О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
гр. София, 09.08.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 347 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Постъпила е частна жалба от Н. М. Н. със съдебен адрес в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Н. М., против определение № 3574 от 28 февруари 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 17701 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е потвърдено разпореждане без номер от 2 септември 2011 г., постановено по гр.д. № 22435 по описа на районния съд в [населено място] за 2011 г. за връщане на исковата молба по гр.д. № 22435 за 2011 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта й относно исковете срещу К. Н. М..
В жалбата на двадесет и пет страници се сочи, че атакуваното определение е незаконосъобразно, при грубо нарушаване на материалния закон, при необоснованост, при непълнота на доказателствата и при съществени нарушения на процесуалните правила; определението е отказ от правосъдие в нарушение на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от КЗПЧОС; производството е прекратено вследствие неправомерен извънпроцесуален натиск; целта е да се осигурят удобни съдебни състави, за да бъде извършен недопустим отказ от правосъдие; при извършване на преценка за допустимостта на иска по реда на чл. 130 ГПК съдът следва да се ръководи единствено от описаните в исковата молба факти и обстоятелства, но в разпореждането е приета невярна фактическа обстановка, при различни твърдения на процесуалния представител на ищеца; деликтът е извършен от ответницата М. чрез лични, виновни, вредоносни и неправомерни действия в качеството й на физическо лице, без твърдения, че това е сторено при осъществяване на служебни действия; едва след представяне на исканото лично трудово досие ще се разбере, дали ответницата заема длъжност, какви са нейните служебни правомощия; съдът приема за установен основен факт по делото единствено позовавайки се на неконкретизирана „информация”, придобита неправомерно; налице е опит за неправомерно ползване на функционалния имунитет по чл. 132 КРБ с цел избягване от гражданска отговорност; съдебният състав обсъжда длъжностна характеристика, която не е събрана като доказателство по делото; неправомерно съдебният състав предварително предрешава делото като предварително се произнася по предмета на иска и го обявява за недопустим, при положение, че съдът е длъжен да се произнесе с решение по делото по отношение на основателността на иска съгласно правилата на ГПК, ЗСВ, КЗПЧОС и константната практика на ВКС; незаконосъобразно съдебният състав се опитва да предрешава делото като определя предварително каква е правната квалификация на иска, кой трябва да носи отговорност и т.н.; процесният деликт е извършен посредством деяния, които не представляват „осъществяване на съдебна власт” и не са включени в „длъжностна характеристика” на прокурор, а могат да бъдат извършени и от всеки технически служител, като част от тях представляват и престъпления по НК; константната съдебна практика приема, че наличието или липсата на „функционален имунитет” е въпрос, който се отнася до основателността на иска, а не до неговата недопустимост; доколкото в нарушение на чл. 13 КЗПЧОС не е предвидено ефективно средство за защита на пострадалите от престъпления, извършени от длъжностни лица от прокуратурата, то практически е блокирана възможността да бъдат постановявани наказателни присъди срещу лица като ответницата, а след като се твърди престъпно обстоятелство, то следва да бъде установено по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК; вече е създадена съдебна практика по идентични казуси; всички твърдения на съдебния състав са напълно немотивирани и се състоят в „голи декларации”, в които се твърди, че се приемат конкретни твърдяни положения за установени или неустановени; съдебният състав не е мотивирал твърденията си и не е обсъдил доводите, направени в исковата молба и в последвалото изявление на ищеца от 32 довода, не са събрани необходимите доказателства за позицията на ответницата; съдебният състав игнорира основните доказателства по делото и изцяло изопачава твърденията в исковата молба и доказателствата по делото, а останалите изопачава и тълкува превратно, с цел да „обоснове” неверен краен извод; въззивният състав не излага никакви мотиви относно предмета на въззивната жалба и изложените 46 аргумента; частната жалба се отхвърля с абсурдния мотив, че съдебният състав не бил разбрал исковата молба; в исковата молба няма липса на данни или реквизити по смисъла на чл. 129 ГПК, всички твърдения се отнасят до основателността и до доказаността на иска, а не до неговата допустимост, в изрично заявление са „изяснени” всички „неясноти”; след като първоинстанционният съд е приел, че недостатъците са отстранени, въззивният съд няма процесуална възможност да ползва приключената по реда на чл. 129, ал. 5 ГПК процедура като псевдопретекст за недопустим „отказ от правосъдие”; въззивният съд не е провел процедурата по чл. 129, ал. 3 ГПК; прави се опит да се размие отговорността на държавата; въззивният и първоинстанционният съд са извършили грубо нарушение на правото на Европейския съюз и на международното право – чл. 47, ал. 1 ХОПЕС, чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС; не е проведен публичен процес в противоречие с установена практика на ЕСПЧ; нарушени са чл. 20 и 21 ХОПЕС относно статута на недосегаемост и на безнаказаност на деликвента, каквито не притежават останалите граждани на ЕС; умишлено са сформирани съдебни състави както на първоинстанционния, така и на въззивния съд, които са обвързани с ответниците, вместо да е независим арбитър съдебният състав е „адвокат на ответниците”, съдебният състав мотивира неправомерния „отказ от правосъдие” с липса на необходимата правна култура и правна грамотност на самия въззивен съдебен състав, включително и с липса на необходимите професионални качества да „разбира исковата молба”, съдебният състав грубо е превишил законовоустановените си правомощия и неправомерно си е позволил да коментира „допустимостта” на съдебното производство и в частта му по отношение на гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата, без това да е предмет на въззивното частно производство, съдебният състав потвърждава обжалвания акт с мотиви, нямащи връзка с обжалваното първоинстанционно разпореждане; съдебният състав не може да представлява независим, безпристрастен и справедлив съд по смисъла на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС, каквато е и практиката на ВКС; съдът умишлено не е разгледал делото в публично съдебно заседание, за да не може ищецът да упражни своето процесуално право на отвод.
Иска се на основание чл. 47 ХОПЕС, чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС и чл. 278, ал. 1, пр. второ ГПК производството по частната жалба да бъде разгледано в открито съдебно заседание с участие на страните.
На основание чл. 267, ал. 3 от Договора за функциониране на ЕС и чл. 269, ал. 3 ГПК се прави искане да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно тълкуването на чл. 47 ХОПЕС по въпросите: 1) допуска ли правната норма на чл. 47, ал. 1 и 2 ХОПЕС възможност националният съд на държавата-членка да отказва правосъдие и да прекратява съдебното производство, насочено срещу самата държава – именно на основание чл. 13 КЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС за това, че не е създала ефикасни средства за защита срещу неправомерните и вредоносни действия на лица, на които самата държава е предоставила упражняването на властнически функции и като ангажира нейната гаранционно-обезпечителна отговорност, която самата държава-членка е поела в чл. 47 ХОПЕС и в чл. 13 КЗПЧОС; 2) правната норма на чл. 47, ал. 2 ХОПЕС задължава ли държавите-членки да провеждат „публичен процес”, задължават ли националните съдилища да провеждат публични процеси по жалбите срещу съдебните актове на първоинстанционния съд, с които, без да е проведено нито едно съдебно заседание, е извършен отказ от правосъдие и е прекратено съдебното производство против един от ответниците по предявена пред националния съд искова молба; 3) правната норма на чл. 47, ал. 2 ХОПЕС задължава ли държавата да „осигури ефективни правни средства за защита пред съд” за извършените от физически лица – деликвенти деликти срещу известен политик с проевропейски и евроатлантически разбирания и известен борец против мафията и корупцията в България, включително чл. 47, ал. 1 ХОПЕС задължава ли държавите-членки да провеждат публичен и справедлив процес срещу деликвентите – физически лица от независим и безпристрастен съд и да присъждат справедливо обезщетение на пострадалия за причинените му имуществени и неимуществени вреди; 4) допускат ли правните норми на чл. 20 и чл. 21 ХОПЕС държавите-членки да извършват дискриминация на гражданите си като поставят определена категория деликвенти извън закона и над закона и ги правят недосегаеми и неотговорни за извършените от тях деликти, с които нанасят огромни и непоправими вреди на граждани на ЕС; 5) допуска ли правната норма на чл. 47, ал. 1 ХОПЕС държавата-членка да откаже да осигури „ефикасни средства за защита пред съд” и да откаже да проведе съдебен процес за извършените от конкретни деликвенти деликти с мотив, че съществува правна норма на вътрешното право, която поставя определена категория деликвенти „над закона” и ги прави „недосегаеми” и „неотговорни” за извършените от тях деликти, с които са причинени огромни и непоправими вреди на граждани на ЕС; 6) допуска ли изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 ХОПЕС българските съдебни състави да вписват в съдебните актове „фактически обстоятелства”, които не само, че не отговарят на обективната истина, но и за които не са събрани никакви доказателства по делото; 7) допуска ли изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 ХОПЕС българските съдебни състави да изопачават твърденията на ищеца, визирани в исковата молба, и да вписват в съдебните актове от името на ищеца твърдения, които са съвсем различни от изложените в исковата молба, които да ползват като „псевдомотиви” да извършат неправомерен „отказ от правосъдие”; 8) допуска ли изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 ХОПЕС, българските съдебни състави да вписват като твърдение, че правят конкретни неверни изводи от съвкупната преценка на представените по делото доказателства, въпреки че по делото не са представени и не са приемани никакви доказателства по установения от закона ред; 9) допуска ли изискването за „справедлив процес”, залегнало в чл. 47, ал. 2 ХОПЕС българските съдебни състави да отказват правосъдие и да прекратяват неправомерно съдебното производство под претекста, че нямали необходимата правна култура и необходимата правна грамотност и не могат да „разбират” „фактическите твърдения” на исковата молба; 10) допуска ли изискването за „независим и безпристрастен съд” съдебното производство да бъде „възлагано” на съдии, които са в публичен конфликт с ищеца и които системно демонстрират омразата си към него и непрекъснато манипулират в негова вреда всички съдебни производства, в които той е страна (включително и чрез неправомерни и непознати дори и за мрачните съветски времена на Й. С. и А. В. репресии срещу упълномощените от него адвокати-повереници, включващи дори глоби, доноси с искания за репресии и т.н.) и да се допусне този съдебен състав напълно конспиративно да постанови неправомерен съдебен акт, материализиращ недопустим „отказ от правосъдие”, без да проведе „публичен процес”, за да не знае ищецът, че съдебното производство е възложено точно на този конкретен съдебен състав и да предяви искане за отстраняване на визирания съдебен състав от делото, понеже не представлява „независим и безпристрастен съд” по смисъла на чл. 47 ХОПЕС и замяната му с друг съдебен състав.
В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се сочи, че е налице грубо противоречие с практиката на ВКС като въззивния съд ползва като мотив незаконосъбразно твърдението за липсата на материално-правна легитимация на ответницата – физическо лице, за да прекрати противозаконно гражданското производство: 1) това е въпрос по основателността на иска и по него съдът следва да се произнесе в решението си, след като проведе публичен процес – противоречие с две решения на ВКС и едно на ВС; 2) дали ответницата – физическо лице притежава функционален имунитет е материалноправен въпрос, а не процесуалноправен и по него съдът следва да се произнесе с решението си след събирането на всички относими към предмета на делото доказателства – противоречие с решение на ВКС; 3) съдебният състав игнорира основните доказателства по делото и изцяло изопачава и извращава предмета на исковата молба и съдържащите се в нея фактически и правни твърдения, като очевидно е, че вместо независим арбитър се изживява като „адвокат” на ответниците-деликвенти – сочат се две решения на ВКС; 4) всички твърдения на съдебния състав са изцяло немотивирани и се състоят единствено от „голи декларации”, в които съдебният състав съвсем голословно и немотивирано твърди, че приема конкретни твърдени от него положения за установени или неустановени – сочат се едно решение на ВКС и три на ВС; налице е противоречие на обжалваното определение с други съдебни актове както на СГС, така и на други съдилища: 5) съвсем ясно и подробно СГС е анализирал аналогичен казус и е обосновал, че функционалният имунитет по смисъла на чл. 132 КРБ не може да избави от гражданска отговорност ответник, който е извършил „лични виновни действия” – сочат се две определения на СГС; 6) относно задължението на съда да се произнесе с решение по всяка искова молба, с която е сезиран и за разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на ответниците – сочат се две определения на СГС и едно на ВАС; 7) относно задълженията на националния съд, произтичащи от чл. 47 ХОПЕС и чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС за провеждане на публичен процес – сочи се определение на окръжен съд; 8) налице са достатъчно на брой съдебни решения (респективно – определения) на СГС, в които добросъвестни съдии са преодолели огромния натиск на мафиотската структура инфилтрирала и покровителстваща ответницата М. и съучастниците й, а включително и престъпните и неправомерни опити за въздействие на самата ответница върху съдебните състави, както в настоящото дело, и са постановени изключително правомерни съдебни решения в съответствие със задълженията на държавата, залегнали в чл. 47 ХОПЕС и чл. 6, ал. 1 и чл. 13 КЗПЧОС – сочи се определение на СГС; налице са материалноправни и процесуалноправни въпроси от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 9) представлява ли касационно отменително основание обстоятелството, че въззивният съдебен състав не е спазил разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на всички конституирани ответници; 10) представлява ли касационно отменително основание обстоятелството, че въззивният състав не е спазил разликата между процесуалната легитимация и материално-правната легитимация на всички конституирани ответници и практическото прилагане на тези правни фигури в конкретното съдебно дело и допустимо ли е извършването на неправомерен „отказ от правосъдие” с аргументи, които се отнасят до материално – правната легитимация на част от ответниците; 11) въпросът дали предпоставките за прилагане, респективно за неприлагане на дискриминационна и защитна правна норма на „функционалния имунитет”, е въпрос относно основателността на иска или относно неговата допустимост и представлява ли касационно отменително основание фактът, че неправомерно е прекратено съдебното производство като са ползвани мотиви, отнасящи се до основателността на предявения иск; 12) представлява ли касационно отменително основание обстоятелството, че както първоинстанционният, така и въззивният съд базират своето решение на неверни твърдения относно статута на ответницата М., за което няма събрани никакви доказателства по делото по законоустановения в чл. 148 ГПК ред; 14) представлява ли касационно отменително основание да се постанови недопустим „отказ от правосъдие” посредством неправомерно прекратяване на съдебното производство с твърдения, които изцяло противоречат на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, и дори не се съдържат в никой от приложените по делото документи – дори не са събрани по делото по реда на ГПК, а и не са верни; 15) допустимо ли е първоинстанционният съд да освобождава някого от ответниците от гражданска отговорност като прекратява производството по него предварително, без да е разгледано делото и без да е събрал необходимите доказателства за наличието или липсата на предпоставките за прилагането на „функционален имунитет”, подробно описани в чл. 132 от Конституцията на РБ и представлява ли нарушаването му касационно отменително основание; 16) представлява ли касационно отменително основание фактът, че въззивният съдебен състав неправомерно е потвърдил неправомерния „отказ от правосъдие” с псевдоаргументи, които не се съдържат нито в обжалваното разпореждане на първоинстанционния съд (материализиращо процесния „отказ от правосъдие” със съвсем различни също неправомерни мотиви), които са обсъдени във въззивната частна жалба и ищецът не е имал възможност да упражни правото си на защита по отношение на подобни мотиви; 17) допустимо ли е въззивният съдебен състав да мотивира недопустимия „отказ от правосъдие”, който е извършил в настоящото дело, позовавайки се на собствената си недостатъчна правна култура и недостатъчна правна грамотност с твърдението, че не „разбирал” исковата молба и представлява ли това правонарушение касационно отменително основание; 18) представлява ли касационно отменително основание правонарушението, извършено от въззивния съдебен състав, че извършва недопустим „отказ от правосъдие”, мотивирайки се неправомерно с отдавна приключила процедура по чл. 129 ГПК, и то приключила при условията на чл. 129, ал. 5 ГПК – т.е. първоинстанционният съд, който я е открил, е приел, че твърдените от него „недостатъци” са отстранени; 19) представлява ли касационно отменително основание фактът, че въззивният
съдебен състав извършва недопустим „отказ от правосъдие” посредством неправомерно твърдение за „нередовност” на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК, въпреки че очевидно не са налице липси на данни или на реквизити по смисъла на чл. 127 или чл. 128 ГПК, които единствено биха представлявали основание за
„нередовност” на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК; 20) представлява ли касационно отменително основание фактът, че
неправомерно въззивният съдебен състав е извършил недопустим „отказ от правосъдие” с твърдения за нередовност на исковата молба, без да проведе задължителната процедура по чл. 129, ал. 4 ГПК за „отстраняване” на твърдяната „нередовност”; 21) представлява ли касационно отменително основание фактът, че въззивният съдебен състав извършва недопустим „отказ от правосъдие” с твърдения, които не се отнасят до допустимостта на иска, а до неговата „основателност” и „допустимост”, по които съдът е длъжен да се произнесе с решението; 22) представлява ли касационно отменително основание фактът, че въззивният съдебен състав извършва недопустим „отказ от правосъдие” с абсурдния мотив, че не разбира „фактическите твърдения” в исковата молба, за което законодателят е предвидил изрично законоустановената процедура по тяхното изясняване в чл.. 145, ал. 1 ГПК, а до настоящия момент нито първоистанционният, нито въззивният съд не са провели такава процедура; 23) представлява ли касационно отменително основание фактът, че въззивният съдебен състав неправомерно е прекратил съдебното производство като се е позовал единствено на неверни „умозаключения” по „теория на вероятностите”, а не на събрани по реда на чл. 148 ГПК доказателства; 24) допустимо ли е с мотива за прилагане на „функционален имунитет” да се нарушава чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС и да се лишава ищецът от исконното му право на публичен съдебен процес и на „ефективни правни средства на защита пред съд” и визираните нарушения представляват ли касационно отменително основание; 25) допустимо ли е предварително да се прилага правната норма на чл. 132 от Конституцията на РБ за реализиране защитната функция на функционалния имунитет, без да са събрани по предвидения в ГПК ред доказателства дали са налице законоустановените предпоставки и дали не са налице законоустановените пречки за прилагането на тази правна норма и визираното правонарушение представлява ли касационно отменително основание; 26) длъжен ли е българският съд, съобразно принципа на непосредствена приложимост и примат на правото на Европейския съюз, да приложи правната норма на чл. 47, ал. 1 и 2 ХОПЕС и провеждането на „публичен” и „справедлив” процес от „независим и безпристрастен съд” за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди от деликвента К. Н. М. и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли касационно отменително основание; 27) правните норми на правото на Европейският съюз и в частност правната норма на чл. 47 ХОПЕС в съответствие с принципа на примат на правото на Европейския съюз дерогират ли правните норми на Българското национално право, които им противоречат, и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли касационно отменително основание; 28) при противоречие между чл. 6, ал. 1 и чл. 13 КЗПЧОС, и българското национално право длъжен ли е българският съд да изпълни задълженията, поети от Българската държава по международния договор по ратифицирането на КЗПОЧОС и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли касационно отменително основание; 29) правната норма на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл. 13 КЗПЧОС дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат и визираните нарушения, извършени по настоящото дело, представляват ли касационно отменително основание. Представят се множество съдебни актове.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд приема предявената искова молба спрямо ответницата М. за нередовна, поради което е счетено за правилно оставянето й без движение с указание до ищеца да острани нередовностите, но такова отстраняване не е осъществено; в исковата молба са изложени фактически твърдения, които са противоречиви и взаимно изключващи се; несъвместимо е да се ангажира отговорността на прокуратурата в качеството й на възложител на работата на М. и в същото време да се твърди, че отговорността на М. се ангажира в нейно лично качество като физическо лице, а не като служител на прокуратурата.
Искането за разглеждане на частната жалба в открито съдебно заседание с участие на страните е неоснователно. Не е налице причина да се пристъпи към изключението, дадено в чл. 278, ал. 1, изр. второ ГПК, тъй като от една страна не се налага събирането на доказателства или извършването на процесуални действия, а от друга – аргументите на частния жалбоподател са изложени повече от пространно както в частната касационна жалба, така и в изложението към нея, поради което не може да се приеме, че разглеждането на жалбата в закрито съдебно заседание отново, според твърденията на частния жалбоподател, може да доведе до недоразумение или до накърняване на негови жизненоважни граждански права и законни интереси. Освен това не се сочи какви допълнителни многобройни писмени и гласни доказателства ще представи жалбоподателя в откритото съдебно заседание, за да се прецени относимостта им към спора, с оглед на което да се пристъпи към посоченото изключение.
К. съд в настоящия си състав приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Частният жалбоподател сочи всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Представената частна касационна жалба и изложението към нея не посрещат изискванията на закона за посочване на правни въпроси, разрешаването на които да ангажира отговор на съда по основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалвания съдебен акт.
В разглеждания случай даденото разрешение от въззивния съд е следното: исковата молба е нередовна, тъй като в нея са сторени фактически твърдения, които са противоречиви и взаимно изключващи се – от една страна се твърди, че ответницата злоупотребява с предоставените й властнически правомощия, но нямало значение за осъществения деликт какво всъщност правоотношение е налице между прокуратурата и физическото лице ответник; ответницата – физическо лице е извършила деликта с нейни лични, виновни, неправомерни и вредоносни действия, но не е ясно каква точно длъжност заема ответницата при другия ответник и дали изобщо заема длъжност; несъвместимо е да се ангажира отговорността на първия ответник в качеството му на възложител на работата на ответницата и същевременно да се твърди, че отговорността й се търси в лично качество като физическо лице, а не като служител на първия ответник. Следователно относими към изводите на въззивния съд биха били въпросите: следва ли да се счете за редовна искова молба с предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу физическо лице за присъждане на обезщетение за извършен деликт при осъществяване на властнически правомощия; следва ли да се счете за редовна искова молба с предявен иск по чл. 45 ЗЗД ако се твърди, че физическото лице е извършило деликта с лични, виновни, неправомерни и виновни действия, без да е ясно дали има трудово, служебно или друго подобно правоотношение между нея и друг ответник по спора; допустимо ли е да се ангажира отговорността на ответник за възлагане на работа на ответницата – физическо лице и да се твърди, че вредите са произтекли от действия на ответницата – физическо лице в резултат на нейни извършени неправомерни действия в лично качество, а не като служител при другия ответник.
Независимо от изключително големия брой поставени питания, нито едно от тях не отговаря на посочените изисквания за посочване на общото основание за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят вместо това е концентрирал усилията си да твърди най-общо, че действията на съда от една страна са «отказ от правосъдие», а от друга – че е налице нарушение на общностното право.
Какво е „отказ от правосъдие” може да се прецени от мотивите, дадени от Пленума на ВС в определение № 2 от 5 февруари 1991 г. по гр.д. № 2/90 г. – отказ от правосъдие е налице, когато компетентен правосъден орган откаже да се произнесе по образувано пред него производство. В случая съвсем произволно се твърди, че е налице подобен порок, тъй като несъгласието на частния жалбоподател с изводите на съда по констатираните недостатъци на исковата молба, не отговарят на посочените характеристики за твърдения порок. Ищецът може да излага в исковата си молба каквито сметне за уместно обстоятелства, на които основава иска си, но тези твърдения трябва да са относими към искането за съдебна санкция, а съединяването на искове от своя страна поставя и необходимостта от допълнително съобразяване на твърденията.
По твърдението за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване във връзка с извода на въззивния съд за липсата на материалноправна легитимация за ответницата – физическо лице:
Частният жалбоподател дава четири твърдения, като нито едно от тях не представлява по естеството си поставен правен въпрос съобразно критериите, дадени в соченото ТР. Така например се твърди, че въпросът за материалноправната легитимация е въпрос по основателността на иска и по него съдът следва да се прознесе с решението си, функционалният имунитет е материалноправен, а не процесуалноправен въпрос и по него съдът следва да се произнесе с решението си, съдът се изживява като «адвокат» на ответниците и грубо изопачава и извращава предмета на исковата молба и съдържащите се в нея правни и фактически твърдения, твърденията на съдебния състав са голословни и немотивирани. Тези твърдения по естеството си са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК. Правен въпрос за това дали функционалният имунитет на ответник – физическо лице следва да се преценява с оглед допустимостта на претенция по чл. 45 ЗЗД спрямо него за осъществени действия в служебно качество, не се поставя. При тези изводи съобразяването на съответната съдебна практика не е необходимо.
По твърдението за наличие на основането по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване:
Частният жалбоподател сочи четири твърдения и отново те не са съобразени с изискванията за поставен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, на който ВКС да може да даде отговор. Разрешението на съд, че функционалният имунитет по смисъла на чл. 132 КРБ не може да избави от гражданска отговорност ответник, който е извършил „лични виновни действия”, освен че не съставлява правен въпрос, няма относимост към основния довод на съда в процесния случай – изложени са противоречиви твърдения за качеството, в което ответницата трябва да понесе отговорност. Твърдението, че съдът е задължен да се произнесе с решение по всяка искова молба, с която е сезиран, и за разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на ответниците, в първата си част не държи сметка за обстоятелството, че съдът дължи отговор на редовно предявена претенция, а за втората част вече са изложени съображения. Твърди се, че съобразно чл. 47 ХОПЕС и чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС националният съд е задължен да проведе публичен процес. Това твърдение, дори и да е поставено като правен въпрос, не е обвързано с правилото на чл. 130 ГПК, според който съдът прави проверка за допустимостта на иска и връща исковата молба, ако тя е нередовна, без изобщо да се осъществяват други процесуални действия. Наличието дори на огромен брой съдебни актове на въззивен съд (които са правомерни според частния жалбоподател), независимо от твърдяното въздействие на ответницата върху съдебните състави, не мотивира редовност на процесната искова молба в противоречие с изводите на въззивния съд. С оглед посочените изводи отново съобразяването на съответната съдебна практика е ненужно.
По твърдението за наличие на основането по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване:
Частният жалбоподател посочва двадесет и едно твърдения по това основание за допускане на касационното обжалване. В тази част на изложението си частният жалбоподател е приел, че следва да постави въпроси за това дали определени обстоятелства представляват касационно отменително основание. Отговорът на подобен правен въпрос би имал значение за тълкуването на института на касационните отменителни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не е въпрос, свързан с основанията, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Така явно е, че могат да бъдат преценявани (при касационното производство – едва след допускането на касационното обжалване) в контекста на чл. 281 ГПК следните обстоятелства: въззивният съдебен състав не е направил разликата между процесуалната легитимация и материалноправната легитимация на ответник по иска, въззивният съд е извършил „отказ от правосъдие”, неправомерно е прекратено съдебното производство като недопустимо при съобразяване на мотиви за основателността на предявения иск, съдът основава изводите си на неверни твърдения за статута на ответник без съответни доказателства, неправомерно е прекр