5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1037
София, 25.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1557 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Г. Б. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. К. П., против въззивното решение № 91 от 30 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 174 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което е потвърдено решение № 168 от 24 март 2010 г., постановено по гр.д. № 1746 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. за отхвърляне на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът неправилно приел, че е налице валидно взето от компетентния орган за определяне на съответната длъжност за заемане от държавен служител решение и във връзка с това извършеното уволнение е законосъобразно, тъй като представената длъжностна характеристика и новото длъжностно разписание се отнасят до друга, различна от заеманата от касаторката длъжност; не е налице прието валидно решение за определяне на длъжността за заемане от държавен служител и не са налице всички факти, обуславящи правото на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение на касаторката, защото не е издадена заповед за одобрена структура, няма разработена длъжностна характеристика за тази длъжност; двете заповеди са почти едновременно изготвени и тези възражения не са обсъдени от съда, а ответникът не е успял да докаже факти, отнасящи се до предварителни въпроси, което е в негова тежест; работодателят не е доказал, че е прекратил законосъобразно трудовото правоотношение; съдът неправилно е преценил разпоредбите на У. правилник за областните администрации във връзка с правомощията на областния управител да измени структурата на областната администрация; не са преценени и неправилно са обсъдени събраните по делото доказателства, като изводите на съда противоречат с голяма част от съдебната практика; игнорира се от съда, че касаторката е било уволнена преди да са разрешени преюдициалните въпроси за промяна на отношението от трудово в служебно и няма валиден акт на работодателя, като са нарушени предпоставките за преминаване на отношението от трудово в служебно и работодателят е трябвало да прекрати трудовото правоотношение на друго правно основание; касаторката е видяла за първи път заповед № 272 от 9 ноември 2009 г. в откритото съдебно заседание, заповедта не е приложена в трудовото досие. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, вложено в касационната жалба, по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: за тежестта на доказване от работодателя за решаване на предварителните въпроси като условие за наличие на предпоставките по чл. 326, т. 12 КТ и в тази връзка за правната възможност на касаторката да се защити като неправилно уволнена (сочи се определение на ВКС) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; практиката на съдилищата по спорове от този характер е противоречива (сочат се решения на апелативен съд и две определения на ВКС) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК; спорът е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото въпросът е съществен от гледна точка на критериите и принципите на формалната логика и е от значение за точното прилагане на закона и осъществяване на фактическия състав на чл. 325, т. 12 КТ – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; противоречивата практика на съдилищата в страната поражда необходимостта от нейното уеднаквяване и в тази насока е Препоръка R /95/ на Комитета на министрите на държавите-членки относно въвеждане и подобряване на функциите на апелативните системи и процедури в гражданските и търговските съдилища. Представят се определение № 142 по гр.д. № 4801 за 2008 г. на ІІ ГО и определение № 256 по гр.д. № 287 за 2009 г. на ІІІ ГО, постановени в процедурата по чл. 288 ГПК, които не формират съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се обсъждат, както и решение № 71 по гр.д. № 8 за 2008 г. на апелативния съд в [населено място].
Ответникът Областна администрация – Област Т., не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Във въззивното решение е прието, че У. правилник за областните администрации в чл. 7, т. 1, в редакцията към момента на уволнението, предвижда задължението на областния управител да утвърждава длъжностното разписание и длъжностната характеристика на служителите; според Единния класификатор на длъжностите, областната администрация е администрация от второ ниво, за която не е предвидена длъжност “главен специалист”, каквато е тази на ищцата, а е предвидена длъжност “младши експерт във второ ниво администрация”, поради което правилно областният управител е изменил щатното разписание като е определил длъжността за заемане от държавен служител; според заповед № 272 и от поименното щатно разписание и длъжностната характеристика, те касаят именно същото работно място на ищцата и преобразуването на длъжността “главен специалист” в “младши експерт”; изменението на длъжностното разписание е вписано в общата заповедна книга и според заповед № П 272, доведена до знанието на всички директори на отдели, заповедта е била сведена до знанието и на ищцата, която е отказала да я подпише; изискването на закона за оформяне на отказа чрез подпис на двама свидетели касае само заповеди за уволнение, но не и всички заповеди, издавани от работодателя; длъжностната характеристика е била изготвена едновременно с новото щатно разписание, изработена от упълномощено за това лице; налице е валидно взето решение от компетентния орган за определяне на съответната длъжност за заемане от държавен служител, поради което уволнението е законосъобразно.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по всички основания на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, чието разрешаване е сторено в противоречие с практиката на ВКС, противоречиво е разрешаван от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представената съдебна практика обаче сочи, че касаторката всъщност претендира не основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а основанието по т. 2 на посочения текст, тъй като определенията на ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК не попадат в обхвата на задължителната съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В разглеждания случай касаторката не е поставила такъв правен въпрос, който да отговаря на посочените задължителни критерии и така не е успяла да ангажира общото основание за допускане на касационното обжалване.
Първият поставен проблем е заявен като касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК във връзка с процесуалното значение на тежестта на доказване от работодателя на осъществяването на предпоставките за определяне на длъжността за заемане от държавен служител. Всъщност чрез това оплакване касаторката цели да бъде установено, че работодателят не е доказал предпоставките за приложение на посочения текст за прекратяване на трудовото правоотношение, но липсата на конкретен въпрос в това отношение препятства допускането на касационното обжалване. Общото посочване на оплакването не дава възможност на съда да прецени кои точно доказателства не са взети предвид и/или кои доказателства липсват, за да може да се стигне до извода за осъществено процесуално нарушение от страна на съда, което да е във връзка с постановен процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обусловило резултата по спора.
На второ място касаторката сочи, че практиката на съдилищата по спорове от този характер е противоречива, като се сочи решение № 71 по гр.д. № 8 за 2008 г. на апелативния съд в [населено място]. Макар формално да е посочена съдебна практика, касаторката е пропуснала да заяви по кой точно въпрос е налице противоречие в съдебната практика. Едва след заявяването на материалноправен или процесуалноправен проблем ВКС е в състояние да оцени дали е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В представеното съдебно решение на апелативен съд е прието, че правилото на чл. 325, т. 12 КТ се прилага при променени изисквания за заемането на същата длъжност, но не и в случаите, когато заеманата длъжност е била съкратена и същевременно е създадена нова такава. Въпрос, свързан с това разрешение на въззивния съд, не се поставя – касаторката не сочи изрично в изложението, че е настъпило на практика съкращение в щата, а само, че не са били осъществени предварителните изисквания, за да е приложима съответната хипотеза на прекратяване на трудовото правоотношение, а и подобно твърдение не е било поддържано от нея в производството, за да може да бъде поставен подобен проблем.
Най-после, общото заявяване, че спорът е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото въпросът е съществен от гледна точка на критериите и принципите на формалната логика и е от значение за точното прилагане на закона и осъществяване на фактическия състав на чл. 325, т. 12 КТ, както и че противоречивата практика на съдилищата в страната поражда необходимостта от нейното уеднаквяване, отново не поставя общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като е пропуснато да се отбележи по кой правен проблем, обусловил решаващата воля на съда в атакуваното решение, е налице основанието по чл. 280, ал. 1. т. 3 ГПК. Ето защо касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 91 от 30 юни 2010 г., постановено по в.гр.д. № 174 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: