5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1075
София, 02.08.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1775 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. И. А. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Н. Д., против въззивното решение без номер от 27 септември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 163 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г., с което е отменено решение без номер от 18 ноември 2008 г., постановено по гр.д. № 743 по описа на районния съд в [населено място] за 2007 г. в частта му, с която [фирма], представляван от Надежда Сашова А., е осъден да заплати на Ц. А. незаплатена наемна цена по договор за наем за периода от 1април 2006 г. до 29 юни 2007 г. над размер на сумата от 2177 лева неплатен наем и обезщетение за неправомерно ползване на имота след прекратяване на договора от 6 април 2007 г. и отхвърля иска над предявения размер до 4500 лева като неоснователен и в частта, с която иск за забавено плащане е уважен над размера от 255,93 лева и го отхвърля над уважената част до предявената от 441,79 лева като неоснователен.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано, защото съдът не е изпълнил указанията на ВКС в отменително решение, че обезщетението, което се дължи за неосвобождаването на имота след прекратяване на договора за наем следва да се определи съобразно средния размер на пазарния наем на подобни обекти в този район на града, а размерът е определен по наредба за определяне на наемите; съдът погрешно е приел, че се прилага отделно оценяване на всяко помещение, защото при наемането му то е било едно голямо помещение, а впоследствие самата наемателка е пригодила склад и тоалетна, но това не следва да окаже влияние върху уговорената цена, защото подобни уговорки няма между страните; касаторката възразила срещу експертизата, но съдът не дал необходимите указания в съответната насока; неправилно е определена и наемната цена – макар изрично да не е посочено в диспозитива на приложеното дело, то в него е присъдена сумата от 300 лева наемна цена и следва да се приеме, че е налице пресъдено нещо за размера на наема, а ответницата не е обжалвала и действията на съдебния изпълнител при събиране на вземането; в този смисъл има и споразумение между страните, което обаче за съжаление не е надлежно документирано, а след опразването на помещението касаторката отдала помещението под наем за 400 лева месечно; нормалната цена за местоположението на имота от единичната експертиза е определена на 300 лева. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът не се е съобразил с условията на сключения между страните наемен договор по липсата на уговорен наем за всяко отделно помещение, като съдът е приел, че се дължи наем по Наредба за наемите, противно на указанията на ВКС, че в случая е налице свободно договаряне и не може да се ползват наредби при определянето на наемна цена, както и на дължимото обезщетение след прекратяване на наемния договор; решението е постановено в разрез с уговорката на страните при сключването на наемния договор; съдът определя обезщетението както в първото си решение, отменено от ВКС, на базата на някаква Наредба за определяне на наеми, което не е правилно и води до отмяна на решението дори само на това основание; съдът неправилно приложил разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, след като е установено по делото, че касаторката се е противопоставила за ползване на помещението след прекратяване на наемния договор, за което има събрани писмени доказателства.
Ответницата Надежда Сашова А., в качеството й на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. К., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че за периода 1 април 2006 г. до 6 април 2007 г. ответницата дължи наем, а след прекратяването на договора – и обезщетение в размер на средния пазарен наем за подобни обекти; не се споделя твърдението на касаторката, че с влязло в сила решение по предходен спор между страните е установено със сила на пресъдено нещо увеличаването на наемната цена от 1 януари 2006 г. на 300 лева месечно, защото това обстоятелство не е отразено в диспозитива на решението, а в мотивите; след като касаторката не е доказала, че е уведомила ответницата за промяна в наемната цена и е постигнато съгласие, то месечният наем е бил в размер на 100 лева уговорен между страните, като не е установено от ответницата, че наемът е заплащан, поради което за периода 1 април 2006 г. до 29 юни 2007 г. искът е основателен за 1493 лева за заплащане на неплатен наем по 100 лева месечно и лихва за забава върху сумата от 147,37 лева; след прекратяването на наемния договор до фактическото освобождаване на имота – 6 април 2007 г. – 29 юни 2007 г. наемателката дължи и обезщетение, като експертизата определя средния пазарен наем на 228 лева предвид малкия склад и тоалетната в помещението, поради което за този период обезщетението е в размер на 684 лева и лихва върху него в размер на 108,56 лева.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване. К. в касационната жалба е посочила, че съдът се е произнесъл неправилно по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В случая касаторката не е поставила правен въпрос в съответствие с посочените задължителни критерии, отговорът на който да може да бъде разгледан от касационния съд в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК, поради което не е ангажирала общото основание за допускане на касационното обжалване. Изложените съображения, макар и относими към разглеждания спор и явно съществени за отношенията между страните, представляват по същината си касационни оплаквания по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да станат основание за допускането на касационното обжалване, което законът обвързва с поставяне на правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда. Затова следва да се приеме, че липсва основание касационното обжалване да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано от касаторката.
Дори и да се приеме, при твърде съществена конкретизация, че касаторката е поставила въпроса за дадено от въззивния съд разрешение на начина, по който е определен размерът на дължимия наем и съответното обезщетение, в противоречие с дадени от ВКС в отменително решение по същия спор указания, то и по подобен проблем не е налице основание да се допусне касационното обжалване. Това е така, защото в решене № 422 от 21 май 2010 г. по гр.д. № 981 за 2009 г. на ІІІ ГО ВКС е посочил, че правилно е прието за установено по делото, че уговореният между страните месечен наем е в размер на 100 лева (поради което този факт е преклудиран), но ако наемателят продължи ползването на имота при противопоставяне на наемодателя, то първият следва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор и да заплаща наемна цена, заедно с обезщетение за противоправно ползване, като размерът на обезщетението е съизмеримо със средния пазарен наем за подобни обекти за процесния период, но не по-малко от уговорената наемна цена. Делото е върнато за ново разглеждане с указание да се допусне експертиза за установяване размера на средния пазарен наем за подобни обекти за процесния период, въз основа на което да се определи размера на обезщетението.
Въззивният съд е процедирал именно по посочения начин и в атакуваното решение е дал разрешение на проблема с обезщетението за периода след прекратяване на договора за наем до освобождаването на имота в съответствие с указанията на ВКС. Възприет е даденият от тричленната експертиза размер на средния пазарен наем. Изрично в експертното заключение е посочено, че е определен пазарен наем при информация за наема на съседни магазини и от агенция за недвижими имоти, а не по наредба, както се твърди от касаторката. К. не е поставила правния въпрос дали е възможно пазарната цена да е различна за основното и спомагателните помещения, за да може да бъде извършена преценка на посоченото разрешение по реда на касационния контрол.
Ответникът претендира заплащане на сторените пред касационния съд разноски, които са в размер на 300 лева по договор за правна защита и съдействие. Разноските се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 27 септември 2010 г., постановено по в.гр.д. № 163 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г.
ОСЪЖДА Ц. И. А., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на Надежда Сашова А., в качеството й на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], сумата от 300,00 (триста) лева разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: