О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 796
София, 20.11. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2506/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Университет за национално и световно стопанство /У./, [населено място], подадена чрез ст.юрисконсулт В., срещу въззивно решение № 782 на Софийски градски съд /СГС/, постановено на 04.02.2019г. по в.гр.д.№ 10764/2018г. в частта, с която след отмяна на Решение № 426338/09.06.2018 г. по гр. дело № 57231/2017 г. на Софийския районен съд /СРС/, 156-ти състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от В. Р. Х. срещу У. иск с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сума в размер на 2 328, 72 лева – разликата между присъдения размер от 2 560, 74 лева (две хиляди петстотин и шестдесет лева и 74 стотинки) и 4 889, 46 лева (четири хиляди осемстотин осемдесет и девет лева и 46 стотинки) – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 20.06.2017г. до 20.12.2017 г., У. е осъдено на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ да заплати на В. Р. Х. сума в размер на още 2 328, 72 лева (две хиляди триста двадесет и осем лева и 72 стотинки), представляваща разликата между присъдения размер от 2 560, 74 лева (две хиляди петстотин и шестдесет лева и 74 стотинки) и дължимия такъв от 4 889, 46 лева (четири хиляди осемстотин осемдесет и девет лева и 46 стотинки) – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 20.06.2017г. до 20.12.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 21.08.2017г., до пълното ? изплащане.
Въззивното решение в останалата му част, с която като краен резултат претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлена за разликата над сумата 4 889, 46 лева до претендираният пълен размер 4987лв. не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.
Първоинстанционният съдебен акт – Решение № 426338/09.06.2018 г. по гр. дело № 57231/2017 г. на Софийския районен съд, в частта, с която е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата от работното ? място – на длъжност „младши счетоводител“ в поделение „Студентски столове и общежития“ на У., извършено със заповед № ЧР-209/20.01.2015г. на ректора на същия университет, възстановена е същата на заеманата преди уволнението длъжност и й е присъдено обезщетение по чл.225 КТ в размер 2 560, 74 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 21.08.2017г., до пълното ? изплащане, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Според касатора съдът неправилно е определил месец декември 2013г. като релевантен за изчисляване на базата за определяне размера на дължимото обезщетение, тъй като видно от представените с касационната жалба болнични листове и представената на съда справка отсъствия на работника през 2013г. и 2014г., ищцата няма нито един отработен ден за този месец поради ползване на отпуск по болест. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска по чл.225 КТ за сумата 2 328, 72 лева.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по разрешения от въззивния съд въпрос ” как следва да се определи обезщетението по чл. 225,ал.1 КТ при положение, че уволнената няма пълен отработен месец преди уволнението и нито един отработен ден през месец декември 2013г., месецът предхождащ уволнението и въз основа на който въззивният съд е определил среднодневното й възнаграждение по правилото на чл.19, ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата”. Поддържа, че посоченият въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с цитираните в изложението актове на ВКС, съдържащи произнасяне по такива искове. Искането му за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението в тази част поради неправилно приложение на чл.228 КТ и чл.19 НСОРЗ , тъй като от представените с касационната жалба болнични листове се установява, че през този месец уволнената не е отработила нито един ден.
Ответната страна В. Р. Х., в представен чрез адв. М. писмен отговор взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Заявено е и искане за присъждане на възнаграждение за осъществено особено представителство от адв. М..
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд e приел, че съгласно чл. 228, ал. 1 КТ обезщетението за незаконно уволнение на работник или служител се определя въз основа на брутното трудово възнаграждение, получено от същия в месеца предхождащ незаконното уволнение или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение; че константно е прието в съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС), формирана с Решение № 432/ 03.12.2012 г. по гр. д. № 1129/2011 г., ІV ГО; Решение № 490/28.06.2010 г. по гр. д. № 342/2009 г., ІV ГО; Решение № 665/11.01.2011 г. по гр. д. № 1688/2009 г., ІІІ ГО, че посоченото по-горе правило се прилага само когато работникът е работил за пълен работен месец – т.е. през всички работни дни от съответния месец; че в случая е установено безспорно, че от назначаването си на длъжност „младши счетоводител“ през месец януари 2013 г. до издаването на заповедта за уволнението ? от тази длъжност, въззивницата няма нито един пълен работен месец, а е полагала труд само в някои работни дни от съответните календарни месеци. В тази връзка е обосновал извод, че разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ за определяне на размера на обезщетението за оставане без работа не може да се приложи пряко. Счел е, че за подобни случаи се прилага изричната разпоредба на чл. 19, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (обн., ДВ, бр. 9/26.01.2007 г.), според която когато работникът или служителят не е отработил пълен работен месец, брутното трудово възнаграждение за целите на определяне на обезщетението за оставане без работа се определя, като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец. Изрично се е позовал и на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 359/17.06.2010 г. по гр. д. № 1448/2009 г., ІV ГО, и Решение № 665/11.01.2011 г. по гр. д. № 1688/2009 г., ІІІ ГО, според която ако липсват доказателства за пълен отработен месец, обезщетението се определя единствено по тези правила. След анализ на събраните по делото писмени доказателства досежно отработените от ищцата дни и изплатеното й трудово възнаграждение за тях, съдът е обосновал извод, че за база за определяне на среднодневното трудово възнаграждение следва да се вземе месец декември 2013г. За да обоснове този си извод, съдът е кредитирал неоспореното от страните заключение на вещото лице по делото, изготвено въз основа на разходните ведомости за заплати на Университета на национално и световно стопанство, съгласно което последният месец, в който има отработени дни ищцата е месец декември 2013г., отчетени като отработени са четири дни и за тях във ведомостите й е начислено възнаграждение в размер на 171, 54 лева. При така приетите за установени факти съдът е обосновал извод, че среднодневното възнаграждение се получава при разделяне на последната сума на четири, и е равно на 42, 89 лева. През месеца е имало 19 работни дни и по правилата на чл. 19, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (умножаване на среднодневното възнаграждение по броя работни дни в месеца) се получава база, от която да се определи обезщетение за оставане без работа в размер на 814, 91 лева. При месечен размер на обезщетението от 814, 91 лева, за пълния 6-месечен период за оставане без работа се дължат общо 4 889, 46 лева.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В случая първата част от въпроса ” как следва да се определи обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ при положение, че уволнената няма пълен отработен месец преди уволнението” е правно разрешена от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. Съдебните актове, на които се позовава касаторът, са неотносими и не могат да обосноват противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка и с тях се дава отговор на различни правни въпроси от поставения в настоящия случай. Същевременно по въпроса е налице трайна и последователна съдебна практика, обективирана в актове на ВКС / пр.: Решение № 140 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 359 от 17.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1448/2009 г., IV г. о., ГК/, която приема, че в трудовото право законодателят фиксира размера на някои обезщетения независимо от това, какъв е действителният размер на претърпените вреди от неправомерното поведение на насрещната страна по трудовия договор. Във всички такива случаи законодателят изхожда от размера на реално полученото брутно трудово възнаграждение в определен период от време. Винаги, когато законодателят фиксира размера на обезщетението за вреди в закона, съществува възможността размерът на действително претърпените вреди да е по-голям или по-малък, но това не е основание да бъде присъден различен (по-висок или по-нисък) от посочения в закона размер. Усилената защита на пострадалия се изразява в освобождаването му от тежестта да доказва вредите си, но при фиксирането на размера на обезщетението законодателят отчита и възможностите на пострадалия да вземе мерки за тяхното ограничаване. При определянето на размера на обезщетението според полученото брутно трудово възнаграждение обаче в закона изрично е уредена възможността за определянето на размера на обезщетението по друг начин, приет в акт на Министерския съвет, в колективен или индивидуален трудов договор. Така съгласно чл.19 от НСОРЗ когато работникът или служителят не е отработил пълен работен месец, брутното трудово възнаграждение по чл. 228 от Кодекса на труда се определя, като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец, като размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение при изчисляване на платения годишен отпуск и обезщетенията по Кодекса на труда при пълен работен ден не може да бъде по-малък от този, който се изчислява при възникване на съответното основание от размера на установената за страната минимална работна заплата. Въззивното решение не е в противоречие с това правно разрешение.
С втората част от въпроса си – „как следва да се определи обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ при положение, че уволнената няма нито един отработен ден през месец декември 2013г., месецът предхождащ уволнението и въз основа на който въззивният съд е определил среднодневното й възнаграждение по правилото на чл.19, ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата”, касаторът не повдига правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Въпросът в тази си част е привързан към собственото разбиране на касатора за установени по делото факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. В подкрепа на този въпрос същият обосновава твърдението си за наличие на основание за достъп до касация единствено с доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение поради формирани грешни фактически и правни изводи вследствие непрецизен анализ на доказателствата, както и непълнота на доказателствения материал, в каквато връзка представя нови доказателства – приложените към жалбата и изложението болнични листове, чието събиране на настоящия етап от производството е недопустимо. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното е достатъчно да обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наведените допълнителни такива.
Предвид изхода разноски на касаторът не се следват. От ответната страна е заявено искане за присъждане на възнаграждение за осъществено особено представителство от адв. М.. Съдът не присъжда такива по следните съображения:
Адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, осъществено от адвокат по реда на ЗПП, се определя по реда на чл. 37 и сл. ЗПП от Националното бюро за правна помощ, плащането на адвоката се извършва от НБПП по банков път въз основа на отчета по чл. 38 ЗПП и решение на неговия председател. На назначения адвокат, въз основа на отчета, от НБПП се възстановяват и средствата за необходими разходи за защита в друго населено място по реда на Наредбата за командировките в страната.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 782 на Софийски градски съд, постановено на 04.02.2019г. по в.гр.д.№ 10764/2018г. в обжалваната част, с която като краен резултат У. е осъдено на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ да заплати на В. Р. Х. сума в размер на още 2 328, 72 лева (две хиляди триста двадесет и осем лева и 72 стотинки), представляваща разликата между присъдения размер от 2 560, 74 лева (две хиляди петстотин и шестдесет лева и 74 стотинки) и дължимия такъв от 4 889, 46 лева (четири хиляди осемстотин осемдесет и девет лева и 46 стотинки) – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 20.06.2017г. до 20.12.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 21.08.2017г., до пълното ? изплащане.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: