О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1469
гр.София, 22.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети ноември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1403/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на [фирма], за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 333 от 18.07.2011 г. по гр.д.№ 539/ 2011 г. С посоченото решение частично е потвърдено и частично е отменено решение на Пазарджишки районен съд по гр.д.№ 5810/ 2010 г., като по този начин, по предявените против касатора от П. М. М. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ, е признато за незаконно и е отменено уволнението на П. М., извършено с предизвестие изх.№ РД-08-1904/ 24.09.2010 г., същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „лекар – съдебна медицина” и дружеството-касатор е осъдено да му заплати обезщетение за оставане без работа на основание чл.225 ал.1 от КТ в размер 7 659,96 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е отговорил неправилно на материалноправните въпроси 1. ползва си се работник, страдащ от заболяване по Наредба № 5 от 1987 г. на М., с предварителна закрила при уволнение, ако не е изпълнил задължението си по чл.2 от Наредбата при поискване от работодателя да посочи това заболяване и да представи медицински документи за него; и 2. счита ли се изправен работодателят по отношение на задължението си по чл.1 от Наредба № 5 от 1987 г., ако е поискал от работника информация страда ли от заболяване, даващо му право на предварителна закрила, след като е връчил предизвестие за прекратяване на трудовия договор поради съкращаване на щата, но преди изтичане на срока на предизвестието. Касаторът счита, че по първия въпрос има противоречива практика, като се позовава на решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 477/ 2010 г., ІV г.о., № 315/ 2009 г., ІІІ г.о., № 952/ 2002 г., ІІІ г.о. и № 2750/ 2001 г., ІІІ г.о. За втория въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на решението и за отмяната му .
Ответникът по касация П. М. оспорва жалбата. Според него по поставените от касатора въпроси е съобразена обвързващата практика на ВКС, уеднаквена по реда на чл.290 от ГПК, включително с цитираните от касатора решения на ВКС по гр.д.№ 315/ 2009 г., ІІІ г.о. и № 477/ 2010 г., ІV г.о. За втория въпрос поддържа, че няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, като се позовава на решения на ВКС по гр.д.№ 5111/ 2008 г., ІІІ г.о. и № 617/ 1998 г., ІІІ г.о. Моли обжалването да не бъде допускано.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
За да го постанови, окръжният съд е приел от фактическа страна, че ищецът и ответникът са били страни по трудово правоотношение, прекратено едностранно от касатора на основание чл.328 ал.1 т.2 от КТ – поради съкращаване на щата. Към момента на връчване на предизвестието за прекратяване работникът е страдал от диабет – заболяване, което е предвидено в Наредба № 5 от 1987 г. и осигурява на работника закрила по чл.333 от КТ. Към същия момент работодателят не е изпълнил задължението, предвидено в чл.1 от Наредба № 5 от 1987 г. на М., да поиска информация от работника страда ли от заболяване, даващо му предварителна закрила при уволнение. Такава информация той е поискал по-късно, но тъй като законността на уволнението се преценява към момента на връчване на предизвестието, последващите действия на работодателя са ирелевантни. Дори работникът да не е уведомил работодателя за заболяването си, това не го лишава от закрила по чл.333 от КТ. Закрилата отпада само в случаите, когато работникът е потвърдил писмено, че не страда от такова заболяване, а не и когато е отказал да даде исканите сведения.
Както въззивният съд, така и жалбоподателят са обърнали внимание първо на това, при какво поведение на работника отпада закрилата при уволнение по чл.333 ал.1 т.3 от КТ, а едва впоследствие – при какво поведение на работодателя същият се явява изправна страна в процедурата по преодоляване на закрилата по чл.333 ал.1 т.3 от КТ. Всъщност логически въпросите се поставят в обратната поредност – защото ако работодателят не е изпълнил надлежно задължението си по чл.1 от Наредба № 5 от 1987 г., въпрос за поведението на работника не се поставя. Изправността на работника е от значение само ако е осъществено валидно предходното действие на работодателя – а именно ако същият е поискал в меродавния момент от работника информация страда ли от заболяване, даващо му право на предварителна закрила. Ето защо правилно е първо да се разгледа втория поставен от касатора правен въпрос, а едва ако той получи положителен отговор ще стои за решаване питането, свързано с изправността на работника.
Въпросът до кой момент работодателят трябва да поиска информация съгласно чл.1 от Наредба № 5 от 1987 г. обуславя въззивното решение, тъй като съдът е изложил като мотив за уважаване на исковете обстоятелството, че това искане е направено след връчване на предизвестието. Съображенията на въззивната инстанция са, че при прекратяване на трудовия договор с предизвестие законността на уволнението се преценява към момента на връчване на предизвестието и към този момент закрилата следва да е преодоляна. Изводите съответстват на установената практика. По реда на чл.291 от ГПК Върховният касационен съд вече е постановил, че „… релевантният момент, към който се преценява спазването на предварителната закрила при уволнение по чл.333 от КТ в случаите на прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие, е моментът на връчване на предизвестието.” (решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 5111/ 2008 г.). Обжалваното въззивно решение е постановено с идентични мотиви по разрешения и повдигнат от касатора правен въпрос, така че то не противоречи, а съответства на уеднаквената съдебна практика. А след като практиката е установена, въпросът не може да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, когато по даден правен въпрос има установена и непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна.
При това положение по материалноправният въпрос, свързан със законността на действията на работодателя по преодоляване на закрилата по чл.333 ал.1 т.3 от КТ, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. А щом е така, няма значение за изхода от спора въпросът дали работникът е добросъвестен при изпълнение на задълженията си по чл.2 от Наредба № 5 от 1987 г. на М.. Какъвто и отговор да получи този въпрос, това не би се отразило на крайния извод за незаконност на уволнението. По въпрос, който не обуславя въззивното решение, касационното обжалване не може да бъде допуснато, съгласно вече цитираното Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 333 от 18.07.2011 г. по гр.д.№ 539/ 2011 г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на П. М. М. сумата 550 лв (петстотин и петдесет лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: