ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 133
София, 28.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5242 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Св.П. като процесуален представител на СА „Д.Ц.” [населено място] срещу въззивното решение на Великотърновския окръжен съд /ВТОС/ от 20.V.2013г. по в.гр.д. № 513/2013г.
Ответницата по касационната жалба К. И. Х. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат К.К. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването и срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 20.V.2013г. ВТОС е потвърдил решението на Свищовския РС от 21.ІІІ.2013г. по гр.д № 767/2012г., с което са уважени предявените от К. Ив.Х. срещу СА „Д.Ц.” искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата от длъжността „управител студентско общежитие” със заповед от 22.VІІІ.2012г. поради съкращение на щата е незаконно. Ответникът не е установил с представените щатни разписания към 01.ІХ.2011г. и към 03.Х.2012г. реално съкращение на щата на ищцата; като неоснователно е оценено възражението на ответника в тази връзка, че това обстоятелство е установено със сила на пресъдено нещо с решението по гр.д. № 132/2012г., с което е признато за незаконно предишното уволнение на ищцата със заповед от 12.ХІІ.2011г. – силата на пресъдено нещо се разпростира върху диспозитива на решението, но не и върху мотивите му, в т.ч. относно доказателствените и правнорелевантните факти и преюдициалните правоотношения, които по други дела между същите страни отново могат да бъдат предмет на спора, на доказване и установяване; като неоснователно е оценено и възражението на ответника за неразпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд за установяване наличието на съкращение – това е сторено с обявения в с.з. на 18.ХІІ.2012г. доклад, с който изрично е указано на ответника, че в негова тежест е да установи извършването на реално съкращение към датата на прекратяване на трудовото правоотношение въз основа на взето от компетентния огран.
В изложението на СА „Д.Ц.” по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи: 1. въззивният съд възприел тезата, че първоинстанционния не е допуснал нарушение на чл.146 ал.2 ГПК като не е дал изрични указания на ответника да представи доказателства за реалността на съкращението, което било в противоречие с практиката на ВКС /посочени са решения на негови състави/; 2. въззивният съд не се произнесъл по оплакването във въззивната жалба за недопускане от първоинстанционния на двама свидетели за релевантни за спора факти и обстоятелства – в противоречие с практиката на ВКС; 3. въззивният съд препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на РС В.Т., който не бил постановявал съдебен акт – в противоречие с практиката на ВКС; 4. изложени са и пространни съображения, че факта за реалност на съкращението, извършено с решение на АС на СА от 23.ХІ.2011г., е обхванат от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д. № 132/2012г., поради което разрешението на този въпрос било в противоречие с ТР № 1/2000г. на ОСГК и с едно определение на състав на ВКС № 428/08.ІV.2011г. по гр.д. № 1601/2010г., което не е представено.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл с оглед направения от него извод, че с доклада по делото първоинстанционният съд е указал на ответника, че чрез провеждане на главно и пълно доказване той следва да установи реално съкращение на щата към датата на уволнението. Действително въззивният съд не се е произнесъл по релевираното във въззивната жалба оплакване за нарушение на чл.146 ал.2 ГПК, но процесуалноправен въпрос във връзка с това разрешение касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване, което не може да бъде взето предвид служебно от настоящата инстанция.
Във връзка с втория поставен от касатора процесуалноправен въпрос касационният съд констатира, че действително въззивният съд не се е произнесъл и по оплакването във въззивната жалба на ответника за недопускане от първоинстанционния съд на разпит на двама свидетели, но това не е от значение за изхода на спора по делото с оглед липсата на искане от ответника за събиране от въззивния съд на доказателствата, които не са били допуснати, съобразно разпоредбата на чл.266 ал.3 ГПК.
Третият поставен от касатора въпрос също не е от значение за изхода на спора. Това е така, тъй като погрешното посочване в мотивите на атакувания съдебен акт, че въззивният съд споделя изводите на РС Велико Търново, а не на РС Свищов, не се е отразило на решаващите заключения на съда.
И последният релевиран в изложението процесуалноправен въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване, тъй като по него въззивният съд се е произнесъл не в противоречие, а в съответствие с разрешението, дадено в т.18 от ТР № 1 по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК. Следва да се отбележи в тази връзка, че соченото по този въпрос определение № 428/08.ІV.2011г. по гр.д. № 1601/2010г. на ВКС ІІ ГО не е приложено към изложението, а при направената от настоящия съд служебна справка в регистъра се установи, че по гр.д. № 1601/2010г. ІІ ГО е постановено определение № 122/09.V.2011г., с което подадената касационна жалба е върната и с което разрешение на поставения въпрос не е давано.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 600лв. разноски, представляващи заплатено от нея възнаграждение за касационното производство за един адвокат по договор за правна защита от 02.VІІІ.2013г. /виж в тази връзка т.1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд № 250 от 20.V.2013г. по в.гр.д. № 513/2013г.
ОСЪЖДА СА „Д. А. Ц.” [населено място] да заплати на К. И. Х. от [населено място] 600лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: