ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 515
София, 05.04.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 968 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокати Б. и Л. като процесуални представители на Национален център за радиобиология и радиационна защита /НЦРРЗ/ срещу въззивното решение на СГС от 15.ІІ.2010г. по гр.д. № 2992/2009г.
В отговора по чл.287 ал.1 от ГПК ответницата по касационната жалба В. В. М. от София е заела становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на основанията за това по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на СРС от 06.І.2009г. по гр.д. № 20549/2007г. в отхвърлителната му част по иска на В. М. срещу НЦРРЗ по чл.55 ал.1 от ЗЗД за присъждане на 850лв., ведно със законна лихва, и в частта, с която М. е осъдена да заплати на НЦРРЗ разликата над 106.67лв. до 366.62лв. разноски по компенсация, и вместо него е постановил друго, с което е осъдил НЦРРЗ да заплати на В.М. 850лв., представляващи удържано поради уволнението обезщетение по чл.221 ал.2 от КТ, ведно със законната лихва, считано от 24.ІХ.2007г. до окончателното изплащане. В останалите му части, с които са уважени предявените от М. срещу НЦРРЗ искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 от КТ и са отхвърлени исковете й за присъждане на 10лв. мораторна лихва върху 850лв., на 141.73лв. – възнаграждение за положен извънреден труд, на 13.24лв. – мораторна лихва върху тази главница, на 200лв. – еднократна помощ на лица, ползвали отпуск по болест повече от един месец, и 5лв. мораторна лихва върху тях, първоинстанционното решение е оставено в сила.
За да постанови решението в частта по претенциите по чл.344 ал.1 т.1 – 3 от КТ, въззивният съд е приел, че дисциплинарното уволнение на ищцата със заповед № РД-02-15-17/01.VІІІ.2007г. от длъжността “гл.счетоводител” е незаконно, тъй като е извършено в нарушение на чл.193 ал.1 и чл.194 ал.1 от КТ – писмените обяснения не са поискани лично от директора на предприятието, а от негови служители, в какъвто смисъл е признанието на ответника, ищцата не е била уведомена за наличието на дисциплинарно производство, по първото вменено дисциплинарно нарушение, открито от субекта на дисциплинарна власт най-късно на 16.ХІ.2006г., преклузивният двумесечен срок е изтекъл на 16.І.2007г. По второто дисциплинарно нарушение “системно неспазване на работното време от 08. до 11.І.2007г.”, открито от ответника на 11.І.2007г., срокът по чл.194 ал.1 от КТ също е изтекъл. Взето е предвид в тази връзка и че за периода 29.І. – 05.ІІІ.2007г. ищцата е била в отпуск поради временна нетрудоспособност, а от 09.VІІ. до 09.VІІІ. – в разрешен платен отпуск. С оглед тези изводи съдът не е разглеждал по същество останалите доводи за незаконосъобразност на дисциплинарното производство.
В изложението на НЦРРЗ по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК като основания за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК. Постановеното решение противоречало на решения на състави на ВКС ІІІ ГО № 2110/09.І.2007г., № 1685/19.Х.2005г. по гр.д. № 3106/2003г. и № 447/22.ІІІ.2005г. по гр.д. № 3757/2002г. Твърди се, че въпросът от значение за точното прилагане на закона е този за изискване на писмени обяснения преди налагане на дисциплинарни наказания съгласно чл.193 от КТ. Другият материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона бил относно сроковете по чл.194 ал.1 във вр. с ал.3 от КТ, когато работникът/служителят е в продължителен отпуск по болест.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните му изводи и изхода на спора по делото и който е разрешаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му и представената съдебна практика /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касатора не е съобразено с посочените изисквания. Релевираните в него материалноправни въпроси са бланкетни. Не са посочени конкретните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд по приложението на чл.193 ал.1 и чл.194 ал.1 от КТ, обусловили правните му изводи, което препятства възможността за преценка от касационния съд дали те са от значение за изхода на спора и дали са налице и твърдяните допълнителни критерии по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответницата по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства тя да е направила такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ІІ “А” въззивен състав, от 15.ІІ.2010г. по гр.д. № 2992/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: