О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
гр. София, 20.03.2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 4308/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 6968 от 20.07.2017 г. от [община], представлявана от кмета Н. К. Д., чрез пълномощника си кмета на [община] Я., представляван от адв. Д. З. от АК – П., против въззивно решение № 56 от 08.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 124/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което като е отменено решение № 546 от 28.12.2016 г., постановено по гр.д. № 1497/2015 г. на Бургаския окръжен съд, са отхвърлени предявените от [община] срещу [фирма] [населено място]/като правоприемник на [фирма], [населено място]/, Б. Х. – П. и С. Н. П., и двамата от [населено място], искове за прогласяване нищожност поради невъзможен предмет на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, на следните сделки: 1. договор за покупко-продажба от 14.04.2003 г., сключен между [община], като продавач и [фирма], [населено място], като купувач, за имот, представляващ УПИ III – общ., за бар, в кв.15 по плана на [населено място], с площ от 615 кв.м.; 2. договор за продажба на същия имот, сключен с нотариален акт № 30, том IV, рег. № 2258, дело № 586 от 2003 г. на нотариус С. А., с продавач [фирма] и купувач [фирма], [населено място] /заличено/ и 3. договор за покупко-продажба на същия имот, сключен с нотариален акт № 6, том VI, рег. № 2661, д. № 955/2005 г. на нотариус С. А., с продавач [фирма] /заличен/ и купувач С. Н. П., като сделката е извършена по време на брака му с Б. Х. – П.. Жалбоподателят релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът, поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание се позовава на противоречие с ТР № 4/07.07.2010 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 4/2009 г., както и на постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 71 от 28.04.2015 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 6943/2014 г.; решение № 149 от 12.06.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 647/2012 г.; решение № 10 от 20.02.2013 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 742/2012 г. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на делото, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Дали процесният недвижим имот с площ от 615 кв.м., представлява имот публична общинска собственост или частна общинска собственост към момента на извършване на първата прехвърлителна сделка – 14.04.2003 г., въпреки представения по делото акт за публична общинска собственост № 508/16.02.1999 г.; 2/ Въззивният съд съобразно правомощията си притежава ли необходимата компетентност да определя вида на собствеността – публична/частна общинска собственост, съобразно предназначението на имота при наличие на акт за публична общинска собственост; 3/ Опровергаването на акт за публична общинска собственост води ли автоматично до извода, че общината не е собственик на имота, или че същият не е предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение; 4/ Следва ли и доколко въззивният съд да съобрази компетентната констатация на общината относно предназначението на имота за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение.
Ответниците по жалбата Б. Ц. Х. – П. и С. Н. П., чрез процесуалния си представител адв. Е. Д. от АК – София, са изразили становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените от касатора правни въпроси, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е уважил предявените искове по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД като е прогласил за нищожен поради невъзможен предмет договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 14.04.2003 г. между [община], като продавач и [фирма], [населено място], като купувач за имот, представляващ УПИ III-общ. за бар, кв.15 по плана на [населено място], с площ от 615 кв.м., и последващите две сделки за продажба на същия имот по нотариален акт № 30/22.05.2003 г., с купувач [фирма], [населено място] /заличен в ТР и по отношение на него производството по делото е прекратено/ и по нотариален акт № 6/18.04.2005 г., с купувач С. П., тъй като неправилно е приел, че процесният имот е публична общинска собственост, извън гражданския оборот, предвид въведената от закона в чл. 7, ал. 2 ЗОС изрична забрана такива имоти да се придобиват от правни субекти, различни от съответната община. Приел е, че в случая [община] е предявила против [фирма], [населено място], като правоприемник на [фирма], [населено място], [фирма], [населено място], Б. Х. – П. и С. Н. П. искови претенции за прогласяване нищожност на три последователни сделки за продажба на процесния недвижим имот, поради невъзможен предмет и при условията на евентуалност – поради противоречие със закона или заобикаляне на закона, тъй като за процесния парцел е съставен акт № 508/16.02.1999 г. за публична общинска собственост.
От фактическа страна въззивният съд е приел, че ответниците са оспорили статута на процесния имот като публична общинска собственост и поддържат, че същият е с предназначение „за бар“ по действащия и към момента на атакуваните сделки и понастоящем ЗРП на [населено място], още повече, че е бил включен в капитала на [фирма] и продаден след проведен конкурс, което сочи на хипотезата на чл. 2, ал. 4 ЗОС, като възразяват по отношение на заявеното от ищеца местонахождението на парцела – в средата на морската градина и върху част от централния плаж на [населено място]. От фактическа страна въззивният съд е приел, че с акт за общинска собственост № 508 от 16.02.1999 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, процесният имот, съставляващ парцел III – „за бар“, кв. 15 по плана на гр. Oбзор, урегулиран от 615 кв.м., е актуван като публична общинска собственост (в акта е отразено отписване на имота със заповед № 405/08.04.2005г. на кмета на [община] /л.171/, с която на основание чл. 64, ал. 1 ЗОС, парцелът е отписан от актовите книги за общинска собственост, във връзка с извършената продажба с договор от 14.04.2003 г.). Видно от приложения договор, [община], чрез кмета на общината, е продала на [фирма], [населено място] описания в цитирания А. имот, за сумата от 27 000 лв., като купувачът по договора се е задължил да изгради в парцела „бар-тип Кариби“, с общи инвестиции от 50 – 60 000 лв. Продажбата е извършена при проведен конкурс на основание чл. 35, ал. 1 ЗОС. В последствие, с нотариален акт № 30 от 22.05.2003 г. закупилото имота дружество е продало същия на Холдингово дружество [фирма], [населено място] за сумата от 1 900 лв., като последното е извършило следваща продажба с нотариален акт № 6 от 18.04.2005 г., с купувач С. П. от [населено място] по време на брака му с Б. П. за сумата от 2 000 лв. Съгласно основното и допълнителното заключение по изслушаната съдебно-техническа експертиза, съдът е приел, че първият план на [населено място] е от 1930 г., като теренът на процесният имот е заснет като общинска мера; следващият кадастрален и регулационен план е от 1955 г., с предвиждане първоначално на складов район, а впоследствие – преотреден за къмпинг; през 1971 г. е одобрен нов кадастрален и регулационен план, с обозначен за терена имот пл. № 4, записан в разписния списък като къмпинг в кв. 2 /т.е. предвиденото по предходния план мероприятие е било реализирано/, а като забележка е посочено предвиждане – „за озеленяване“; последният действащ ПУП-ПРЗ на [населено място] е одобрен със заповед № 106 от 31.05.1993 и с него е обособен парцел/УПИ III в кв. 15, отреден за бар; със заповед №РД-18-59/14.09.2006г. на изп. директор на АГКК са одобрени кадастралната карта и кадастралните регистри и процесният парцел е обозначен с идентификатор 53045.502.527, нанесен върху част от имот с идентификатор 53045.502.142, последният с предназначение – за парк. Установено е, че понастоящем, на място новонанесеният имот не е ограден, разположен е в парка на [населено място], като сградата – бар „Комета“, заснета в кадастралния план от 1993 г., е съборена, процесният имот само е трасиран на място (на чупките са поставени репери, а в границите на имота е извършено благоустрояване с реализирана тревна площ с детска площадка /катерушки/ и част от пешеходна алея, която не е съобразена с плана за регулация и алеята граничи с пясъчната ивица). При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че процесният имот, към периода, за който общината претендира, съставлява частна общинска собственост и съгласно чл. 7, ал. 3 ЗОС няма пречки да бъде обект на разпоредителни сделки, като атакуваните по предявените искове на [община] покупко-продажби от 2003 г. и 2005 г. са действителни и исковете за нищожност на заявените основания, като неоснователни са отхвърлени. Прието е, че процесният имот не е бил включен в капитала на търговското дружество [фирма], [населено място] (дружеството е имало в своя патримониум само движима вещ – нефункциониращ по предназначение плавателен съд-кораб на подводни криле, трайно изнесен на сушата и преустроен като сладкарница „Комета“, като въпросният преместваем търговски обект е бил разположен в процесния имот към 1993 г., когато е заснет и отразен в приетия последен ПУП-ПРЗ на [населено място] скица л. 159, като в А. № 508/1999г. не е отразен, тъй като подобни обекти не подлежат на актуване. Доколкото в първия атакуван договор за покупко – продажба от 14.04.2003 г. е посочено, че купувачът се задължава да извърши цялостна реконструкция и нов строеж върху закупения парцел, като изгради „бар-тип Кариби“, въззивният съд е достигнал до извод за несъществуването на кораба-сладкарница към момента на продажбата. По отношение на местонахождението на процесният имот се установява, че същият е обособен с ПУП-ПРЗ от 1993 г. в самостоятелен парцел, разположен заедно със съседения УПИ II, в кв.15 – „за дискотека“, в терен, обграден от всички страни от УПИ I – „за парк“, като в този смисъл са съдържащите се по делото скици на Службата по геодезия, картография и кадастър – [населено място] и скиците, приложени към експертното заключение. Към момента на договора за продажба от 14.04.2003 г. и следващите две сделки от 22.05.2003 г. и от 18.04.2005 г., е прието, че състоянието на имота съответства на описанието в меморандума от края на 1997 г. (представлявал е терен около бившия преместваем търговски обект кораб – сладкарница „Комета“, граничещ с къмпинг „Слънце“, улица и плаж), като [община] не е ангажирала доказателства, които да сочат на изпълнено парково строителство към периода на сделките и към момента на първата продажба, теренът е бил неблагоустроен (в договора от 14.04.2003 г. е предвидено купувачът да извърши реконструкция и ново строителство). Приел е, че при оглед на място, вещото лице е констатирано, че процесният имот съставлява част от парк, заета от тревна площ, детска площадка и пешеходна алея, като липсва фактическо твърдение и съответни доказателства за момента на извършване на въпросното парково благоустрояване върху имота и основанието за това (парковото строителство е осъществено след 2005г., видно от незавършена процедура по обединяване на процесния УПИ със съседния и отреждане на новообразувания имот за курортно строителство). Приел е за неустановено по делото навлизането на имота на територията на плажната ивица, изключителна държавна собственост, с т. 3 от допълнителното експертно заключение е констатирано, че по приложения акт № 451 от 15.03.1999 г. се констатира, че морски плаж „Обзор-Централен“ е актуван за изключителна държавна собственост, при граници: от запад – широколистна гора, бетонна алея и граница на регулацията на [населено място], а процесният имот не е краен за регулацията на града, няма обща граница с Централния плаж на [населено място] и не попада в същия. Като краен извод въззивният съд е приел, че актът за общинска собственост не е правопораждащ, а има констативен характер, т.е. видът на актувания общински имот като публична общинска собственост не се определя от отразеното в акта, както и от решението или волята на общинския съвет или общинската администрация, а следва от чл. 3 ЗОС. (актът за общинска собственост е официален документ, съставен по установен от закона ред и форма, като е едно от възможните доказателствени средства за доказване собствеността на общината, но неговата доказателствена тежест е оборима, с оглед установяване съответния законов фактически състав, определящ публичния характер на конкретния общински имот). В разглеждания случай от данните по делото, съдът е приел, че процесният имот няма предназначение за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение по смисъла на чл.3, ал.2, т.2 ЗОС, в редакцията, действаща към 2003 г., а е предвиден за застрояване с търговско предназначение „за бар“, а не „за парк“ (към момента на атакуваните продажби не се установява реално на място да е бил част от парк, с надлежно изпълнено парково строителство). Въззивният съд е приел, че обстоятелството, че по-късно във времето теренът е благоустроен и върху него са изпълнени тревна площ, детска площадка и алея, без съответна промяна на предназначението по плана, не обосновава извод за статут на същия като публична общинска собственост и то към предходен момент, когато са извършени атакуваните продажби, като без значение е това, че имотът, заедно с друг съседен, са заобиколени от УПИ, предназначен за парк, който е изпълнен. Съдът е приел, че отразеният в А. № 508/1999 г. вид на общинската собственост за УПИ III – “за бар“, в кв.15 по плана на [населено място], като „публична“, се явява опроверган и като частна общинска собственост, няма пречки процесният имот да бъде обект на разпоредителни сделки, съгласно чл.7, ал.3 ЗОС, поради което е отхвърлил предявените искове като неоснователни.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по поставените от жалбоподателя правни въпроси, уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция, съобразно т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., както следва: дали процесният поземлен имот представлява публична или частна общинска собственост към момента на извършване на първата прехвърлителна сделка – 14.04.2003 г., с която [община] е прехвърлила на [фирма] [населено място] собствеността върху имота и съответно този договор дали е нищожен или действителен, както и последващите сделки – от 22.05.2003 г. и от 18.04.2005 г., както и каква е доказателствената сила на актовете за общинска собственост и чия е доказателствената тежест при оспорването им и в този аспект може ли да бъде отречена доказателствената сила на акта за публична общинска собственост, ако той не е опроверган с надлежни доказателства. Тези правни въпроси са обусловили изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС, посочена по-горе в изложението – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, т. 3 ГПК касаторът [община] е освободена от заплащане на държавна такса.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 56 от 08.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 124/2017 г. по описа на Бургаския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 6968 от 20.07.2017 г. от [община].
Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: