Определение по т.д. №128/14 на ВКС , ТК, ІІ ро отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 562
гр. София, 07.10.2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 23 септември, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №128/14 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на ЗК [фирма]-София срещу решение № 1674 от 31.07..2013 г. по в.т.д №4354/2012 г. на АС-София, с което е потвърдено решение №1487/31.07.2012 . по т.д. №600/10 г. по описа на СГС, 6-13 с-в в частта, с която е осъден да заплати на [фирма] – [населено място] сумата от 37 858,82 лева- застрахователно обезщетение по рамков договор от 25.02.2008 г. за застраховка срещу риск неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договор за предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка и издаване на фирмена дебитна карта от 15.05.2007 г., сключен между банка и [фирма] и на сумата от 6 786,59 лева- обезщетение за забава върху горната сума за периода 04.10.2008 г. до 21.02. 2010 г., ведно със законната лихва върху сумата по главницата, считано от 22.02.2010 г. до окончателното плащане.
Излагат се основания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на иска.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правният въпрос от значение за спора се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.3, ГПК.
От страна на ответника по касационната жалба в писмен отговор се изразява становище за липсата на основания за допускане до касация, съответно за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и са налице предпоставките в чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на САС е приел, че спорното правоотношение се основава на сключен рамков договор за застраховка № 000-9-297/0012889, по силата на който ответникът застрахова риска на банката от изпълнението на вземанията на същата, основани на договори за кредит-предоставяне на овърдрафт от страна на О. на корпоративни клиенти . В договора като изискване е включено, че т.н. бизнес- овърдрафт се предоставя на клиенти с добра кредитна история, с обороти по сметки в банки и с добро финансово състояние. В този договор се предвижда субсидиарно приложение на съответните ОУ на застрахователя , доколкото в самия рамков договор не е уговорено друго. Страните са уговорили в анекс от 27.02.2008 г. , че банката е задължена да уведомява застрахователя чрез месечна справка за изпадналите в забава погасяването на своите задължения кредитополучатели за срок от повече от 60 дни. При просрочие за период повече от 90 дни, банката завежда щета при застрахователя. Не се спори, че изпълнението на процесния договор за овърдрафт попада в покритите със застраховката по цитирания рамков договор рискове. На база събраните доказателства, решаващият състав е приел, че на 01.07.2008 г. кредитополучателят [фирма] е изпаднал в забава на плащането на поредната погасителна вноска, а с изтичането на 60 дни от неплащането, т.е. на 01.09.2008 г. кредитът е станал предсрочно изискуем за целия остатък, ведно с лихвите за забава, с което е настъпил покритият по застрахователното отношение с ответника застрахователен риск, за което последният е надлежно уведомен и е заведена щета при него на 03.10.2008 г., съобразно посочения по-горе договорен срок за това, поради което и с изтичането от тази дата на уговорените 15 дни за заплащане на застрахователното обезщетение застрахователят е в забава и дължи лихва –обезщетение по чл.86 ЗЗД. С оглед изложеното и при наличие на незаплатени задължения на кредитополучателя в общ размер на 37 858,82 лева, съдът е счел исковете за основателни.
Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, че е издадена заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист в полза на банката –ищец срещу кредитополучателя, което изключва основателността на настоящия иск . Обосновал се е, че се касае за различни по основание и страни правоотношение и липса на удовлетворяване на кредитора по кредитното правоотношение,което единствено би изключило дължимостта на застрахователното обезщетение.
Съдът е счел за ирелевантни за спора и оплакванията за неуведомяването на застрахователя за това , че банката е сключила на 23.09.2009 г. с кредитополучателя допълнителен договор за разсрочване на плащанията и за учредяване на поръчителство, доколкото това са факти възникнали след настъпването на застрахователния риск, предприети са във връзка със събиране на вземането и по никакъв начин не са допринесли за настъпването на самия риск, тъй като са възникнали една година след това.
Като неоснователно е прецененено и възражението , че застрахователният договор е прекратен на основание т.4, раздел 10 от ОУ за застраховка кредити, с оглед неуведомяването на застрахователя за неизпълнението на ищеца не по-късно от три дви от предупредителното писмо до кредитополучателя за допуснатото просрочие в плащането по кредита, доколкото в самия рамков договор за застраховка задълженията на застрахования за уведомяване на застрахователя са различни и се прилагат вторите.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят сочи като правен въпрос от значение за изхода на спора, за приложението на чл.211 т.2 КЗ във връзка с неизпълнението от страна на банката на задължението й по застрахователния договор да предоставя кредитни продукти,предмет на застраховката само на лица с добра кредитна история, налични оборотни сметки в банката и добро финансово състояние.
Твърди, че този въпрос се явява от значение за точното приложение на закона и за развитие на правотокато основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.3 ГПК
При преценка наличието на сочените основания, настящият състав на ВКС, ІІ т.о. намира следното:
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.
Съобразно тези критерии така поставеният правен въпрос не се явява обуславящ изхода на спора, тъй като, това на база каква документация се извършва преценката за надеждността на финансовото състояние и платежоспособността на длъжника по кредита е предмет на уговорката в чл.13 ал.8 от рамковия договор за застраховка и всичките необходими документи за това са били в наличност при сключването на самия кредитен договор:годишен данъчен отчет за 2007 г. , декларация по чл.41 ЗОДФЛ до Н. за 2006 г. и 2007 г., удостоверение по чл.87 ДОПК и от Н. за липса на публични задължения за 2007 г., справки от Ц. на БНБ за това, че търговецът обслужва редовно кредитите си и справка от НОИ за липса на неплатени здравни и социални застраховки. Следователно няма основание да се приеме, че застрахованата банка е нарушила изискванията на застрахователя в наведената насока към датата на сключване на договора,за да се приеме,че отговорът на така поставения въпрос би променил резултата по спора.
Отделно от това по въпроса за приложението на чл.211 ал.2 КЗ е налице достатъчно съдебна практика, включително и на ВКС -както соченото от касатора решение №102/02.10.2012 г. по т.д. №615/2011 г. на ТК,Първо т.о., така и много други и следователно не е налице и соченото основание по чл.280 ал.1, т.3 ГПК, тъй като наличие на практика по тълкуването и приложението на разпоредбата на закона изключва необходимостта от тълкуването й като основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК .
В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски, поради наличие на доказателства за направата на такива/, пълномощно за процесуално представителство пред ВКС, фактура и дебитно авизо от О. от 06.11.2013 г./ в производството пред настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 1 611,49 лева.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1674 от 31.07..2013 г. по в.т.д №4354/2012 г. на АС-София .
ОСЪЖДА ЗК [фирма]-София да заплати на [фирма] – [населено място] сумата от 1 611,49 лева – разноски в производството пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.