ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 655
София, 01.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 532 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат С. като процесуален представител на Ц. Й. Ц. от София и на адвокат И. като процесуален представител на М. М. П. от срещу въззивното решение на СГС от 01.ХІ.2010г. по в.гр.д. № 5615/2010г.
Ответникът по касационните жалби [фирма] в отговорите си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е потвърдил решението на СРС от 08.ХІІ.2009г. по гр.д. № 22353/2009г. в частта, с която М. М.П., И. Д. К., И. Г. Т. и Ц. Й.. Ц. са осъдени да заплатят солидарно на [фирма] на основание чл.207 ал.1 т.2 от КТ 2339.00лв., представляващи стойността на липсата на 31 броя дрехи в магазин „М.” в , констатирана за периода 30.VІ. – 07.ІХ.2003г., както и в частта за присъдената в тежест на четиримата мораторна лихва до размер на 959.04лв. за периода 08.VІІІ.2005г. – 08.VІІІ.2008г., и е отменил първоинстанционното решение в уважителната му част по претенцията за мораторна лихва за разликата над 954.04лв. до присъдения размер1525.26лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните през процесния период са били в трудови правоотношения, като всички ответници са заемали длъжността „продавач-консултант” в магазин „М.” /отв.Ц. била и отговорник на обекта/ и са изпълнявали отчетнически функции; че при извършени разпоредени от работодателя на основание чл.22 от ЗСч. ревизии са установени липси, подробно описани в доклад на съставилата и подписалата го Алб.К. от 14.VІІІ.2003г. и протокол от 07.ІХ.2003г. на комисия, чиято неавтентичност не е установена – св. М. е заявила, че подписът до името й е саморъчно положен от нея, като размерът на липсите при първата инвентаризация е по-голям; прието е, че обстоятелството, че един документ е частен, не предопределя абсолютната му непротивопоставимост и липса на доказателствена сила, при положение, че удостоверените от определени лица факти се подкрепят и от останалите доказателства. Заключението на ССЕ е изготвено от вещото лице след проучване и сравняване на първични и вторични счетоводни документи, при сравнение по разходни стокови разписки за предадена в магазина стока от склада на дружеството, разходни стокови разписки за върната в склада стока от магазина и стоково-парични /дневни/ отчети за продадени стоки, при проследяване на тази документация е установена липса на 35 артикула на стойност 2526лв., като е взета предвид корекцията на ищеца за 3 артикула, при което липсата е в размер на 2339лв. Като неоснователно е оценено възражението, че липсата следва да се претендира само от третото лице – помагач на Ц. Ц. – И. С., също работеща в магазина, тъй като всички стоки били предавани на и приемани от нея. Тъй като размерът на иска по главницата е установен, като неоснователни са оценени доводите за неправилност на първоинстанционното решение в тази насока.
В изложенията на Ц. Ц. и М. П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по следните въпроси:
1. възможно ли е един документ да е частично истински при доказана автентичност само на част от положените върху него подписи и има ли такъв документ доказателствена стойност – с оглед приетата за доказана автентичност на протокола за ревизията от 07.ІХ.2003г., въпреки недоказаната автентичност на два от положените в него подписи, по който въпрос липсвала съдебна практика;
2. за доказателствената стойност на частен документ, установяващ благоприятни за страната, която го представя, обстоятелства, изходящ от трето за страните лице, разрешен в противоречие с две решения на състави на ВКС и с едно на СОС, без данни последното да е влязло в сила, според които съдържанието на такъв документ не следва да се ползува с обвързваща страните по делото доказателствена сила;
3. каква е доказателствената стойност на счетоводните документи – имат ли те самостоятелно правопораждащо или правопрекратяващо действие или доказателствената стойност е производна – по отношение протокола за ревизия от 07.ІХ.2003г. въззивният съд приповторил доводите на СРС, без да ги обсъжда, и тълкувал заключението избирателно, като не било отчетено обстоятелството, че вещото лице установило действителната стокова наличност единствено въз основа на ревизията; даденото по този въпрос разрешение било в противоречие с практиката, обективирана в едно решение на СГС по гр.д. № 1939/2003г., без данни то да е влязло в сила; в едно решение на ВС и в едно на ВКС;
4. допустимо ли е съдът да разглежда и да се произнася по незаявени в обстоятелствената част и петитума на исковата молба основания или е длъжен да се ограничи до наведените в исковата молба твърдения – представеният доклад за ревизията на 13.VІІІ.2003г. бил ирелевантен, тъй като се претендирало осъждането на ответниците за стойността на 31 броя дрехи, установени, че липсват от магазина, при ревизията на 07.ІХ.2003г. – противоречие с практиката по три решения на състави на ВС;
5. дали съдът следва да обсъжда и цени заключението на вещото лице по въпроси, които не са били поставени и допуснати като предмет на експертизата – предметът на експертизата бил размерът на установените липси при ревизиите на 13.VІІІ. и на 07.ІХ.2003г. и стойността на дрехите – по този въпрос липсвала съдебна практика.
6. и двете съдебни инстанции присъдили заплащане на липсите по пазарни цени, включващи както разходите за придобиване на стоките, така и начислена търговска печалба, а липсата представлявала щета с неустановен произход и включвала единствено претърпяната загуба, но не и пропуснатата полза. По този въпрос било налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като липсвала практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставените от касаторите въпроси под номера 1, 2, 4, 5 и 6 въззивният съд не се е произнесъл, въпреки че те са били посочени във въззивните им жалби. При това положение като основание за допускане на касационно обжалване следваше да бъде релевиран процесуалноправният въпрос за непроизнасянето по тези оплаквания, което, обаче, касаторите не са сторили, а, както вече бе посочено, касационният съд няма правомощие да го вземе предвид и да се произнесе по него служебно.
Не представлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК и въпросът под номер 3. Това е така, тъй като и по него няма произнасяне на въззивния съд, защото той не е бил посочен във въззивната жалба, което е съобразено с разпоредбата на чл.269 от ГПК.
Следователно не е налице в случая основната предвидена в закона /чл.280 ал.1 от ГПК/ предпоставка за допускане на касационно обжалване, което препятства възможността за преценка за наличие и на някой от твърдяните от касаторите допълнителни критерии за това по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответника по касация [фирма] следва да бъдат присъдени 500лв. разноски за настоящата инстанция в тежест на Ц. Ц. и М. П..
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, АО, ІІІ-„б” състав, от 01.ХІ.2010г. по гр.д. № 5615/2010г.
ОСЪЖДА Ц. Й. Ц. и М. М. П., и двамата от , да заплатят на [фирма] 500лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: