ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 134
София, 28.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 586 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ян.З. като процесуален представител на Д. Н. М. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 19.І.2012г. по в.гр.д. № 543/2011г., поправено с решение от 04.ІІІ.2013г. /постановено във връзка с определението на ВКС по настоящото дело №495/11.ХІІ.2012г./.
Ответниците по касационната жалба Ч. С. Г. и Б. С. Г. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез особения си представител адвокат Р.В. са заели становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 19.І.2012г., поправено с решение от 04.ІІІ.2013г., САС е обезсилил решението на СГС от 25.ІІІ.2010г. по гр.д. № 3707/2007г. в уважителната му част по иска с правно основание чл.59 ЗЗД за периода 04.VІІІ.2004г. – 10.Х.2004г., ведно с акцесорния за този период иск по чл.86 ЗЗД като постановено по непредявен иск, отменил е първоинстанционното решение в уважителните му части по претенцията за периода 10.Х.2004г. – 26.ІV.2007г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Д. Н.М. срещу Ч. и Б. Г. искове за присъждане на 10001лв. обезщетение за ползването на имот в София, [улица], през периода 10.Х.2004г. – 26.ІХ.2007г., ведно със законната лихва, считано от 27.ІХ.2007г.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че ищцата е дъщеря на починала сестра на ответника, че ищцата е собственик на процесния имот, че на 26.ІV.2007г. имотът принудително е отнет от ответниците и е предадено на ищцата владението му по образувано изпълнително дело, следователно към момента на въвода имотът е бил държан от ответниците. От показанията на разпитаната свидетелка, че за последен път е посетила имота през лятото на 2004г. и след това при осъществяване на въвода във владение не може да се направи извод, че последните са държали имота без основание през целия исков период. Като неоснователно е оценено възражението на ответниците за упражняване от тях на принадлежащо на майката на първия от тях право на ползване.
В изложението на Д. Н.М. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се твърди допуснато от въззивния съд нарушение на правилата по връчването й на съобщението с приложен към него протокол от с.з. на 30.ІІІ.2011г. /л.24 от въззивното дело/ и на призовката за съдебното заседание на 07.ХІІ.2011г., изразяващо се /нарушението/ в неподписването на посочените документи от лицето, на което са били връчени. Като основания за допускане на касационно обжалване са изложени съображения, че след десетгодишно шиканиране на въвова във владение, ползвайки по абсурден начин правата по чл.417 ГПК /отм./ на починало трето лице, ответниците ползвали и последния способ, като изпратили платен адвокат да предаде ключовете с цел да се внуши, че те не са ползвали имота; законодателят не можел да има предвид всички хипотези и именно в точния анализ на съответните факти, подведени под съответната норма, се изразявало отстраняването на неяснотата, непълнотата и противоречивостта на закона – в случая следвало да се отчете, че до последния ден ответниците бранели ползването си, освен това не било взето предвид и че нарочно платеният адвокат не е опразнил имота от багажа на ответниците, описан от съдия изпълнителя, именно в извличането на точни изводи от фактите се изразявала точната обоснованост, в точния анализ на фактите и подвеждането им под точния закон се изразявало точното приложение на закона; въпросите, по които се произнесъл въззивният съд, били решени в противоречие с ППВС № 1/1979г., според което обогатяване и обедняване е налице, когато те произтичат от общи факти; въпросите били решени и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 883/12.VІІ.2011г. по гр.д. №28/2011г. ІІІ ГО и в решение по гр.д. № 1970/2004г. ІV ГО; въпросите относно възраженията на ответната страна били решени в противоречие с решение по гр.д. № 1033/2000г. на ВКС ІІ ГО; освен това производството по гр.д. № 1154/2008г. на САС имало същите страни, същото основание и искане като настоящото, дори двама от тримата съдии били едни и същи, с това решение претенцията на ищцата била уважена с мотиви, че ответниците наистина са ползвали имота и са се обогатили, а с настоящото решение при съвършено еднакви обстоятелства, и при двете приложен протокола за въвода, претенцията е отхвърлена; противоречиво били решавани съвършено същите обстоятелства и в решение по гр.д. № 7559/2002г. на СРС, коригирано с решение на СГС по гр.д. № 4339/2003г.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касаторката не отговаря на тези изисквания. В него не се съдържат формулирани правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, обусловило решаващите му изводи по спора. Релевираните в този документ съображения са такива за допуснати процесуални нарушения и за необоснованост, т.е. те представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, които се подлагат на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато. Не са поставени като основание за допускане на касационно обжалване въпроси за непреценка на представени доказателства и за нередовна процедура по връчване на съобщения и призовки и не е посочено в коя от хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК тези въпроси са били разрешени от въззивния съд. Ето защо касационно обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допускано.
За пълнота следва да се отбележи, че не се оправдават от данните по делото твърденията за нередовно връчени на касаторката документи по призоваването й. Съобщението /на л.24/ с препис от протокола от 30.ІІІ.2011г. е връчено лично на М. и разписката е подписана от нея, а призовката й за с.з. на 07.ХІІ.2011г. е връчена чрез Е. Н.М. – свекърва, която се е подписала за това в най-дясната част на разписката.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд № 126 от 19.І.2012г. по в.гр.д. № 543/2011г., поправено с решение № 736/04.ІІІ.2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: