3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 652
С., 03.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 469/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „3С С.” АД със седалище [населено място] срещу въззивно решение № 237 от 10.02.2011 г. по т.д.№ 453/2010 г. на Софийски апелативен съд. С последното изцяло е отменено решение № 584 от 14.06.2010 г. по т.д.№ 712/2009 г. на Софийски градски съд, като вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от касатора „3 С С.” АД срещу [фирма] иск по чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът му дължи 35 000 лв. по запис на заповед от 26.06.2008 г. С решението е прието, че записът на заповед е издаден от изпълнителния директор на ответното дружество, но в качеството му на физическо лице, което следвало от израза, че „аз Г. се задължавам безусловно да платя…”, както и от факта, че върху подписа му липсвал печат на дружеството. Вярно било, че има сключен договор за предоставяне на финансова помощ, според който задължението на ответника се обезпечава със ЗЗ, както и че е представен РКО за 35 000 лв., в които е отразено, че сумата е получена от А. Г., но като се позовал на абстрактния характер на записа на заповед като самостоятелен източник на задължения, съдът е приел, че именно той, а не договорът е послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение. Отделно от това се позовал на съдебното определение за представяне на ценната книга в оригинал, което не било изпълнено от ищеца до приключване на съдебното дирене, поради което съгласно нормата на чл.183 ГПК същият е следвало да се изключи от доказателствата по делото.
В касационната жалба са въведени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, а като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Поддържа, че поставяйки изисквания за реквизити извън посочените в чл.535 ТЗ като повторно изписване, че менителничното задължение се поема от името на индивидуализираното в записа на заповед юридическо лице и полагането на печат на същото, въззивният съд се е произнесъл по материалноправният въпрос за приложението на чл.535 ТЗ в противоречие с практиката на ВКС, като израз на която се сочат Определение № 181 от 07.04.2009 г. по т.д.№ 55/2009 г., ТК, ІІ т.о. и Решение № 1083 от 17.02.2008 г. по т.д.№ 467/2007 г., ТК. Въпросът за реквизитите в хипотезата на издаден от ЮЛ запис на заповед освен това се разрешавал противоречиво от съдилищата, като в подкрепа на соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК касаторът се позовава на Определение по ч.гр.д.№ 57/2011 г. на Варненския окръжен съд и на Определение по в.ч.гр.д.№ 204/2010 г. на Габровския окръжен съд. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по съображения, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна [фирма] оспорва както предпоставките за допустимост на касационното обжалване, така и основателността на наведените в жалбата отменителни основания.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Поставеният от касатора въпрос за точната индивидуализация на издателя като един от задължителните реквизити на записа на заповед е фактологично обусловен и разрешението му е свързано с установената от въззивния съд фактическа обстановка. В касационната жалба и в изложението са наведени единствено оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които по същество представляват искане за възприемане на доводите му, че издател на процесния записа на заповед е юридическото, а не физическото лице. Тълкуването на съдържанието му във връзка с установяване на задълженото по менителничния ефект лице е част от решаващата дейност на съда. Развитите оплаквания са за необоснованост на обжалваното решение, които могат да се обсъждат в случай, че се допусне касационното му обжалване, но не и в стадия на селектиране на касационната жалба.
Изложеното налага да се приеме, че така формулираният въпрос не е обуславящ правен такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъждат посочените от касатора допълнителни критерии по т.2 и т.3 на цитираната разпоредба.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 237 от 10.02.2011 г. по т.д.№ 453/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: