Определение №1081 от 3.8.2011 по гр. дело №1795/1795 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1081
София, 03.08.2011 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1795 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Я. А. Ч. и Ж. А. Ч. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. К. К., против въззивното решение № 93 от 9 юли 2010 г., постановено по в.гр.д. № 269 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г., с което е потвърдено решение № 14 от 5 януари 2010 г., постановено по гр.д. № 949 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния, на процесуалния закон и необоснованост – спорни са въпросите по действителните отношения между страните и съдът е направил погрешни изводи за волята на страните по сключеното споразумение; невключването на уговорката за обратно изкупуване в подписаното споразумение не бива да е пречка съдът да издири и установи действителната воля на страните. В молба, имаща характер на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че неразкривайки действителната воля на страните съдът прави погрешни изводи за волята им в сключеното споразумение; обстоятелството, че уговорката за обратно изкупуване не включена изрично в подписаното споразумение не бива да е пречка съдът да издири и установи действителната воля на страните с решението си; съдът не е изяснил дали страните са обвързани за оказване на финансова помощ на задълженията на фирмата на [фирма] или превода на сумата в банка е за закупуване на недвижим имот и погасяване на ипотеката, каквато е била действителната воля на участниците в цялата сделка. Представя се решение на ВКС, решение на апелативен съд и определение на ВКС по чл. 288 ГПК по същото решение на апелативен съд.
Ответникът И. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. Г., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че касаторите са получили цената на имота според записа в нотариалния акт, а авизото по платежно нареждане на ответника сочи друга продажна цена на имота, поради което цената на сделката по нотариалния акт е уговорена привидно; не е налице основанието по чл. 152 ЗЗД, защото споразумението е сключено в значително по-късен момент от датата на изповядване на нотариалната сделка и не се установява функционална връзка между договора и споразумението според съдържанието им; не се твърди, че продажната цена не е плащана, а в споразумението не се съдържа изявление на страните, че продажбите са привидни и са сключени като обезпечение на договор за заем с уговорка за обратно изкупуване; в споразумението, което в тази си част има характер на предварителен договор, страните са се договорили след заплащане на сумите, представляващи договорената цена на имота, да бъде сключен нов договор за покупко- продажба, по който ответникът да прехвърли имота на ищците или на трето лице, определено от тях.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване на фактически поддържаното, без изрично да е поддържано, от касаторите основание – поради разрешаване на правен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата. Този извод се основава на представеното от касаторите решение № 1191 по гр.д. № 5277 за 2007 г. на V ГО, тъй като решенията на състави на ВКС при действието на отменения ГПК не влизат в обхвата на задължителната съдебна практика – така се приема в задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 2. Представеното решение № 268 по в.гр.д. № 459 за 2008 г. на апелативния съд в [населено място] пък не представлява съдебна практика по критерия на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с решение № 632 по гр.д. № 151 за 2010 г. на ІV ГО, касационният съд е обезсилил същото решение в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК (след допускането му до касационен контрол с представеното от касаторите определение № 684 по същото касационно дело) и е прекратил производството по делото поради процесуална недопустимост на въззивното решение.
На първо място, касаторите не са поставили правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен в предмета на спора и неговото разрешаване да е обусловило крайния резултат по делото. Законът в чл. 280, ал. 1 ГПК обвързва допускането на касационното обжалване с поставянето от страна на касатора на правен въпрос – общото основание за допускане до касационно обжалване. Липсата на поставен правен въпрос сама по себе си е достатъчно основание за ВКС да приеме, че касационното обжалване не следва да се допуска – така се приема в задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. Изложените както в касационната жалба, така и в допълнителната молба съображения, по същината си са касационни оплаквания срещу допуснати процесуални нарушения и необоснованост на изводите на съда, базирани на различни фактически твърдения, които обаче обосновават приложението на чл. 281, т. 3 ГПК, а не представляват правен въпрос, на който се дължи отговор в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК.
Дори и да може да се приеме във връзка с представената съдебна практика, че се поставя правният въпрос при невключена в клаузите по нотариалния акт уговорка за обратно изкупуване и необективиране на декларации във връзка с нотариалната покупко-продажба в писмен договор от същата дата, може ли съдът да издири и да установи действителната воля на страните, то в атакуваното въззивно решение подобен обусловил изхода на спора извод не е направен от съда. За да възприеме неоснователността на предявената претенция съдът е приел, че споразумението е сключено значително по-късно от датата на изповядване на сделката, не е установена функционална връзка между договора и споразумението и в споразумението липсва изявление на страните, че продажбите са привидни и са сключени като обезпечение на договор за заем с уговорка за обратно изкупуване. По посочения съвкупен извод на съда правен въпрос не е поставен.
Ответникът претендира присъждане на направените за касационното разглеждане на жалбата разходи, но доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 93 от 9 юли 2010 г., постановено по в.гр.д. № 269 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2010 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top