2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
гр. София, 25.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3513 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 2372/10.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 7270/2015 г. от Софийски градски съд, ІІ-в състав.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.357, ал.1 КТ вр. чл.124, ал.1, пр.3 ГПК е неоснователен и e разгледал предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.74 КТ, като е приел, че и той е неоснователен.
Съдът е приел, че по делото е наличен документ, озаглавен „трудов договор“, за длъжност „бизнес консултант информационни технологии“, в който ищецът е посочен като работодател, а ответницата – като представляващ работодателя и като служител. Върху документа подписът на ответницата е положен еднократно, поради което съдът е приел, че е направено волеизявление. На основание чл. 20 ЗЗД, съдът е приел, че ответницата е направила волеизявлението както в качеството си на органен представител на ищцовото дружество, така и от свое име, като според въззивния съд със свой подпис ищцата е можела да обвърже и двете страни. Прието е, че тя е имала за задача да преназначи служителите от предходно дружество в ищцовото, а за себе си тя не е сключила друг договор, като съдът е приел, че абсурдно би било да се приеме, че ответницата би заявила права по договора и би поддържала настоящата си процесуална позиция (за съществуване на Т.), ако волята й е била документът да остане проект или неприета оферта. Прието е, че ищцата не въвежда твърдения Т. да е възникнало от едностранно изявление на ищеца, а напротив, поведението на ответницата, която вече не представлява дружеството, сочи на поддържане на волеизявлението й по сключване на договора.
Съдът е приел, че договора сам по себе си не съдържа конкретна уговорка относно размера на възнаграждението, без каквато не би имало завършен действителен договор, но такава се съдържа в документа, озаглавен „допълнително споразумение към трудов договор“, като въз основа на това съдът е приел, че двата документа в своята общност изпълват съдържанието и представляват единен трудов договор. Прието е, че връзката между двата документа е несъмнена, като датата и страните съвпадат, а в чл. 5.1. на първия документ се съдържа изрична препратка към втория като неразделна част. Освен това е посочено, че във втория изрично е посочено, че се издава на основание чл. 5.1. от трудовия договор, като относно сроковете за плащане е налице препратка към чл. 5.2. от трудовия договор, а чл. 5.2. от първия документ действително съдържа уговорки относно падежа на възнаграждението, във втория документ е спомената датата на първия; не и неговия номер, което предполага на същата дата да не е сключван друг трудов договор между страните.
По отношение на втория предявен иск, съдът е приел, че разпоредбата на чл. 38 ЗЗД, въвеждаща законово ограничение на представителната власт, е неотносима към несъщинското, органно представителство. Конструкцията на чл. 38 ЗЗД предполага наличието на два отделни субекта; единият от тях може да преодолее забраната. Прието е, че управителят на търговско дружество обаче е част от структурата и изразява волята на дружеството, а не своя собствена (за разлика от пълномощника) и въз основа на горното, съдът е приел, че дружеството може, действайки чрез управителя, да сключи договор с различно от дружеството лице, а именно с управителя.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Правният въпрос е, приложима ли е забраната за договаряне сам със себе си на разпоредбата на чл.38, ал.1, предл. първо ЗЗД в случай на физическо лице, което е органен представител на търговско дружество лично със себе си като физическо лице, а не като органен представител на друго юридическо лице. Твърди се че по този правен въпрос, съдът се е произнесъл в противоречие с възприетото с решения №№ 217/10.03.2017 г. по т.д.№ 2296/2015 г. на ТК на ВКС, І-во т.отд и 14/27.01.2017 г. по т.д.№ 1453/2014 г. на ІІ т.отд на ВКС. С посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК е прието обратно на разрешението, дадено от въззивния съд на поставения правен въпрос, което е основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 40 лева.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2372/10.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 7270/2015 г. от Софийски градски съд, ІІ-в състав.
УКАЗВА на [фирма] да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 40 лева, като в едноседмичен срок представи доказателства за внасянето, в противен случай касационното производство ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.