О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
София, 03.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.01.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2214/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 5 от 03.01.2013 год., по в.гр.д.№ 2838/2013 год. Софийски апелативен съд е отменил решение на Софийски градски съд от 04.05.2012 год., по гр.д.№ 4265/2010 год., в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. Ц. Д. иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу ЗД [фирма], гр. София, като при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК е присъдил допълнително сумата 20 000 лв., обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на майка му б.ж. на [населено място] В.Д., в резултат на реализирано на 07.11.2008 год. ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане до окончателното и изплащане. В останалата част, с която пряката искова претенция е уважена до размера на сумата 60 000 лв. и е отхвърлена за разликата до пълния заявен с исковата молба размер от 200 000 лв., първоинстанционния съдебен акт е потвърден, като в тежест на застрахователя на делинквента са поставени деловодните разноски по делото за двете инстанции.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК, като всеки един от тях в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил и по касационната жалба на насрещната страна.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ищеца Е. Ц. Д. :
Касационната жалба е в съгласие с процесуалните изисквания за редовността и, установени с действащия ГПК и е процесуално допустима.
Тя касае въззивното решение на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд и предявената искова претенция, основана на чл.226, ал.1 КЗ е отхвърлена за разликата над сумата 80 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв., т.е. за разликата от 120 000 лв..
Оплакването на касатора е за необоснованост и неправилно приложение на чл.52 ЗЗД. Позовавайки се на претърпените от него болки и страдания, непосредствено след процесното ПТП и по време на продължителното комозно състояние на наследодателката му, както и на особено мъчителната смърт на последната, същият счита присъденото му обезщетение е в несправедлив размер, тъй като не отговаря на действителния обем на неимуществените му вреди.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, в които отново се позовава на поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК, касаторът се обосновава приложното поле на касационния контрол с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на значимия за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, а именно: „ Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да вземе предвид състоянието на пострадалия преди смъртта му, при наличие на пряка причинно- следствена връзка между увреждането и настъпилата впоследствие негова смърт, имат ли значение за крайното определяне на обезщетението видът и периодът на това състояние и следва ли в обхвата на обезщетението да се включат търпените болки и страдания от наследника на пострадалия приживе, ако последният е недееспособен. Има ли значение мъчителната смърт на пострадалия за размера на обезщетението?”
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е цитирано ППВС № 4/68 год..
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
С оглед данните по делото следва да се приеме, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, свързан всъщност с критериите за определяне на справедлив по см. на чл.52 ЗЗД размер обезщетение за неимуществени вреди е значим за крайния правен резултат по делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – основна обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно по отношение на същия е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Общия размер на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди е определен от въззивния съд в пълно съгласие с постановките на ППВС № 4/68 год., според които понятието „справедливост” не е абстрактно, а свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид, за да се възмезди пострадалия за причинените му неимуществени вреди в съответствие с установения от законодателя в чл.52 ЗЗД принцип. Последните, примерно изброени в цитираното ППВС по начин, позволяващ наред с други от значение за физическото и емоционално състояние на увреденото лице да очертаят онзи паричен еквивалент, необходим да обезвъзмезди понесените от него болки и страдания, съобразно общественото разбиране за справедливост на определения етап от развитие на обществото са съобразени от Софийски апелативен съд, поради което твърдяното отклонение от задължителната практика на касационната инстанция отсъства.
В последователната си практика по приложението на чл.52 ЗЗД ВКС всякога е изразявал разбирането, че неимуществените вреди, именно поради своя особен характер не подлежат на поправяне, а могат единствено да бъдат възмездявани чрез парично обезщетение за доставяне на други блага. Поради това и обезщетението, като заместваща облага, е различно във всеки отделен случай, зависещ от характера и степента на конкретните субективни преживявания на самото увредено лице, които се преценяват с оглед на всички доказателства по делото, вкл. обективната и обичайна за съответната страна трайна продължителност на човешкия живот, икономическата конюнктура в страната и пр., както е процедирал и въззивният съд.
Що се касае до обема на неимуществените вреди, то както явно е прието и в обжалвания съдебен акт при определяне общия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, в него не се включват преживяните приживе болки и страданията на наследодателя му, независимо от техния интензитет и вид, които като субективни негативни физически и душевни емоции са изживявани само от последния, поради коте обективно не биха могли да бъдат възмездени чрез паричния им еквивалент в полза на различно от преживялото ги лице и в този см. е не само трайно непротиворечивата практика на касационната инстанция, но и задължителна такава – т.ІІІ на ППВС № 4/61 год..
Останалите доводи в изложението на касатора са свързани с процесуалната и материална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт и като оплаквания за които законодателят не е предвидил, че са относими към предпоставките за допускане на касационно обжалване не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, дори и при евентуална тяхна основателност.
ІІ. По касационната жалба на [фирма]:
Касационната жалба е процесуално допустима и касае частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с която исковата претенция, основана на чл.226, ал.1 КЗ срещу касатора, като ответник, е уважена за разликата над сумата 60 000 лв., определена от СГС до присъдените от въззивната инстанция 80 000 лв. и с която за началната дата на обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД е определена датата на ПТП – 07.11.2008 год., а не датата на смъртта на наследодателката на ищеца- 28.11.2009 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по предявения главен иск, както и за неправилност, а алтернативно и за недопустимост на въззивния съдебен акт в частта му относно присъдените лихви за забава, считано от датата на ПТП.
Основно касаторът [фирма] възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че поведението на пострадалата, като пешеходец, при настъпване на ПТП не е противоправно, поради което не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на последната и законовото правило на чл.51, ал.2 ЗЗД е неприложимо.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право, свързани: с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и с началната дата, от която се дължи законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД от застраховател на гражданската отговорност на делинквента, върху обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодател, починал след настъпване на ПТП, в резултат на травматичните му увреждания от същото.
Като израз на противоречието със задължителната практика са цитирани т.9 от ППВС № 7/77 год. по първия от формулираните правни въпроси и т.1 от ППВС № 2/81 год. по втория.
За да постанови обжалваното решение в частта му, предмет на подадената от ответното ЗАД касационна жалба, въззивният съд е счел, че начинът, по който починалата б.ж. на [населено място] Д. е пресичала пътното платно на мястото на инцидента – нерегулирано кръстовище от две перпендикулярни улици, установен от заключението на изслушаната по делото и неоспорена в процеса авто- техническа експертиза за механизма на същия, води до приложението на § 5, т.54, изр.2 от ДР на ЗДвП, поради което не би могло да се счете, че с поведението си последната е нарушила разпореденото от чл. 113 ЗДвП и при липса на въведени от ответника конкретни твърдения в тази насока е отрекъл основателността на защитното му възражение, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Позовавайки се на така приетото отсъствие на предпоставките за намаляване следващото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, обусловено от липсата на доказан принос от страна на наследодателката му за настъпване на вредоносния резултат, Софийски апелативен съд е присъдил пълния определен от него в съответствие с чл.52 ЗЗД размер на същото, заедно с лихви за забава, считано от датата на ПТП, а не от датата на смъртта на починалата б.ж. на [населено място] – Д., която дата е приета за начална на длъжниковата забава и от първоинстанционния съд.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените от касатора въпроси на материалното право, като обусловил крайния правен резултат по делото относно размера обезщетението за неимуществени вреди – единствен спорен във въззивната инстанция въпрос е релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК и отговаря на общата предпоставка за допускане на касационен контрол.
Недоказана в случая е допълнителната процесуална предпоставка – поддържаното селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
С цитираната т.9 от ППВС № 7/77 год. от 04.11.1978 год. Пленумът на ВС е приел, че отговорността на застрахователя е функционална – обусловена от основанията за отговорността на самия застраховател и затова в случаите, при които той не следва да отговаря пред пострадалия, обезщетение не дължи и застрахователят и освен това последният може да възразява, че увреждането е съпричинено от увреденото лице, за да бъде приложен чл.51 ал.2 ЗЗД.
Следователно, като е приел и разгледал въведеното от касатора, като ответник, правозащитно възражение за съпричиняване на вредата от страна на наследодателката на ищеца и се е произнесъл по него въззивният съд не се е отклонил от горепосочените задължителни постановки на ВКС относно обективното съпричиняване и последиците от него.
Що се касае до правилността на изградения от въззивния съд правен извод за липса на принос на починалата Д. за настъпилия от процесното ПТП вредоносен резултат, то относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, тя не подлежи на преценка в производството по селектиране на касационните жалби.
По отношение на формулирания втори материалноправен въпрос настоящият съдебен състав не дължи произнасяне. Освен, че в смисъла, в който същият се поддържа в касационната жалба, той въобще не е бил въвеждан във въззивното производство, то поради обстоятелството, че първоинстанционното решение, в частта му относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по реда на чл.226, ал.1 КЗ и за началната дата на дължимата лихва върху обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, като необжалвано от страните е влязло в сила, тези въпроси не са били предмет на обсъждане от Софийски апелативен съд.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради евентуална недопустимост на въззивния съдебен акт, в частта му по предявения в обективно съединяване иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Вярно е, че във въззивната жалба Д., като въззивник, е посочил за начало на претендираните лихви за забава датата на смъртта на своята наследодателка – 28.11.2009 год., но доколкото в писмените си бележки пред въззивния съд, депозирани по реда на чл.149, ал.3 ГПК същият е претендирал лихви, считано от ”датата на увредата”, а за такава в исковата молба изрично е посочил датата на ПТП – 07. 11.2008 год., то не е налице твърдяното произнасяне извън петитума на искането от страна на Софийски апелативен съд.
При този изход на делото в касационната инстанция, претендираните от страните, на осн. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК деловодни разноски следва да останат за същите, така както са направени от тях.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 5 от 03.01.2013 год., по в.гр.д.№ 2838/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: