4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1009
София, 21.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1531 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. Д. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Д. А., против въззивното решение № 337 от 5 юли 2010 г., постановено по в.гр.д. № 313 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 17 от 8 февруари 2010 г., постановено по гр.д. № 362 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. за отхвърляне на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 КТ.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът неправилно сметнал, че не трябва да се произнася по наведените с въззивната жалба доводи, защото са включени в предмета на спора за пръв път с въззивната жалба, без да се вземе предвид, че посочените обстоятелства – касаторът е бил в неплатен отпуск за периода, описан в заповедта за уволнение, са узнати едва в хода на съдебното дирене пред първата инстанция; работодателят не е доказал, че са налице основанията по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и няма данни касаторът да не се е явявал на работа в два последователни дни; не е доказано и злоупотребата с доверието на работодателя. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: ако на въззивника дадено обстоятелство му е станало известно в хода на делото пред първоинстанционния съд, възможно ли е същият да се ползва от това обстоятелство за първи път във въззивната жалба, позовавайки се на разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК; съставлява ли “злоупотреба с доверието на работодателя” извършеното от работник или служител действие или бездействие, ако последният е бил заставен от работодателя да го извърши. Допускането на касационното обжалване се търси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Представят се решение № 1440 по гр.д. № 974 за 2003 г. на ІІІ ГО, решение № 338 по гр.д. № 262 за 1989 г. на ІІІ ГО, решение № 1 от 22 януари 2002 г. на ІІІ ГО, решение № 1104 по гр.д. № 1227 за 2006 г. на ІІІ ГО, решение № 232 по гр.д. № 1209 за 1994 г. на ІІІ ГО и решение на въззивен съд без отбелязване за влизането му в сила, неформиращо съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. От представените решения единствено относимо и то само по втория поставен въпрос е решение № 232 по гр.д. № 1209 за 1994 г. на ІІІ ГО, а останалите съдебни решения са относими към касационните оплаквания на касатора.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Във въззивното решение в атакуваната му част е прието, че във въззивната жалба касаторът е навел единственото оплакване за неправилност на решението предвид записа във ведомост за заплати на ответното дружество, че за периода от 3 юни 2009г. до 10 юни 2009 г. касаторът е ползвал неплатен отпуск, поради което неправилно е прието, че за този период той не се е явил два последователни дни на работа; чл. 269 ГПК ограничава произнасянето на въззивния съд до посочените в жалбата основания за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, поради което съдът не се произнася по същество на всички наведени с исковата молба основания за незаконосъобразност на уволнението, а и не дължи произнасяне по доводите във въззивната жалба, защото същите се включват в предмета на спора за първи път с жалбата в нарушение на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК и липса на предпоставките по чл. 266, ал. 2, т. 1 и 2 ГПК, тъй като фактът на ползване на неплатения отпуск не е нито нововъзникнал след приключване на първоинстанционното производство и преди подаване на жалбата, нито е такъв, който страната да не е могла да узнае своевременно, за да го заяви с исковата молба, след като разрешаването и ползването на отпуск се осъществява по искане на самия работник; изходът на спора по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е обусловен от изхода на спора по главния иск за отмяна на уволнението.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по първото и второто основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е сторено в противоречие с практиката на ВКС и е противоречиво разрешаван от съдилищата, предвид характера на посочената и представена съдебна практика. Представената съдебна практика обаче сочи, че касаторът всъщност претендира само основанието по т. 2 на посочения текст, тъй като разрешенията на състави на ВКС по отменения процесуален ред не попадат в обхвата на задължителната съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – така се приема в т. 3 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК.
Първият поставен процесуалноправен въпрос е изключително значим, но за неговото разрешение не е необходимо да бъде допускано касационно обжалване по настоящото дело, тъй като то е дадено в синхрон със задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Така в решение № 895 по гр.д. № 1295 за 2009 г. на ІV ГО се приема, че според разпоредбата на чл. 266 ГПК във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти – след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция поради нарушаване на съдопризводствените правила. Тук се включват случаите, когато страната е поискала доказателства, но в нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд не е допуснал. В тази група са и доказателства, които изобщо не са били поискани пред първоинстанционния съд поради предшестващо негово нарушение на процесуалните правила – става въпрос за задълженията на съда служебно да извърши доклад на делото, в който да даде правна квалификация на спора, да разпредели доказателствената тежест, да определи кои факти подлежат на доказване, да укаже на страните необходимостта да посочат доказателства за твърдените от тях факти. За процесуалните нарушения обаче в първоинстанционното производство въззивният съд не следи служебно.
В разглеждания случай касаторът поддържа наличието на първата хипотеза – твърди се, че определено обстоятелство е новооткрито. Самият касатор обаче поддържа, че е узнал за обстоятелството в хода на делото пред първоинстанционния съд, поради което е липсвала пречка да го посочи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, а липсва твърдение за допуснато процесуално нарушение от страна на съда по допускането и събиране на доказателства. Ето защо по този въпрос касационното обжалване не следва да се допусне.
Вторият поставен материалноправен въпрос е изключително значим, но не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, тъй като съдът се е задоволил само да обсъди доводите във въззивната жалба във връзка с хипотезата на чл. 269 ГПК и така не е формирано общото основание за допускане на касационното обжалване. В случая касаторът е следвало да постави друг правен въпрос – например във връзка с процесуалното задължение на съда да се произнесе по всички доводи в исковата молба или по обсъждането на доводите на първоинстанционния съд или друг подобен проблем, за да може чрез процесуалноправния въпрос да се преодолее липсата на произнасяне на въззивния съд. ВКС обаче не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, който е обусловил или предпоставил крайния резултат по спора, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, както приема вече цитираното ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1. Тъй като липсва произнасяне на въззивния съд по поставения материалноправен въпрос, то липсва основание да се приеме, че се дължи отговор на ВКС в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК, тъй като разрешението на поставения проблем в случая не е обусловило крайния резултат по спора пред въззивния съд.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 337 от 5 юли 2010 г., постановено по в.гр.д. № 313 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: