ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 979
София, 09.08.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ДИЯНА ХИТОВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1146 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.К. като процесуален представител К. П. И. от [населено място] срещу въззивното решение на СГС от 28.ІV.2011г. по гр.д. № 2274/2011г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 14.VІІ.20081г. по гр.д. № 14756/2007г. в уважителните му части по предявените от К. П.И. срещу [фирма] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 от КТ и по чл.55 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.221 ал.2 КТ и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил исковете за признаване за незаконно и отменяване на уволнението на ищцата, за възстановяването й на работа и за присъждане на обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение, както и за присъждане на получена от дружеството на отпаднало основание обезщетение по чл.221 ал.2 КТ.
За да постанови решението по иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ, въззивният съд е приел, че дисциплинарното уволнение на ищцата от длъжността „управител търговски обект – бензиностанция” със заповед № РД-22-7/01.VІ.2007г., е извършено от оправомощено лице – Цв.Д., упълномощен от изпълнителния директор да упражнява изцяло и в пълен обем всички права, които упълномощителят има, в рамките на тези права влиза и правото на дисциплинарна власт; тъй като срока по чл.194 ал.1 КТ е преклузивен, съдът следва служебно да следи за спазването му – към момента на връчването на заповедта /05.VІ.2007г./ за нарушенията, извършени на 26.ІV.2007г., срокът не е изтекъл, а за нарушенията от 30.ІІІ.2007г. и от 04.ІV.2007г. не е изтекъл едногодишният срок; краткият срок тече от узнаване за нарушението от субекта на дисциплинарна власт, по делото няма данни кога е станало това, при всички случаи узнаването не е равнозначно с датата на проверките, най-ранният момент е датата на входиране на съответните докладни записки /на 11.ІV. и на 02.V.2007г./, срокът не е текъл по време на ползваните от ищцата отпуск за временна нетрудоспособност и годишен отпуск; уволнителната заповед отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 КТ; уволнението е съобразено и с чл.193 ал.1 КТ – беиз значение е кой е поискал от ищцата обяснения – дали субекта на дисциплинарна власт или друго лице или пък те са дадени по инициатива на наказания, а и в случая лицето, поискало обясненията, е било упълномощено с такива права от изпълнителния директор; неоснователен е и доводът за неспазване на закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ – на ищцата е бил разрешен отпуск за временна нетрудоспособност от 05.VІ.2007г., но тя към момента на връчването на заповедта /към 9.30 часа/ е била на работа, при което не е било налице изискването на закона да е била започнала ползването на отпуска. Съдът е приел въз основа на показанията на свидетел, че нарушенията по т.І от заповедта са извършени от ищцата, както и че са извършени и нарушенията по т.ІІ от заповедта с оглед неоспорването им в даденото от нея писмено обяснение. Направен е извод, че нарушенията по т.ІІІ от заповедта не може да бъдат вменени във вина на ищцата. Прието е и че наложеното дисциплинарно наказание е съобразено с изискванията на чл.189 КТ. По останалите претенции е прието, че те са неоснователни с оглед изхода на спора по обуславящия ги иск.
В изложението на К. П.И. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. от кога тече срокът по чл.194 ал.1 КТ – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК – сочи се практика; 2. за определяне началният момент на откриване на нарушението е от значение въпросът кой е субектът на дисциплинарната власт – работодателят, прекият ръководител или друго лице по заповед или по упълномощаване – сочи се практика; 3.има ли право работодателят да делегира правата си по чл.193 КТ и в кой момент възниква задължението за търсене на обяснения – може ли да бъдат изискани по принцип обяснения преди узнаването от работодателя за извършено дисциплинарно нарушение; 4. кой може да бъде субект на дисциплинарна власт по смисъла на чл.192 ал.1 във вр. с чл.61 ал.1 КТ – в случай, че не е спазена процедурата по чл.235 ТЗ за избор и упълномощаване на трето лице, чието овластяване не е вписано по надлежния ред и в правата му липсва вменяване на правомощия на работодател, не следва да се прилагат общите правила по упълномощаването – сочи се практика; 5. допустимо ли е оспорване съдържанието на официален документ /болничен лист/ със свидетелски показания и без да е открита процедура по чл.154 ГПК /отм./.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО132/2005г., намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Първият поставен от касаторката въпрос „от кога тече срокът по чл.194 ал.1 КТ за налагане на дисциплинарно наказание” е бланкетен. Отговорът на така поставения въпрос изцяло се съдържа в посочената разпоредба – дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от извършването му. Касаторката не е поставила въпрос във връзка с конкретните решаващи в тази насока изводи на въззивния съд – че в случая узнаването следва да се счита от момента на входиране на докладните записки и че следва от срока да се приспаднат дните, през които ищцата е ползвала разрешените й отпуски съобразно чл.194 ал.3 КТ.
По втория поставен от касаторката въпрос въззивният съд не се е произнесъл.
Първата част на третия въпрос „има ли право работодателят да делегира правата си по чл.193 КТ” не е съществен за изхода на спора с оглед на обстоятелството, че освен изводът на въззивния съд, че лицето, което е изискало обяснения на ищцата, е било упълномощено за това, е изграден и извод, че е ирелевантно кой е изискал от нея даването на обяснения за констатираните нарушения, както и че законът поставя акцент на задължението на субекта на дисциплинарната власт за реално предварително изслушване или приемане на писмени обяснения от служителя. А тези решаващи изводи касаторката не е релевирала като основания за допускане на касационно обжалване.
По втората част на третия въпрос въззивният съд не се е произнесъл – няма извод в атакуваното решение относно моментът, в който възниква задължението за търсене на обяснения.
Четвъртият поставен от касаторката въпрос „кой може да бъде субект на дисциплинарна власт по смисъла на чл.192 ал.1 КТ” също е неконкретен, поради което отговор на него не може да бъде даден. А по приложението в тази връзка на чл.235 ТЗ въззивният съд не се е произнесъл.
Няма произнасяне от въззивния съд и по петия поставен процесуалноправен въпрос. Установяването със свидетели на обстоятелството, че към момента на връчването на ищцата на уволнителния акт тя е била на работа, а следователно и че към същия момент не е била започнала ползването на разрешения й от същата дата отпуск за временна нетрудоспособност, не представлява оспорване на болничния лист като официален документ.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ГО ІV-Г състав № 2393 от 28.ІV.2011г. по гр.д. № 2274/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: