.№24-30-9
Дата:08.05.2012 год.
КСО, чл. 4, ал. 1, т. 7;
КСО, чл. 4, ал. 3, т. 2;
ДР на КСО, § 1, ал. 1, т. 3;
Регламент № 987/2009, чл. 19(2);
Регламент № 987/2009, чл. 11;
Регламент № 987/2009, чл. 16.
Относно: определяне на приложимото законодателство спрямо гръцки гражданин, който полага труд на територията на България и Гърция
Във връзка с Ваше писмо относно определяне на приложимото законодателство спрямо гръцки гражданин, който полага труд на територията на България и Гърция, заведено в ЦУ на НАП с вх. № ………../06.03.2012 г., Ви уведомявам следното:
В запитването не е упоменато освен дейността като самоосигуряващо се лице ще извършвате ли трудова дейност по управление и контрол на дружеството, съответно не е напълно ясно основанието или основанията на които евентуално бихте попаднали сред задължително осигурените по чл. 4 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Предвид това, на база настоящото запитване, изразявам единствено принципно становище.
От 01.05.2010 г. се прилагат нови регламенти за координация на системите за социална сигурност на държавите–членки на Европейския съюз /ЕС/ – Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета и регламент за неговото прилагане (Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета). Като източник на вторичното право на ЕС регламентите се прилагат пряко и с приоритет в случаи на противоречие с националното законодателство на държавите–членки.
От същата дата (01.05.2010 г.) се отменят Регламент (ЕИО)№1408/71 на Съвета и регламента за неговото прилагане (Регламент на Съвета (ЕИО) № 574/72).
С Регламент № 883/2004 (основен регламент) са въведени материалните разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите–членки, докато в Регламент № 987/2009 (регламент по прилагане) се съдържат предимно процедурни правила за прилагане на основния регламент.
По отношение на България Националната агенция за приходите е компетентна да определя и удостоверява приложимото законодателство според Дял II от Регламент
№ 883/2004.
Целта на Регламент № 883/2004 и Регламент № 987/2009 не е да хармонизират, а да синхронизират системите за социална сигурност на държавите–членки, за да се елиминират онези противоречия, които възникват от прилагане на (отделни елементи от) специфичните национални законодателства на държавите–членки в трансгранична ситуация.
Предназначението на Регламент № 883/2004 и Регламент № 987/2009 е да се гарантира и стимулира свободното движение на гражданите на държавите–членки, така както е предвидено с първичните източници на правото на ЕС.
Материалният обхват на Регламент № 883/2004 е определен в чл. 3 от него. Това означава, че определеното приложимо законодателство засяга всички тези клонове на социалната сигурност и лицето ползва права от тези клонове за сметка на държавата, която е определена като компетентна.
Регламент № 883/2004 и Регламент № 987/2009 се прилагат на територията на всички държави–членки на ЕС.
Регламент № 883/2004 се прилага към граждани на държава–членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава–членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави–членки, както и към членовете на техните семейства (основание чл. 2(1) от Регламент № 883/2004).
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент № 883/2004 (чл. 11 – 16), при условие, че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват).
„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент № 883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламента, са подчинени на законодателството на само една държава–членка (основание чл. 11(1) от Регламент № 883/2004).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата–членка, на чиято територия полагат труда си (“lex loci laboris”). Лицата, осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава–членка, са подчинени на законодателството на тази държава (основание чл. 11(3)(а) от Регламент № 883/2004).
В Дял II от Регламент № 883/2004 са предвидени и правила за определяне на приложимото законодателство по отношение на лицата, осъществяващи дейност в две или повече държави–членки.
При определяне на приложимото законодателство по отношение на трудовоактивни лица е от съществено значение същите да бъдат ясно определени като заети или самостоятелно заети лица на територията на съответните държави–членки.
За целите на прилагането на Дял II от Регламент № 883/2004 „дейност като заето лице“ и „дейност като самостоятелно заето лице“ е всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за целите на осигурителното законодателство на държавата–членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение (основание чл. 1(а) и (б) от Регламент № 883/2004).
С оглед определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент № 883/2004, „дейност като заето лице“ и „дейност като самостоятелно заето лице“ се отнасят за дейности, разглеждани като такива за целите на осигурителното законодателство на държавата–членка, на чиято територия са извършвани тези дейности.
Следователно квалифицирането на лице като заето или самостоятелно заето се извършва въз основа третирането на съответната дейност според осигурителното законодателство на държавата–членка, на чиято територия подлежащият на осигуряване полага труда си.
В тази връзка следва да се има предвид, че по отношение на България лицата, които са задължително осигурени на основание чл. 4, ал. 1, т. 7 отКодекса за социално осигуряване (КСО), се третират като заети лица, а тези по чл. 4, ал. 3, т. 2 от кодекса като самостоятелно заети лица.
В § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на КСО е дадена легална дефиниция на понятието „осигурено лице” за целите на кодекса. Това е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и за която са внесени или дължими осигурителни вноски.
Лицата, които извършват трудова дейност по управление и контрол на търговски дружества, са задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица (основание чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО).
Осигуряването за държавното обществено осигуряване възниква от деня, в който лицата започнат да упражняват трудова дейност по КСО и продължава до прекратяването й (основание чл. 10 от кодекса).
Осигурителните вноски за ДОО се дължат върху доходите от трудова дейност. Съгласно чл. 6, ал. 2 от КСО доходът, върху който се дължат осигурителни вноски, включва всички възнаграждения, включително начислените и неизплатени или неначислените и други доходи от трудова дейност.
Следователно основополагащо за възникване на осигуряването за ДОО е упражняването на съответната трудова дейност по КСО, срещу която лицето получава доходи като резултат от положения труд.
От 01.01.2010 г. с измененията и допълненията на КСО в случай, че възнагражденията на лицата, които извършват трудова дейност по чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, не са изплатени или начислени, осигурителните вноски за ДОО се дължат върху не по–малко от минималния месечен размер на осигурителния доход по основни икономически дейности и квалификационни групи професии (основание чл. 6, ал. 3 от КСО).
Неначислени възнаграждения на лицата, които упражняват трудова дейност почл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, са дължими възнаграждения (договорени или определени по съответния ред), които не са начислени, с други думи, не са отразени по съответния начин в счетоводството на лицето съгласно изискванията на основните принципи за текущо начисляване и съпоставимост на приходите и разходите, заложени в чл. 4, ал. 1 от Закона за счетоводството. В зависимост от вида на търговското дружество възнаграждението може да е посочено в дружествения договор, съответно учредителния акт, да е определено с решение на съответния орган на дружеството или по друг начин. В случай че възнаграждения не са договорени или определени по съответния ред разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от КСО не се прилага по отношение дължимостта на осигурителни вноски върху неначислени възнаграждения.
Лицата, упражняващи трудова дейност като собственици или съдружници в търговски дружества са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт (основание чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО). По свой избор те могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство (основание чл. 4, ал. 4 от кодекса). Видът на осигуряването се определя с декларация, която се подава по реда на НООСЛБГРЧМЛ.
Осигуряването възниква от деня, в който лицата започнат да упражняват трудова дейност по чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО и продължава до прекратяването й (основание чл. 10 от кодекса). Започването, прекъсването, възобновяването или прекратяването на всяка трудова дейност, за която е регистрирано самоосигуряващото се лице, се установяват с декларация, която се подава по реда на Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица. Лицата, упражняващи трудова дейност като собственици или съдружници в търговски дружества на които е отпусната пенсия, се осигуряват по свое желание (чл. 4, ал. 6 от КСО).
Въз основа на всичко изложено до тук лицето, за което е отправено запитването, може да бъде третирано като заето лице/самостоятелно заето лице с оглед прилагането Дял II от Регламент № 883/2004 ако притежава качеството „осигурено лице” по смисъла на КСО, съобразно задължителните условия, въведени с легалната дефиниция и съответстващите разпоредби в кодекса.
В запитването е посочено, че статутът на лицето в Гърция е самостоятелно заето лице. В случай, че дейността в Гърция е „дейност като самостоятелно заето лице“по смисъла на основния регламент е възможно да възникне ситуация, при която лицето осъществява дейност в две или повече държави-членки.
При възникнала такава ситуация лицето е длъжно да уведоми компетентната институция на държавата–членка, в която пребивава (основание чл. 16(1) от Регламент № 987/2009).
Дефиниция на пребиваване за целите на прилагане на Регламент № 883/2004 е въведена с чл. 1(й) от него. „Пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите за установяване на пребиваването по смисъла на Регламент
№ 883/2004 са въведени в чл. 11 от Регламент № 987/2009. Според тази разпоредба пребиваването по смисъла на основния регламент се определя въз основа центъра на интересите на лицето, като в зависимост от случая, могат да се вземат предвид следните критерии:
1.продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави–членки;
2.положението на лицето, включително:
-естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по–специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;
-семейното положение и роднинските връзки на лицето;
-упражняването на неплатена дейност;
-когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;
-жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;
-държавата–членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.
В случай че пребиваването не може да се установи въз основа горепосочените критерии се взима предвид намерението на лицето, определено на база изследване на тези критерии и особено причините за неговото преместване (основание чл. 11(2) от Регламент № 987/2009).
Компетентната институция на държавата–членка по пребиваване на лицето определя приложимото спрямо него законодателство. Тъй като е възможно това да е законодателството на друга държава–членка, новият прилагащ регламент предвижда, че такова първоначално определяне е временно. Институцията, извършила временното определяне, информира институциите на всички държави–членки, на чиято територия лицето извършва дейност или при необходимост се свързва с тях, за да се постигне взаимно съгласие относно приложимото законодателство. Освен ако вече не е постигнато взаимно съгласие, временно определеното законодателство става окончателно при условие, че в срок от два месеца някоя от институциите, които са били надлежно информирани, не изрази различно становище (основание чл. 16(3) от Регламент № 987/2009).
Основното следствие от определяне на приложимото законодателство според Дял II от Регламент № 883/2004 е че се определя държавата–членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски, съгласно законодателството на тази държава, включително за дейностите и доходите от други държави–членки.
Важно е да се подчертае, че националното законодателство на компетентната държава–членка се прилага в неговата цялост с всички произтичащи задължения, които освен превеждане на осигурителни вноски могат да включват задължителни регистрации, деклариране на данни от лицата и други задължения в зависимост от спецификата на въпросното законодателство.
Документът, чрез който се удостоверява приложимото законодателство, е формуляр А1. Удостоверението се издава след поискване от лицето или от работодателя. Съгласно чл. 19(2) от Регламент № 987/2009 по искане на съответното лице или на работодателя компетентната институция на държавата-членка, чието законодателство е приложимо по силата на дял II от основния регламент, предоставя атестация, че такова законодателство е приложимо и, където е уместно, посочва до коя дата и при какви условия.
Издаването на удостоверение може да се извърши единствено от институцията на държавата–членка, чието законодателство е определено като приложимо, независимо дали определянето е временно или окончателно.
ЗАМЕСТНИК ИЗПЪЛНИТЕЛЕН
ДИРЕКТОР НА НАП:
/СТОЯН МАРКОВ/