Определение №973 от 8.8.2012 по гр. дело №14/14 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 973

София, 08.08.2012г.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ДИЯНА ХИТОВА

изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 14 по описа за 2012г. и приема следното:

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.Р. като процесуален представител на И. И. Б. и на А. И. М., и двамата от София, срещу въззивното решение на Благоевградския окръжен съд /БОС/ от 01.VІІІ.2011г. по гр.д. № 473/2011г.
Ответникът по касационната жалба А. С. А. от [населено място] не е подал отговор по чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БОС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на Б. от 12.ХІ.2010г. по гр.д. № 770/2009г., с което А. Ст.А. е осъден да заплати на И. Б. и на А. М. в качеството им на наследници на И. Хр.М. 1000лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени приживе от наследодателя, изразяващи се в накърняване на неговите чест, достойнство, добро име в обществото и стрес, рязко влошаване на здравословното му състояние в резултат на виновните и противоправни действия на ответника, изразяващи се в отправянето на 17.VІ.2005г. в сградата на Съдебната палата в Б. на обидни думи и квалификации по негов адрес, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, и с което предявеният иск е отхвърлен за разликата до 6000лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено въз основа на показания на свидетели, че ответникът е осъществил противоправното и виновно деяние чрез отправянето публично в съдебна зала към И. М. на думите „обществен боклук, убиец” и „тези медали си ги взел от Х., от гробищата си ги изкопал”. Тези думи са възприети от М. и са наранили честта и достойнството му, обидата е изречена на публично място и е възприета от неограничен брой лица. Деянието е извършено при условията на умисъл, защото ответникът е съзнавал , че с думите си ще нарани и предизвика негативни състояния у М. Презумпцията за вина не е оборена. След осъществяване на деликта М. променил в негативна светлина поведението си – поради нараненото му чувство за чест и достойнство той е бил подтиснат, по-притеснителен в общуването, изолирал се от обичайния му начин на живот, това, което смятал за негова гордост и признание в обществото, е било поругано пред много хора, М. се е ползвал с уважение сред хората, които го познават. При отчитането на тези обстоятелства съдът е намерил, че присъдената сума е в съответствие с критериите за справедливост, предвидени с чл.52 ЗЗД, като вземайки предвид, че деянието е извършено през 2005г., е съобразил размера на вредите икономически към този момент.
В изложението на И. Ив.Б. и А. Ив.М. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено им от въззивния съд указание, се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. следва ли при присъждане на обедщетение за неимуществени вреди съдът да се ограничи да посочи единствено, че същите са определени съобразно критериите за справедливост, или в мотивите съдът следва да обвърже присъденото обезщетение с причинените вреди съобразно особеностите на конкретния случай; 2. следва ли критериите за справедливост съобразно чл.52 ЗЗД да бъдат обвързани единствено от икономическите условия за размера на вредите към момента на извършване на деянието; 3. при определяне на обезщетение за неимуществени вреди какъв смисъл следва да се вложи в понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД и съответства ли присъденото в случая обезщетение на причинените от деянието вреди; 4. следва ли в мотивите на решението съдът да възприеме „абстрактен” подход към посоченото понятие, като се ограничи да посочи единствено, че присъденото обезщетение е съобразно с критериите за справедливост, или следва да се възприеме „конкретен” подход, като същото бъде обвързано с причинените вреди съобразно особеностите на конкретния случай. Сочи се практика – ППВС № 4/1968г. – в противоречие с което в атакуваното решение не били изтъкнати обстоятелствата, обосноваващи присъдения размер; т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК – в противоречие с което съдът не изложил собствени мотиви относно всички възражения и доводи, направени от страните, в т.ч. по възражението, че размерът на обезщетението е значително занижен и несъобразен с особеностите на конкретния случай; решение на състав на ІІ т.о. на ВКС, според което съдът дължи произнасяне по възражението на ищеца защо приема за неоснователен иска за разликата до предявения размер; сочи се, че по аналогични казуси, предмет на три решения на състави на ВКС, присъдените обезщетения далеч надхвърлят определеното в разглеждания случай. Изложени са съображения, че съдът не съобразил интензитета на причинените вреди – арогантно поведение на ответника, изпадане в шок на М. след съдебното заседание, обстановката, при която е извършено деянието – публично място, преди и по вревме на съдебно заседание, възприето от неограничен брой лица, дълбокото накърняване на честта и достойнството на Ив.М. – промяна на поведението му в негативна за него посока, станал подтиснат, по-притеснителен в общуването, изолирал се от обичайния му начин на живот, поругано това, което смятал за негова гордост и признание в обществото, ползвал се с голямо уважение пред хората, които го познават.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО132/2005г., намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставените от касаторите въпроси под номера от 1 до 4 въззивният съд не се е произнесъл. Във връзка с първия въпрос това е така, тъй като в атакуваното решение съдът не е посочил единствено, че размерът на обезщетението е съобразен с критериите за справедливост, заложени в чл.52 ЗЗД, а са изложени и взети предвид в тази насока всички установени по делото конкретни обстоятелства, при които е осъществено деянието и които обуславят размера на причинените неимуществени вреди, което е в пълно съответствие с ППВС № 4/1968г., както и с трайната практика на ВКС, вкл. и тази по чл.290 ГПК. По втория въпрос съдът не се е произнесъл, тъй като не е обвързал критериите за справедливост единствено с икономическите условия към момента на извършване на деянието. Въззивният съд не се е произнесъл по въпроса „какъв смисъл следва да се вложи в понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД, а втората част на третия въпрос е фактически, а не материалноправен или процесуалноправен, само произнасянето по каквито в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК е основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изложените вече във връзка с първия въпрос съображения, няма произнасяне на въззивния съд и по поставения от касаторите четвърти въпрос.
Въпросът за неизлагането във въззивното решение на мотиви относно оплакването във въззивната жалба на касаторите, че размерът на обезщетението е значително занижен, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК. Този въпрос, обаче, не е от значение за изхода на делото, тъй като в изложените от въззивния съд съображения относно дължимото се на касаторите обезщетение за причинените на наследодателя им неимуществени вреди имплицитно се съдържат и такива за неоснователност на претенцията до пълния й предявен размер.
С представените решения на състави на ВКС касаторите не обосновават противоречива практика по аналогични на разглеждания случаи. Така предмет на решение № 21/15.ІV.2009г. по т.д. № 711/2008г. на ВКС е обезщетение за неимуществени вреди поради нарушаване на авторски права на ищеца като режисьор и продуцент. А в решения № 482/09.ХІІ.2009г. по н.д. № 600/2009г. ІІІ н.о. на ВКС и № 657/14.І.2011г. по н.д. № 643/2010г. на ІІІ н.о. на ВКС не се съдържат конкретните факти и обстоятелства на извършените деяния и на причинените вреди, при което съпоставка с разглеждания случай е невъзможна.
Останалите релевирани в изложението съображения представляват касационни основания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, а те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
При тези обстоятелства не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, което е пречка за преценка за наличието и на твърдяните допълнителни критерии за това по чл.280 ал.1 от ГПК.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд № 334/01.VІІІ.2011г. по в.гр.д. № 473/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top