2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 372
гр. София, 18.03.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 368 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. [населено място] против решение № 455/07.10.2013 г., постановено по гр.д.№ 814/2013 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Постъпил е отговор от ответника по касационната жалба В. Г. Н., с който се оспорва жалбата, както и основанията за допустимостта на касационното обжалване, посочени в изложението на същите.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът с е произнесъл по основателността на обективно съединени искове с правно основание чл.200 КТ. Съдът е приел, че исковете са основателни до размерите, до които същите са уважени от първоинстанционния съд. Съдът е констатирал, че първоинстанционния съд не е излязъл извън предметните рамки на спора, очертан със заявеното с исковата молба, тъй като претенцията на ищеца обхваща именно периода, за който се е произнесъл и съдът с решението си – от 21.03.2009 г., като посочването на експертното решение на ТЕЛК е само като факт, имащ значение за здравословното състояние на ищеца към момента на предявяването на иска и като доказателства за претърпените вреди, включващи в себе си както първоначално претърпените такива, така и тези, настъпили от допълнителни усложнения. Във връзка с доводите на въззивника във въззивната жалба за недопустимо ценене на доказателства, събрани не по предвидения в ГПК ред, въззивния съд е отбелязал, че съдебно-медицинската експертиза, приета като доказателство по НОХД не е обсъждана като доказателствено средство от съда и в тази насока не е налице сочения довод за неправилност на съдебното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът е приел, че размерът на присъденото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е определено съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, за всички вреди, а не само за тези, настъпили след 04.05.2010 г., тъй като кака е заявено с исковата молба, като претърпените неимуществени вреди са установени от доказателствата по делото – свидетелски показания. Фактът, че ищецът е осъществявал трудова дейност за исковия период не може сам по себе си да доведе до извод, че не е търпял неимуществени вреди, резултат от нанесения му побой при изпълненията на служебните му задължения в Ц. [населено място]. По отношение на претендираното обезщетение за претърпени имуществени вреди, съдът е основал своя извод за основателност относно размера на приетата като доказателство по делото съдебна експертиза, установяваща направените разходи за медикаменти от страна на ищеца, като изводите на вещото лице по тази експертиза са въз основа на данни от Р..
Въз основа на горното, въззивния съд е приел, че предявените обективно съединени искове са основателни до размер на 38 000 лева обезщетение за неимуществените вреди и 1741,74 лева обезщетение за претърпените имуществени вреди, на основание чл.200 КТ.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по процесуални и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Сочените процесуалноправни въпроси са следните: длъжен ли е съдът да постанови своето решение, като спазва диспозитивното начало или служебно може да присъди престация, която не е заявена от ищеца и без да а налице изменение на иска, представлява ли процесуално нарушение едностранно, непълно и извадково обсъждане на доказателства по делото. По първия процесуален въпрос съдът не е формирал правни изводи в насока, че е допустимо присъждане на престация, която не е заявена от ищеца и без да а налице изменение на иска, напротив, съдът е приел, че ищецът е заявил претенция за обезщетяване за периода, за който му се присъжда обезщетението, поради което не е дал положителен отговор на така поставения правен въпрос, което би обосновало и соченото противоречие, което в случая не е налице. Втория поставен правен въпрос се сочи процедиране на първоинстанционния съд, като изрично се посочва и възприетото от същия съд на стр.4 от мотивите му. Контрола на касационната инстанция обхваща произнасянето на въззивния съд по спора, като съгласно изискванията на чл.280 ГПК, правните въпроси, поставени от касатора следва да са във връзка с произнасянето на въззивния съд по тях, а не на първоинстанционния съд. В тази насока, сочените процесуалноправни въпроси не могат да обусловят допустимост на касационното обжалване.
Първия матиериалноправен въпрос е, длъжен ли е съдът да вземе всички конкретни и обективни обстоятелства по случая и въз основа на тях да прецени причинените болки и страдания, както и да определи обезщетението за неимуществени вреди. Не се сочи в каква насока определянето на обезщетението от страна на въззивния съд и произнасянето му противоречи на задължителната съдебна практика, цитира от касатора, като в изложението са интерпретират факти и доказателства по делото, във връзка с тезата на ответника, но не и в каква насока определянето на размера на обезщетението по реда на чл.52 ЗЗД противоречи на възприетото от ВКС по този правен въпрос. Проверката на фактическата обстановка от въззивния съд е недопустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото се касае за обосноваността на съдебния акт, като необосноваността не е сред основанията, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, водещи до допустимост на касационното обжалване. Проверката на този довод следва да се извърши в производството по разглеждането на касационната жалба по същество, доколкото необоснованите съдебни решения са касационно основание съгласно разпоредбата на чл.281 ГПК, но едва след като са налице касационни основания за допускането до касационно обжалване на решението на въззивния съд.
Втория материалноправен въпрос е свързан със задължението на съда да съобрази обезщетението за претърпени имуществени вреди с действително направените разходи, доказани по съответния ред, както и с техния размер. Съдът е приел, че за присъдената сума са доказани разходите на ищеца, за проведеното лечение и приемането от него медикаменти, поради което не е отрекъл това свое задължение, поради което липсва и соченото със задължителната съдебна практика противоречие. Проверката на фактите относно основателността на претенцията и обосноваността на изводите на съда в тази насока, по съображенията изложени по-горе, не подлежат на проверка в настоящото производство, имащо за цел селектирането на касационното обжалване по критериите на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 455/07.10.2013 г., постановено по гр.д.№ 814/2013 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.