4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 994
София, 20.09.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 128 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на 52-ро ОУ „Ц. Ц.” [населено място], представлявано от директора Е. С. Л., чрез процесуалния му представител адв. К. К., против въззивното решение № 5339 от 17 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 9842 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е потвърдено решение без номер от 21 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 46127 по описа на районния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му за уважаване на предявените от В. П. М. от [населено място] искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, и допълнително е присъдена сумата над 168,96 лева до сумата от 2027,52 лева по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и съответните разноски.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото изводите на съда не се основават на събраните по делото доказателства и закона; съдът не е обсъдил представените доказателства за наличието на намаляване обема на работата; работодателят е доказал причинно-следствената връзка между намаления обем работа и трудовата функция на освободения учител; съдът не е дал указания по смисъла на чл. 146, ал. 2 ГПК на работодателя за кои факти се сочат доказателства и за кои не, като не е достатъчно само да бъде направена констатация по отношение на доказателствената тежест. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – дали работодателят е длъжен да докаже причинно-следствената връзка между намаления обем работа и трудовата функция на служителя – представят се две решения на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК и две решения на ВКС по отменения ГПК; постановеното съдебно решение е в противоречие с основни принципи, които са от значение за изхода на делото.
Ответницата В. П. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. Д., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че първата инстанция е дала подробни указания на основание чл. 146, ал. 2 ГПК на работодателя; представените с въззивната жалба на работодателя писмени доказателства не са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2 ГПК; ответникът не ангажирал доказателства в съответния срок за наличието на реално намаляване на обема на работа в училището, констатация за което да е сторена от компетентния работодателски орган преди или към момента на уволнението – представят се доклад на директора от 6 януари 2011 г., съставен след момента на прекратяване на трудовото правоотношение, не се представят доказателства за броя учебни часове за предходната учебна година, докладът на директора от 11 септември 2010 г. и доклад на комисия са частни документи, изходящи от ответника и не се ползват с материална доказателствена сила досежно факта на реално намаляване на обема на работа в училището.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Макар да е посочено, че се поставят материалноправен и процесуалноправен въпрос, касаторът поставя само въпроса за това длъжен ли е работодателят да доказва в процеса причинно-следствената връзка между намаления обем работа и трудовата функция на служителя, правоотношението с когото е прекратено. На този въпрос отговор е даден именно в цитираното и представено от самия касатор съдебно решение – № 270 по гр.д. № 1661/2010 г., ІV г.о. ВКС изрично приема, че, тъй като работодателят носи тежестта да установи законността на уволнението, именно той е този, който носи доказателствената тежест и по отношение на факта за наличието на връзка между намаленият обем на работата и трудовата функция на уволнения работник; ако такава връзка не е доказана, то не е установено потестативното право за уволнение на работника по чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ, съответно уволнението е незаконно и подлежи на отмяна. Решаващият аргумент на въззивния съд обаче е друг – работодателят, чиято е доказателствената тежест за установяване на процесния факт, не е доказал изобщо наличието на реално намаляване на обема на работа в училището. Едва при установяване на този твърдян факт, съдът е следвало да подложи на преценка дали е налице причинно-следствената връзка между намаления обем работа и трудовата функция на служителя, правоотношението с когото е прекратено. Последното твърдение в изложението е за постановяване на въззивното решение в противоречие с основни принципи, без да е посочено кои са тези принципи, за да може да бъде извършена и съответната преценка в процедурата по чл. 288 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че не е поставен правен въпрос по отношение на основния извод на съда – относно това дали представените доказателства установяват съответния факт (за което са наведени съображения в касационната жалба и изложението към нея, но правен въпрос не е формулиран), което препятства допускането на касационното обжалване съобразно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК. При посочените съображения не се налага обсъждане на представената от касатора съдебна практика с оглед наличието на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и даването на отговор на поставения правен въпрос при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответницата В. М. претендира присъждане на разноски за касационната инстанция – заплатена сума от 450 лева по договор за правна защита и съдействие, които й се дължат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5339 от 17 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 9842 по описа на Софийския градски съд за 2011 г.
ОСЪЖДА 52-ро ОУ „Ц. Ц.”, с адрес в [населено място], район В., кв. Б., [улица], № 112, представлявано от директора Е. С. Л., да заплати на В. П. М. с адрес в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] сумата от 450,00 (четиристотин и петдесет) лева сторени разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: