О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
гр. София, 03.08.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи август през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 361 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Ю. И. П. и С. Д. П. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. В. Я., против определение № 29 от 31 януари 2012 г., постановено по в.ч.гр.д. № 38 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2012 г., с което е потвърдено определение № 1577 от 22 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 751 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2011 г. в частта му, с която е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК исковата молба в частта относно исковете за неимуществени и имуществени претенции в общ размер от 77992 лева поради неотстраняване на нередовностите в дадените от съда срокове и производството по делото е прекратено.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно, защото за частните жалбоподатели е обективно невъзможно да изпълнят изискванията на първоинстанционния съд; определението няма мотиви или са налице привидни мотиви; не се взема предвид, че е направено искане за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с имената на неизвестни за жалбоподателите две застрахователни дружество, а същото се отнася и за непосочените адреси на двама от ответниците; няколкократно жалбоподателите посочили на съда, че обективно е невъзможно да се изпълнят исканията на съда, тъй като не е възможно да се отделят вредоносните действия на всеки от ответниците от общия вредоносен резултат, както и да бъдат изчислени поотделно причинените от всеки от тях вреди и тяхната стойност – вредите са причинени чрез последователно и взаимосвързано наслагване във времето на незаконни действия на всеки един от първите петима ответника, като незаконните и вредоносни действия на всеки от следващите ответници е продължение на предходните такива до достигане на крайния вредоносен резултат, а и всяка предходна незаконна дейност на първите ответници е обективна предпоставка и условие за извършването на следващите незаконни действия на следващите ответници и настъпването на крайния увреждащ резултат; по тази причина е посочено, че първите петима ответника са причинили вредоносния резултат при условията на последователно напластявано във времето съизвършителство и е поискано да бъдат осъдени солидарно; за да се изпълни изискването на съда следва жалбоподателите да предявят множество отделни искове срещу всеки един от ответниците за пълния размер на причинените вреди, което е обективно невъзможно, тъй като за това следва да се заплати пет пъти повече държавна такса; изложените в мотивите твърдения на съда са неверни; предявяването на исковете за вреди солидарно срещу първите петима ответници не е процесуален въпрос по допустимост на исковата молба, а е въпрос по същество – исковата молба е редовна и процесуално допустима; липсват надлежни мотиви и на двете съдебни инстанции; от завеждането на исковата молба до момента не са издадени всички искани съдебни удостоверения; обоснован е изводът, че съдилищата действат недобронамерено към ищците по фрапантен и срамен за българското правосъдие казус, налице е прикрит отказ от правосъдие, като съдът не желае да изпълни законовите си задължения да приеме, разгледа и реши правния спор за причинените на жалбоподателите имуществени и неимуществени вреди и ползвайки превратно правата си отказва исканото правосъдие; определението е недопустимо като проява на превратно упражняване на държавна правосъдна власт. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпросите за служебното задължение на съда да следи за спазване на основни принципи на гражданския процес – служебното начало и проверка редовността на исковата молба, надлежно мотивиране съдебните решения по начин, даващ възможност за узнаване становището на съда по събраните по делото доказателства и проследяване логиката на съда относно изводите, които съдът извлича от събраните по делото доказателства, подвеждането на приетите за доказани от съда факти и обстоятелства към конкретните правни норми; съдът смесва въпросът за допустимост на предявената искова молба и въпросът за нейната основателност по същество; съдът не излага надлежни мотиви в обжалваното определение; налице е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите за разграничаване на законовите изисквания за редовност на исковата молба, въпросът за разликата между недопустимост на исковата молба като нередовна и неоснователност на предявените искове като недоказана; съдът смесва формалните изисквания на закона за редовност на исковата молба с изискванията за доказване на предявените искови претенции спрямо ответниците. След тези въпроси се излагат съображенията на частните жалбоподатели по чл. 281, т. 2 и 3 ГПК. Допълнително се сочи, че съдът се е произнесъл и по други съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: за непозволено увреждане и дължимите за това обезщетения за причинени имуществени и неимуществени вреди, другарството по делата и конкретно дела по искови молби с предявени обективно и субективно съединени искове, в т.ч. искове за солидарно осъждане на ответниците. Представят се множество решения на ВС и ВКС по отменения ГПК, както и решение на първоинстанционен съд без отбелязване за влизането му в сила, поради което то не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Против същото въззивно определение е подадена частна касационна жалба и от М. Ю. П. и К. Ю. П. – двете от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Е. М..
В жалбата се сочи, че определението е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото определението представлява положителна санкция на отказ от правосъдие при поставени от първоинстанционния съд неизпълними указания; въпреки изричните искания за допускане на обезпечителна възбрана, такава не е допусната, и след завеждане на исковата молба имотът за пореден път е препродаден; за неуточнените данни на ответниците са поискани и не са издадени съдебни удостоверения; ищците още с исковата молба са дали изключително подробно, ясно и хронологично описание на обстоятелствата, на които основават исковете си, ясно е изричното посочване на деликтното основание на исковете, което обосновава и солидарното им предявяване срещу ответниците; обективно невъзможно е да се диференцират и остойностят вредите, причинени от всеки от ответниците, доколкото се касае за верига от фактически действия, осъществяващи деликтни състави, като всяко предшестващо действие е предпоставка и условие за следващото, а много от действията са съизвършвани от няколко ответници едновременно; неоснователно се приема, че предявените искове не били съединими в едно производство, понеже не произтичали от един и същ юридически факт, нито ответниците имали помежду си общи задължения; солидарността в отговорността, както е заявена в исковата молба, се претендира на деликтно основание, поради което не само е допустимо съединяването на исковете срещу различни лица в едно производство, но това съединяване е част и от изрично законово уреденото съдържание и смисъл на солидарната отговорност; дори и исковете да са заведени поотделно, на основание чл. 213 ГПК те биха били съединими в едно производство поради наличие на връзка помежду им; определението е изцяло лишено от мотиви – представлява преразказ на извършените до момента съдопроизводствени действия, а изложеното е коментар и оценка, но без предшестващ анализ. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като практиката на ВКС непротиворечиво установява, че е допустимо предявяването на искове срещу няколко ответници, ангажирани да отговарят солидарно, които искове да се разгледат в общо производство, като касационният съд не е приел нито в мотивите си, нито е постановявал съответни на такива мотиви диспозитиви, ищецът да е бил длъжен да конкретизира претендираните спрямо всеки от ответниците поотделно вреди; съществува ли задължение при солидарно предявяване на искове срещу различни ответници да се конкретизират претендираните срещу всеки от тях поотделно обезщетения за вреди; по редовността на исковата молба ли е въпросът за съединяването на искове с различен предмет срещу различни ответници или съдът при постановяване на решението си разполага със свободата, възможността и задължението да се произнесе, като уважи иска по отношение на ответника, спрямо когото той е основателен и като го отхвърли по отношение на ответника, спрямо когото е неоснователен и недоказан. Съдът следва да се произнесе и по твърдението за недопустимост на определението. Сочат се четири решения на ВКС по отменения ГПК.
Частните жалби са постъпили в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че подадената от ищците молба срещу деветима ответници, двама от които не са посочени с наименование и адрес, е нередовна; ищците не са отстранили в указания срок посочените от съда нередовности на исковата молба; правилно първоинстанционният съд е посочил, че с една искова молба са предявени искове с различно правно основание и с различен предмет срещу множество ответници в съотношение на основни към евентуални и е недопустимо съединяването им в едно производство, защото отговорността на ответниците – физически лица, нотариус и частен съдебен изпълнител, две застрахователни дружества и банка, не произтичат от един и същи юридически факт, нито имат помежду си общи задължения, поради което такова съединяване в едно производство е недопустимо.
След преценка на доводите на жалбоподателите в жалбите и изложенията към тях, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
На първо място следва да се отговори на твърдението за недопустимост на обжалваното определение, като се сочи от частните жалбоподателки П., че то представлява „положителна санкция на отказ от правосъдие”. На първо място, обжалваното определение би било недопустимо в случаите, в които е постановено определение, с което се туря край на делото, въпреки липсата на искане за произнасяне от страна на съда по съответния спор или при ненадлежното упражняване на такова искане, или ако съдът е бил десезиран, или ако искането е било сторено след съответния срок, или ако молбата не е била поправена в срок в случай на нередовност. Какво е „отказ от правосъдие” може да се прецени от мотивите, дадени от Пленума на ВС в определение № 2 от 5 февруари 1991 г. по гр.д. № 2/90 г. – отказ от правосъдие е налице, когато компетентен правосъден орган откаже да се произнесе по образувано пред него производство. Тъй като не се открива нито една от характеристиките, описани по-горе за сочения порок на въззивното определение, то не може да се счете, че дори и да е налице отказ от правосъдие, то постановения съдебен акт би бил недопустим.
В случая няма такъв отказ. Съдът е действал в съответствие със законовите правила за преценка на исковата молба, посочени в законодателя в чл. 129 ГПК и по този начин не е осъществил отказ от правосъдие, а е съблюдавал установения правов ред. Както ВКС приема в задължителната си съдебна практика – определение № 276 по ч.гр.д. № 162/10 г., ІІІ г.о., съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК исковата молба следва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, както и посочване в какво се състои искането; въз основа на това задължително съдържание на исковата молба съдът следва да даде правна квалификация на иска, а ответникът да разбере каква е насочената срещу него претенция; когато исковата молба не съдържа всички факти и обстоятелства, които обосновават исковата му претенция, съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК съдът има правомощието и задължението да остави исковата молба без движение, като даде указания за отстраняване на тази нередовност. В същото определение по съществото на процесуалния спор съдът е посочил, че отказ от правосъдие би бил налице в случай, че правомощието по чл. 129, ал. 2 ГПК се упражни, без да е обективно налице основание за това. Следователно, превратното упражняване на правата по чл. 129, ал. 2 ГПК би довело до неправилност на прекратителното определение.
Тъй като не е налице основанието за допускане на въззивното определение до касационно обжалване поради евентуалната му недопустимост, то следва да се пристъпи към преценката на посочените от частните жалбоподатели в съответните изложения правни въпроси, относими към посочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Нито един от поставените правни въпроси и от двете групи частни жалбоподатели не може да послужи за целите на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не визира конкретно правно разрешение на въззивния съд, обусловило изхода на делото по съответния начин. А. на въззивния съд, за да постанови определението си, е следният: с една искова молба са предявени искове с различно правно основание и с различен предмет срещу множество ответници в съотношение на основни към евентуални и е недопустимо съединяването им в едно производство, тъй като отговорността на ответниците не произтича от един и същ юридически факт, нито имат помежду си общи задължения. По това заключение на съда касаторите не са успели да посочат общото правно основание за допускане на касационното обжалване, както се приема в задължителното за съдилищата ТР № 1 по тълк.д. № 1/09 г., ОСГК, т. 1.
Искането в изложенията към частните жалби съдът да се произнесе по въпросите, свързани със служебното задължение на съда да следи за спазване на основни принципи на гражданския процес – служебното начало и проверка редовността на исковата молба, надлежно мотивиране съдебните решения по начин, даващ възможност за узнаване становището на съда по събраните по делото доказателства и проследяване логиката на съда относно изводите, които съдът извлича от събраните по делото доказателства, подвеждането на приетите за доказани от съда факти и обстоятелства към конкретните правни норми, за разграничаване на законовите изисквания за редовност на исковата молба, за разликата между недопустимост на исковата молба като нередовна и неоснователност на предявените искове като недоказана, за непозволеното увреждане и дължимите за това обезщетения за причинени имуществени и неимуществени вреди, другарството по делата и конкретно дела по искови молби с предявени обективно и субективно съединени искове, в т.ч. искове за солидарно осъждане на ответниците, за допустимостта на предявяването на искове срещу няколко ответници, ангажирани да отговарят солидарно, които искове да се разгледат в общо производство, съществува ли задължение при солидарно предявяване на искове срещу различни ответници да се конкретизират претендираните срещу всеки от тях поотделно обезщетения за вреди, са въпроси, които няма да доведат до казуално тълкуване по отношение на съответния спор, а целят доктринално изясняване на съответните правни институти. Нито един от тези въпроси не обхваща решаващия довод на въззивния съд за недопустимостта на съединяване в едно производство на множество претенции с различно правно основание и различен предмет срещу множество ответници при различно съединяване на исковете и липса на един и същ юридически факт или общи помежду им задължения, от които да произтича отговорността. Ето защо дори и въпросът, който е най-близко до разрешението на съда – по редовността на исковата молба ли е въпросът за съединяването на искове с различен предмет срещу различни ответници, не държи сметка за допълнително изложените съображения в тази връзка – за липсата на общ факт или общи помежду им задължения.
Извън това следва да се отбележи, че множество от посочените от касаторите проблеми са заявени по начин, който може да ги квалифицира като основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не като правни въпроси, подлежащи на преценка в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК – например заявено е, че съдът смесва въпросът за допустимост на предявената искова молба и въпросът за нейната основателност по същество, съдът не излага надлежни мотиви в обжалваното определение, съдът смесва формалните изисквания на закона за редовност на исковата молба с изискванията за доказване на предявените искови претенции спрямо ответниците. Надлежен правен въпрос, на който касационният съд да може да даде отговор, и то предвид конкретните правни разрешения на въззивния съд, и тук не се излага.
В заключение, тъй като частните жалбоподатели не са успели да поставят правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд в обжалваното определение, касационното обжалване не следва да се допуска, а преценката на представената съдебна практика е ненужна.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 29 от 31 януари 2012 г., постановено по в.ч.гр.д. № 38 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: