3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 622
София, 14.08. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 79/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] могили, обл. Р. срещу въззивно решение № 391 от 30.09.2010 г. по в.т.д.№ 219/2010 г. на Русенския окръжен съд. С последното е потвърдено решение № 44 от 24.06.2009 г. по гр.д.№ 613/2008 г. на Б. районен, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.361, ал.1 ТЗ за сумата 5 402 лв., представляваща стойността на две спедиции., претендирани като възнаграждение по договор № 2 от 29.02.2000 г., сключен на основание чл.15, ал.5, 6 и 7 от Закона за патентите /ЗП/.
В касационната жалба се излагат доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което се иска касиране на въззивното решение на основание чл.281, т.3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с наличието основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Наличието й е аргументирано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимия за делото материалноправен въпрос за валидността и сключването на спедиционния договор, в т. ч. за характеристиките на този договор, удостоверяване на съгласието, по въпроса за приемане изпълнението на поръчката като условие за плащане на възнаграждението, както и за основаване на решението въз основа на обстоятелства, които не са наведени като възражения. По отношение на тези въпроси касаторът счита, че даденото по тях разрешение от въззивния съд е в противоречие с практиката на съдилищата – Решение от 11.12.2007 г. на ОС София по гр.д.№ 843/2006 г.; Решение от 11.03.2009 г. на СГС по гр.д.№ 3336/2006 г., Решение № 117/2009 г. на ВКС по гр.д.№ 2589/2009 г., ІV г.о.
Ответната по касационната жалба страна [фирма] оспорва в писмения си допустимостта на касационното обжалване по съображения, че не се сочат съществени въпроси, по които съдът се е произнесъл при някоя от хипотезите на чл. 280 ГПК. Претендира за разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Въззивното решение съдържа произнасяне по два обективно съединени искове, чиято правна квалификация е определена по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.361, ал.1 ТЗ. Ищецът и настоящ касатор е претендирал заплащане на възнаграждение за извършени по заявки на ответника две спедиции на товари в международно съобщение в размер общо на 5 402 лв., навлото за които заплатил на фирмата-превозвач. Съдът е приел, че ищецът, чиято е негова доказателствената тежест, не е установил, че спедициите са му възложени от ответника, а не от крайния получател на товарите, както и че не е доказал да е дал отчет за резултатите от договора за спедиция, ако такъв действително обвързва страните по спора.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Твърдението на касатора, че разрешенията на въззивния съд по поставените материалноправни въпроси противоречат на разрешенията по тях, дадени в цитираните съдебни актове е неоснователно. Приложеното към изложението му решение от 11.12.2007 г. на ОС София по гр.д.№ 843/2006 г. е без отметка, че е влязло в сила и не съставлява съдебна практика по смисъла на т.2 на ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. На това изискване като необжалваемо, отговаря въззивното решение на СГС от 11.03.2009 г., постановено по гр.д.№ 3336/2006 г., но с него е коментирана формата за действителност на превозния договор (чл.367 ТЗ), като е посочено, че същият е неформален и консенсуален, а писмената му форма има значение само за доказването му. Трайна е съдебната практика по въпроса, че писмената форма не е условие за действителност и на спедиционния договор, на който е основана исковата претенция, но даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос не се отклонява от нея. Въззивният съд е отхвърлил иска по съображения, които не са основани на отсъствието на писмен договор между страните, а на подаването на заявки за сключването му от лице, което няма представителна власт спрямо възложителя. Въпрос за необходимостта от преценка за приложимост на разпоредбата на чл.301 ТЗ не е стоял пред въззивния съд предвид твърденията в исковата молба, че прехвърлянето на резултатите от изпълнителната сделка – (чл. 355 ТЗ) е направено именно на мнимия представител, на когото ищецът предоставил CMR и фактурите за извършените по тях превози.
Съобразно всичко изложено настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноски по делото в размер на 350 лв., платени по договор за правна защита и съдействие от 02.12.2010 г.
Водим от горното състав на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 391 от 30.09.2010 г. по в.т.д.№ 219/2010 г. на Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма], [населено място] могили разноски по делото в размер на 350/триста и петдесет/лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: