ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 517
София, 05.04.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 897 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П. като процесуален представител на Г. К. Ж. от[населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 01.ІІІ.2010г. по гр.д. № 3223/2009г.
В отговора по чл.287 ал.1 от ГПК ответникът по касационната жалба М. на отбраната /МО/ София е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на основанията за това по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС е отменил решението на Пловд.РС от 14.Х.2009г. по гр.д. № 4361/2009г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Г. Ж. срещу МО искове за присъждане на 8563.38лв., представляващи разликата между полагащото се и изплатено на основание чл.237 ал.1 от ЗОВСРБ /отм./ еднократно обезщетение при освобождаване от КВС, и за присъждане на 3456.64лв., представляващи разликата между полагащото се и изплатено на основание чл.255 ал.2 от ЗОВСРБ /отм./ обезщетение за неползван платен годишен отпуск за общо 88 дни при освобождаване от КВС.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че последният работен месец на ищеца е януари 2008г., през който той е работил до 22.І., а от 23.І. е излязъл в отпуск по болест. За 15-те работни дни от този месец той е получил 650.58лв. заплата и е имал още 7 р.д. временна нетрудоспособност. Обезщетението му е изчислено и изплатено на база 954.20лв., в т.ч. за звание – 734лв. и за продължителна работа – 220.20лв., в какъвто размер е било и месечното възнаграждение за декември 2007г., т.е изплатеното е въз основа на възнаграждението за м.януари като за пълен работен месец. Като неоснователно е оценено искането на ищеца обезщетението да бъде изчислено върху възнаграждението за месец декември 2007г. с включване в него и на изплатената му еднократна допълнителна заплата на основание заповед на министъра на отбраната от 06.ХІІ.2007г., в която тя ясно е разграничена от редовната такава. Дори ако се приеме, че допълнителната заплата е възнаграждение за годишни резултати по смисъла на чл.227 от ЗОВСРБ /отм./, то е пропорционално на отработените месеци за 2007г. /т.3 от заповедта/ и отново не следва да се включи в пълен размер към размера на редовното месечно възнаграждение за декември 2007г. На ищеца са изплатени обезщетенията по чл.237 и по чл.255 от посочения закон в дължимите му се размери на база 954.20лв., поради което претенциите за доплащане са неоснователни.
В изложението на Г. К.Ж. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основания за допускане на касационно обжалване се сочи произнасянето от въззивния съд в противоречие със съдебната практика и при наличието на хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по въпросите “при определяне размерите на полагащите се на кадровите военнослужещи обезщетения при уволнение може ли за база да се ползва брутното възнаграждение за месец, в който лицето не е отработило всички работни дни, респективно е ползвало отпуск за временна неработоспособност” и “при уволнение на кадровите военнослужещи следва ли в базата за определяне на полагащите им се обезщетения да бъде включено в пълен размер изплатеното на основание чл.227 от ЗОВСРБ /отм./ допълнително възнаграждение за годишни резултати”. По първия въпрос се представя решение № 1111/17.ХІІ.2008г. по гр.д. № 2602/2005г. на ВКС, а по втория въпрос – три решения на Пловдивския РС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните му изводи и изхода на спора по делото и който е разрешаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В разглеждания случай по втория поставен от касатора материалноправен въпрос ВКС вече е уеднаквил практиката с постановеното от него по реда на чл.290 и следв. от ГПК решение № 370/28.VІІ.2010г. по гр.д. № 949/2009г. В решението е прието, че брутното месечно възнаграждение по смисъла на чл.238 ал.3 и пар.2 от ПЗР на ЗОВСРБ /отм./, което се взема за база при изчисляване на еднократното парично обезщетение по чл.237 ал.1 /а по силата на чл.230 ал.2 във вр. с чл.255 ал.2 и чл.261 от посочения закон – и при изчисляване на обезщетението за неползван годишен отпуск/, съгласно чл.230 ал.1 от закона включва основното месечно възнаграждение, предвидено в чл.224 от закона, и другите допълнителни възнаграждения, които са уредени в закона изрично и те са само възнаграждението за продължителна служба в размер на 2% върху основното за всяка година трудов стаж, но не повече от 40% /чл.225/, възнаграждението за специфични условия на труд и рискове за живота и здравето в размери, определени от министъра на отбраната /чл.226/, и възнаграждението за заместване или съвместяване на длъжност в размери, определени от министъра на отбраната /чл.228 от закона/. Наградите и възнагражденията за годишни резултати, възможност за изплащане на каквито на военнослужещите е предвидена в чл.227 от ЗОВСРБ /отм./, не са определени като допълнителни възнаграждения и поради това не се включват в брутното месечно възнаграждение по смисъла на закона. ВКС не намира основание за изменение на така създадената задължителна практика, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд с атакуваното решение. Ето защо и тъй като обективираната в представените от касатора три решения на Пловдивския РС практика по този въпрос предхожда решението на ВКС по гр.д. № 949/2009г., не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване по него.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по първия поставен от касатора материалноправен въпрос. Това е така, тъй като той не би бил от значение за изхода на спора между страните с оглед изложените съображения по въпроса по приложението в случая на разпоредбата на чл.227 от ЗОВСРБ /отм./, на която касаторът основава претенциите си, произнасянето по който въпрос от въззивния съд поради това само по себе си обуславя резултатът по делото.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 150лв. разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, въззивно гражданско отделение – девети състав, № 303 от 01.ІІІ.2010г. по гр.д. № 3223/2009г.
ОСЪЖДА Г. К. Ж. от[населено място], Е. [ЕГН], да заплати на М. НА О. НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ София 150лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: