адв. Надежда К. в представен писмен отговор взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Производството пред Софийския окръжен съд е започнало по искова молба на [фирма] против ЧСИ Г. К. с рег. № 792 с район на действие Софийски окръжен съд и против [фирма], [населено място], с която са предявени следните искови претенции : против първия ответник е предявен частичен иск по чл. 74 ЗЧСИ във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 26 000 лева – – част от общо претендираната сума в размер 841 813.50 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в неправомерно начислен ДДС при извършена публична продан на недвижим имот, собственост на ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда – 09.07.2012 г. до нейното окончателно заплащане; по чл. 86, ал. 1 ЗЗД иск за сумата от 1200 лева – част от общо претендирана сума в размер на 512878.16 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 841 813.50 лева за периода от 10.07.2007 г. до 09.07.2012 г., ведно със законната лихва от деня на предявяване на исковата молба до окончателното погасяване на главницата; против втория ответник са предявени частичен иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 54 500 лева – част от общо претендираната сума в размер 841 813.50 лева за периода от 10.07.2007 г. до 09.07.2012 г., ведно със законната лихва, считано от деня на подаване на исковата молба до нейното окончателно заплащане, и по чл.86 ЗЗД за дължимата мораторна лихва в размер на 1200 лева, предявена частично от общо дължимата в размер на 512 878.16 лева за периода от 10.07.2007 г. до датата на подаване на исковата молба – 09.07.2012 г.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените в условията на обективно кумулативно съединяване искове са отхвърлени, съдът е приел, че ответникът ЧСИ Г. К. с рег. № 792 не е осъществил противоправно поведение и не е нарушил разпоредбата на чл. 131 ЗДДС и чл. 38 и сл. ЗДДС, поради което не са налице предпоставките за ангажирането на имуществената му отговорност по чл. 74 ЗЧСИ във вр. с чл. 45 ЗЗД. По делото е прието за установено, че срещу ищеца [фирма] е било образувано изпълнително дело № 53/2004 г. по описа на СИС при РС – Самоков, впоследствие продължило при условията на пар. 3 ЗЧСИ при ответника – ЧСИ Г. К., с взискател [фирма] /сега [фирма]/. Изпълнителното производство било образувано от взискателя за събиране на вземане, произтичащо от ипотечен кредит, отпуснат на ищеца за реконструкция и модернизация на закупена от ищеца през 2001г. масивна сграда – хотел „Ч.“, находящ се в кк. „Б.“. В хода на изпълнителното производство посоченият недвижим имот е изнесен на публична продан от ЧСИ К. при начална цена 80% от оценката – 5 050 880 лева. Наддавателно предложение в размер от 5 050 881 лева е постъпило единствено от [фирма], което дружество е обявено за купувач на имота, възложен с постановление за възлагане от 10.07.2007г. След издаването на постановлението ЧСИ е изпратил уведомление на 12.07.2007 г. за извършена продажба по смисъла на чл. 131 ЗДДС до ТД на НАП С. – град, в което е посочен купувачът [фирма] с идентификационен номер по ДДС B., продажна цена на вещта в размер на 5 050 881 лева, данъчна основа – 4 209 067.5 лева и дължим данък 841 813.5 лева. С оглед представено по кориците на първоинстанционното дело преводно нареждане от 12.07.2007г. се установява, че ЧСИ К. е превел сума в размер на 841 813.50 лева на ТД на НАП дължима на основание чл. 131, ал. 1 ЗДДС. На 15.03.2010 г. ищецът е поискал от ТД на НАП възстановяване на недължимо преведения ДДС от ЧСИ К., тъй като публичната продан на конкретния имот представлявала освободена доставка по смисъла на чл. 45 ЗДДС. ТД на НАП с Акт за прихващане или възстановяване от 13.04.2010 г. постановила отказ, който бил потвърден с решение № 1526 от 31.03.2011 г., постановено по адм. д. № 1006/2011 г. от Административен съд – София-град. С решение № 2499 от 20.02.2012 г., постановено по адм. д. № 6299/2011 г. от Върховен административен съд е оставено в сила решението на АС – София-град. Както пред органите на приходите, така и в исковото производство ищецът обосновава тезата, че сградата на хотела не е била нова и като такава при публична продан не е следвало да се начислява и превежда ДДС, а посочената сума от 841 813.50 лева е следвало да бъде включена в разпределението и да му бъде върната след удовлетворяването на взискателите. В мотивите на съдебните решения на административните съдилища, с които е потвърден отказът на приходната агенция за възстановяването на сумата, внесена като данък, е изложено, че публичната продан на хотела е била необлагаема доставка, неправомерно е документирана като облагаема и е внесен ДДС.
При тези констатации съдът е съобразил от правна страна, че съгласно чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност, като за основателността на иска е необходимо да се установи, че на деликвента са възложени по надлежния ред правомощия по изпълнението, същият е осъществил противоправно поведение /действие или бездействие/, което е извършено виновно и е свързано с това му особено качество, настъпили са вреди и е налице причинно-следствена връзка между противоправното поведение и вредата. Противоправността като елемент от очертания фактически състав се състои в процесуална незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител. Прието е, че преценката за неправомерност на поведението на ответника се свежда до въпроса за дължимостта на данък добавена стойност по чл. 45 ЗДДС отм. и респективно облагаема доставка ли е по смисъла на цитираната разпоредба продажбата на процесния имот – хотел „Ч.“. В тази насока съдът е анализирал разпоредбата на чл. 45, ал. 3 ЗДДС отм., съгласно която освободена от данък е доставката на сгради или на части от тях, които не са нови, доставката на прилежащите към тях терени, както и учредяването и прехвърлянето на други вещни права върху тях. Съобразено е, че нови по смисъла на цитираната разпоредба във връзка с пар. 1, т. 5 от ДР на ЗДДС са тези сгради, които към датата, на която данъкът за доставката им е станал изискуем, са с етап завършеност „груб строеж“ или към датата, на която данъкът за доставката им е станал изискуем, не са изтекли 60 месеца от издаването на разрешение за ползване по реда на ЗУТ. При тези съображения въззивният съд е формирал извод, че разрешението за ползване на сградата по реда на ЗУТ е издадено на 22.03.2003г. от главния архитект на [община], а постановлението на ЧСИ, с което е възложен имотът е от 10.07.2007 г., т.е. данъкът е станал изискуем преди изтичането на срока от 60 месеца, поради което процесната сграда е „нова“ по смисъла на ЗДДС. Счетено е, че постановените от Административния съд – С.-град и от ВАС решения не са задължителни за съдилищата и за ответниците по делото, тъй като последните не са участвали в административните производства, по които те са постановени. Ето защо, според съда, правилно и законосъобразно ответникът в качеството си на частен съдебен изпълнител е изпълнил правомощията си по чл. 131 ЗДДС, като е начислил и внесъл по сметка на НАП дължимия се данък добавена стойност в размер на сумата от 841 813.50 лева. Поради извод за неоснователност на главния иск е отхвърлен и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По изложените съображения е счетена за неоснователна поради липса на неоснователно разместване на блага и претенцията по чл.59 ЗЗД и акцесорната й такава по чл.86 ЗЗД.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
С формулираните от първи до четвърти въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя питания свързани с разграничението на мораторната от компенсаторната лихва, като обосновава тяхната значимост за спора с допуснати от съда процесуални нарушения. Изтъква се, че според трайната практика, когато е предявен иск за деликт, то размерът на изтеклите от датата на увреждането до предявяването на исковата молба лихви не се включва в цената на иска и искането за присъждането им не представлява самостоятелна претенция; за компенсаторните лихви се прилагали други правила, като при непозволено увреждане те се дължат от деня на събитието. Касаторът обаче не обосновава надлежно по какъв начин посочените правни въпроси предопределят изхода на делото и са обусловили постановеното от съда отхвърляне на исковите претенции за вреди от извършено незаконосъобразно действие на съдебния изпълнител. Единно в практиката и теорията е разбирането за акцесорния характер на вземането за лихви, от което следва, че съществуването на последното е в зависимост от наличието на главното вземане. При формиран извод за липса на елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, който поражда правото на вземане за претендираното по делото обезщетение, следва, че на отхвърляне подлежат и всички акцесорни вземания, каквито са тези за лихви, независимо от техния характер на компенсаторни или мораторни. По тези съображения съдът не е подложил на анализ характера на претендираните лихви, нито е определил моментът, от който същите започват да текат, тъй като тези обстоятелства не са релевантни за съществуването на спорното право. Поставеният четвърти въпрос за дължимостта на държавна такса по претенция за лихви също не обуславя изхода на делото, тъй като е свързан с движението на исковото производство и не може да предопредели формираната от съда воля по материалноправния спор за съществуването на право на обезщетение от непозволено увреждане. Наред с това, доводите, с които страната обосновава наличието на допълнителното основание по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не са подкрепени с посочване или представяне на съдебна практика.
В следващата група въпроси – от пети до седми, касаторът повдига въпроси, свързани със силата на пресъдено нещо на решенията на административните съдилища и за хипотезите, в които гражданският съд може да се произнася инцидентно по валидността и законосъобразността на административния акт. Тези въпроси са застъпени в мотивите на обжалваното решение, но дадените от въззивния съд разрешения не посрещат специфичните предпоставки за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. За допустимостта и необходимостта гражданските съдилища да изследват валидността и законосъобразността на административния акт, когато същият съставлява елемент на смесени фактически състави, процесуалният закон се изразява ясно с разпоредбите на чл. 17, ал. 2 и чл. 302 ГПК. Разпоредбата на чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК задължава гражданския съд да зачете последиците на силата на пресъдено нещо на решението по административноправния спор само в случаите, в които то се противопоставя на страна, която е участвала в административното производство по издаването и обжалването на съответния административен акт. По така поставените въпроси е налице и задължителна съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК / пр.: решение № 6 от 16.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 925/2011 г., II г. о., ГК, и решение № 88 от 09.03.2012 г. по гр.д. № 1131/2011 г. на ВКС, II г.о./ Съгласно последната разпоредбата на чл. 297 от ГПК постановява зачитане на влязлото в сила решение от всички съдилища в Република България, но по отношение на решенията на административен съд, постановени по административноправен спор, ГПК, в чл. 302 постановява, че решението на административния съд е задължително за гражданския съд относно това, дали административният акт е валиден и законосъобразен. Когато в гражданскоправен спор се обсъжда решение на административен съд в частта относно настъпилите гражданскоправни последици, решението на административния съд следва да се зачете, но по отношение на силата, която процесуалните закони му придават между страните по административния спор, разрешен с това решение, както и относно валидността и законосъобразността на административния акт, обжалван в административното производство. Трети лица, извън лицата по административното правоотношение, не са страни в административното производство и те не могат както да обжалват административен акт, по който те не са страна, така и да участват в административно производство по неговото обжалване. Именно с цел защита правата на трети лица, които не са страна в административното производство, в Общите правила на ГПК е предвидено изключение от определената като задължителна сила на решението на административен съд по административноправен спор по отношение на законосъобразността на административния акт. В разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК е отречена възможността граждански съд, разглеждащ гражданскоправен спор, да се произнася по законосъобразност на административен акт, с изключение на случаите, когато такъв акт се противопоставя на страна, която не е участник в производството по издаването на акта и по неговото обжалване. Последното следва да се тълкува, че страната, която не е била в страна в производството по обжалването на административния акт може да иска и съдът е длъжен да се произнесе и по законосъобразността на съдебно решение на административен съд, издадено в производство по обжалване на административен акт, когато се навеждат твърдения за неговата незаконосъобразност от трето лице, при наличие на правен интерес от това оспорване. Произнасянето на граждански съд по законосъобразността както на административен акт, така и на съдебно решение, влязло в сила, постановено от административен съд по административноправен спор, е допустимо в този случай, като съдът е длъжен да осъществи косвен контрол за законосъобразност, тъй като тази възможност е допустима, предвид чл. 17, ал. 2 от ГПК. При тези съображения, настоящият състав не констатира съдебна практика, която да възприема тълкуване на сочената от касатора процесуална уредба в противоречие с приетите от въззивния съд разрешения. Същевременно, по повдигнатите въпроси е създадена трайна и безпротиворечива съдебна практика, за която не е налице необходимост от осъвременяване, предвид настъпили промени в законодателството или обществените условия.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати сторените такива в настоящото производство от ответните страни както следва : 1310лв. в полза на ответника Г. К. и 600лв. в полза на ответника [фирма] – възнаграждение за юрисконсулт, определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл.37 ЗПП и чл.25 от Наредба за заплащането на правната помощ.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 222/02.02.2016г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр.д. № 3161/2015г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на ЧСИ Г. Н. К. деловодни разноски в размер 1310лв., както и да заплати на [фирма] [населено място] деловодни разноски в размер 600лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: