3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 518
С., 05.04.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б., четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 839 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б. против въззивното решение № 935 от 19 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 2694 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2008 г., в частта му, с която е отменено решение № 65 от 13 октомври 2008 г., постановено по гр.д. № 4643 по описа на Софийския градски съд за 2007 г. в отхвърлителната му част и касаторът е осъден солидарно със СДВР да заплатят на Р. М. А. сумата от 3000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и в частта му, оставена в сила от въззивния съд, с която прокуратурата и СДВР са осъдени да заплатят на А. солидарно сумата от 1000 лева.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, защото съдът неточно е изтълкувал смисъла на понятието „справедливост”, вложено в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, което е довело до произнасянето му в противоречие с утвърденото в съдебната практика тълкуване и съдът не е обсъдил съществени данни от съществено значение за правилното определяне на размера на обезщетението – по отношение на ищцата е водено наказателно производство за престъпление, което не е тежко по смисъла на НК, била е приложена най-леката мярка за неотклонение, не са установени твърдените болки и страдания. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че решението следва да се допусне до касационно разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради произнасянето му по съществения материалноправен въпрос по определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от незаконното наказателно производство при спазване на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД; противоречивото разрешаване на поставения въпрос се твърди чрез представянето на две решения на ВКС и едно на апелативен съд.
В кориците на делото е приложена и жалба на С. дирекция на вътрешните работи, чрез юрисконсулт К. К., но жалбата е върната с разпореждане без номер от 6 октомври 2009 г. поради неотстраняване на констатирани от съда недостатъци, поради което ВКС не дължи произнасяне по тази жалба.
Ответницата Р. М. А. от[населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. първо ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на касатора и СДВР във връзка с образуваното срещу А. наказателно производство, приключило след повече от четири години с влязла в сила оправдателна присъда; наказателното производство довело до неприятни изживявания, притеснения и дискомфорт, които справедливо могат да се обезщетят със сумата от 4000 лева, или с 3000 лева повече от присъдената от първоинстанционния съд. За понесените от ищцата неимуществени вреди съдът съобразил дадените свидетелски показания за притесненията и несигурността на ищцата във връзка с упражняваната от нея професия, както и с преживения от нея стрес.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата. Представена е съдебна практика – две решения на ВКС, ІV ГО и едно на апелативен съд, което е оставено в сила от едното от представените решения на ВКС.
Касационният съд приема, че разрешението, дадено от въззивния съд на поставения въпрос, не е сторено в разрез с тълкуването му, изложено в решение № 284 по гр.д. № 421 за 2003 г. на ІV ГО и решение № 422 по гр.д. № 306 за 2002 г. на ІV ГО. Съдебната практика трайно приема разбирането, дадено в ППВС № 4/68 г. – понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението; тези обстоятелства не могат да бъдат изчерпателно изброени, тъй като зависят от конкретните страдания, които лицето е понесло от деликта и могат да бъдат обусловени от различни обективни и субективни фактори. Така и при уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 290 ГПК в решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО се приема, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливостта. Същият принцип е бил водещ и при вземане на решаващите изводи на съда в представената съдебна практика по размера на дължимата обезвреда – преценявани са събраните по делото доказателства за претърпени болки и страдания, понесени от ищеца в резултат от неоснователното обвинение в извършване на престъпление. Тъй като не се разкрива твърдяното от касатора противоречиво разрешаване на поставения материалноправен въпрос, то и касационното обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 935 от 19 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 2694 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2008 г., в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: