8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
София, 26.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6033 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 1154 от 9 юни 2014 г., постановено по в.гр.д. № 984 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г. в частта му, с която е отменено частично решение № 6274 от 27 август 2013 г., постановено по гр.д. № 15195 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. в частта му за отхвърляне на предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за сумата от 12 хиляди лева и вместо това прокуратурата е осъдена да заплати на И. Р. Н. от [населено място] 12 хиляди лева обезщетение за вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение, ведно с лихвите за забава за периода 1 юни – 12 ноември 2012 г., и в частта му, с която същото първоинстанционно решение е потвърдено за осъждането на прокуратурата да заплати на Н. сумата от 18 хиляди лева неимуществени вреди и 8870,55 лева имуществени вреди, както и 33914,76 лева неполучено трудово възнаграждение за периода 2 октомври 2007 г. – 16 декември 2009 г., ведно със законната лихва за периода 1 юни – 12 ноември 2012 г.
В касационната жалба и допълнението към нея се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се присъденият размер на обезщетението като силно и необосновано завишен, и несъответстващ като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца. Твърди се нарушение на принципа, залегнал в чл. 52 ЗЗД, както и че не са изложени мотиви за причинната връзка между съответните обстоятелства и понесените от Н. вреди, както и значението на всяко от тях за размера на обезвредата, и неотчитане на редица други обстоятелства, а именно тежестта на обвиненията и приложената лека мярка за неотклонение, както и липсата на настъпило влошаване на физическото и психическото състояние на ищеца, и други. Като неправилно е посочено и решението в частта му за присъдените имуществени вреди – разноски за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, тъй като отговорността за тях е следвало да се реализира в рамките на същото. На последно място се твърди, че няма пряка и непосредствена причинна връзка между воденото наказателно производство и прекратяването на служебното правоотношение на ищеца, тъй като то е сторено с акт на директора на А. „М.”, а не от прокуратурата. Заявява се, че съдът не е обсъдил възраженията на прокуратурата във връзка с претендираните имуществени вреди В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на И. Р. Н. против П. на Р. Б. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от незаконно обвинение в извършване на престъпления, за които е бил оправдан за сумата над присъдените общо 30 хиляди лева до претендираните 50 хиляди лева, за отхвърляне на иска на Н. за заплащане на лихви за периода 7 юни 2007 г. – 31 май 2012 г., за отхвърляне иска за заплащане на имуществени вреди – направени разноски в наказателното производство за сумата на 8870,55 лева до пълния предявен размер от 10 хиляди лева и отхвърляне на иска за лихви за периода 7 юни 2007 г. – 31 май 2012 г., за отхвърляне иска за заплащане на претърпени имуществени вреди поради отстраняване от работа за разликата над сумата от 33914,76 лева до пълния предявен размер от 77762,96 лева и отхвърляне иска за лихви за периода 7 юни 2007 г. – 31 май 2012 г., е подадена касационна жалба и от И. Р. Н., чрез процесуалния му представител адв. Л. Н..
В касационната жалба се заявява неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се необсъждане на основния аргумент на касатора пред въззивния съд – липсата на мотиви в решението на първата инстанция. Като неправилно се сочи виждането на съда, че следва да се обсъжда претенцията за имуществени вреди само относно периода от отстраняването на касатора от длъжност до прекратяването на служебното правоотношение (2 октомври 2007 г. – 16 декември 2009 г.), тъй като са представени доказателства, че от втората дата до влизането на оправдателната присъда в сила касаторът не е имал доходи и то по вина на прокуратурата. Оспорва се заключението на съда за приложена спрямо касатора принуда със сравнително нисък интензитет, който не е съответен на събраните доказателства и конкретните действия на прокуратурата. Заявява се, че не е ясна причината, поради която съдът не се е произнесъл по разноските за адвокатски хонорар пред първата инстанция, въпреки представените в тази връзка доказателства. В допълнение към жалбата се сочи, че вследствие воденото наказателно преследване и отстраняването му от длъжност, касаторът не е бил атестиран в службата си, което е било взето предвид, заедно с воденото наказателно производство и отстраняването му, при извършеното съкращаване в системата на А. „М.”. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба и допълнението към нея, се иска допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Само касаторът Н. в допълнителната си молба взема становище по касационната жалба на прокуратурата, с изложени твърдения за нейната неоснователност.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема за основателна претенцията за отговорността на държавата за действията на правозащитните органи за периода 30 май 2007 г. – 1 юни 2012 г., тъй като ищецът е бил привлечен като обвиняем за две тежки престъпления, наложена му била мярка за неотклонение „парична гаранция”, но бил оправдан. Кредитирани са свидетелските показания за изживени от ищеца притеснения и отраженията от воденото наказателно преследване върху цялостното му поведение и физическо здраве. Съобразен е и фактът на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца и неполучаването на трудово възнаграждение за периода 2 октомври 2007 г. – 16 декември 2009 г. , както и обстоятелството, че се е ползвал с престиж в работата си, изискваща висок професионализъм и авторитет, които са били уронени пред обществото. Претърпените от ищеца неимуществени вреди са оценени на 30 хиляди лева, ведно със законната лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Предвид представените доказателства е прието, че са изплатени за адвокатски възнаграждения само 8870,55 лева. Прието е, че ищецът е претърпял вреди и от принудителното му отстраняване от длъжност, като според експертизата за исковия период дължимата сума е в размер на 33914,86 лева. Като неоснователно е преценено искането за заплащане на разноски пред първата инстанция по чл. 5 от наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като в представеното към исковата молба пълномощно липсват данни да е осъществявано процесуално представителство на материално затруднено лице.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по въпросите на страните в изложенията за допускане на касационното обжалване.
В изложението на прокуратурата се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по процесуалноправния въпрос за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. По този проблем обаче касаторът е пропуснал да посочи изрично кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. По посочената причина не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. Ако касаторът има предвид заявеното в касационната жалба – че не са отчетени тежестта на обвиненията и приложената лека мярка за неотклонение, като и липсата на настъпило влошаване на физическото и психическото състояние на ищеца, то искането не е основано на действително съобразените обстоятелства от съда, тъй като посочените факти са били включени в съображенията на съда при определяне на размера на справедливото обезщетение.
Твърди се още, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Прокуратурата поддържа, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Този въпрос не е съобразен с действителните мотиви на съда. Съдът приема, че ищецът е претърпял вреди от осъществена срещу него наказателна репресия, в рамките на която всяка конкретна мярка е причинила вреди в пряка и непосредствена връзка с нея. Заключено е, че данните за извършено престъпление, заради които са били предприети съответните процесуалноследствени действия за доказване на обвинението, не са довели до осъдителна присъда, поради което държавата дължи обезщетение на незаконно преследвания за причинените му неудобства.
На следващо място се сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сочат се две решения на ВКС по чл. 290 ГПК и влязло в сила решение на въззивен съд. Извън обстоятелството, че разрешенията на ВКС, дадени по граждански дела при действието на ГПК от 2007 г. (сочат се решение по гр.д. № 733/2011 г., ІІІ г.о. и решение по гр.д. № 434/2011 г., ІV г.о.), следва да бъдат отнесени към основанието по т. 1, а не по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво, предвид казуалното тълкуване, дадено от съответния съд на установените по съответните дела обстоятелства.
Поставя се правен въпрос за необходимостта в съответствие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, да се изложат мотиви за причинно-следствена връзка между твърдените имуществени вреди и воденото наказателно производство. И по този проблем видането на касатора не взема предвид изложени от съда съображения. Изрично съдът приема, че прокуратурата носи отговорност за отстраняването на ищеца от длъжност, а имуществените вреди обхващат и пропуснати ползи, поради което не само направените разноски за адвокатско възнаграждение по наказателното дело, но и доказаните разходи от пропускането на възможността да се получават доходи от трудово възнаграждение подлежат на обезщетяване.
Поставя се правният въпрос допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен в друго производство (в случая наказателно), като имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 2 (нова т. 3) ЗОДОВ. По този въпрос се заявява, че е налице противоречиво разрешаване, като са посочени решения на ВКС по отменения ГПК и дело на въззивен съд, но копия на цитираните съдебни актове не се представят, а както е задължително разрешено в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на такова противоречиво разрешаване – влезли в сила съдебни актове (включително актове на ВКС по отменения ГПК, както е в процесния случай), в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд. Освен това поддържаното основание не е приложимо и поради наличието на постановена обвързваща съдебна практика – решение № 355 по гр.д. № 1651/2010 г., ІІІ г.о., решение № 843 по гр.д. № 5235/2008 г., ІV г.о., решение № 126 по гр.д. № 55/2009 г., ІV г.о., решение № 433 по гр.д. № 563/2009 г., ІV г.о., и др., според които чл. 301, т. 1 НПК (както и чл. 299, т. 1 НПК /отм./) регламентира отговорността за разноски в наказателното производство, но не предвижда възможност лицето, което е признато за невиновно или срещу което наказателното производство е прекратено, да претендира направените от него разноски в хода на наказателното преследване, липсата на процесуална възможност да се упражни претенция за разноски в наказателния процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, обуславя извод, че направените от него в хода на наказателното преследване разходи, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена вреда, за която държавата му дължи обезщетение по чл. 4 ЗОДОВ. Тъй като даденото от въззивния съд разрешение е съответно на обвързващата съдебна практика, то не се налага допускане на касационното обжалване по този правен въпрос.
На последно място се иска отговор на въпроса има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, и съответно предмета на въззивното обжалване, каквито са възраженията на прокуратурата за основателността на претенцията за обезвреда на имуществените вреди и съответно необсъждане на конкретно допуснати нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 392 по гр.д. № 891/2010 г., І г.о. и решение № 60 по гр.д. № 54682012 г., ІV г.о. Действително съдът в обжалваното решение не е изложил мотиви по твърдението на прокуратурата за това, че прокуратурата не само има право, а по закон е задължена да образува наказателно производство, да повдига и поддържа обвинение когато счете, че са налице законовите предпоставки по НПК, и действията на прокуратурата в тази връзка са законосъобразно упражняване на процесуални права. Преценката на съда обаче се гради на законовото правило на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ в относимата му редакция, определящо основанията и параметрите на отговорността на държавата при незаконно обвиняване в престъпление, ако лицето бъде оправдано, поради което излагане на мотиви по конкретно посочените в тази връзка от прокуратурата съображения би било безпредметно. Накрая, независимо от липсата на излагане на съображения в мотивите на първата инстанция по доводите на страните в исковата молба или отговора й, каквото процесуално нарушение се твърди във въззивната жалба, въззивната инстанция е изложила своето тълкуване предвид всички релевантни за спора и заявени от страните факти. Ето защо и по този последен правен въпрос на прокуратурата не се налага допускане на касационното обжалване.
В касационната жалба на И. Н. се заявява, че въпросите относно размера на обезщетенията по дела за противозаконни действия на прокуратурата по принцип се решават противоречиво от съдилищата, в това число и от Европейския съд за правата на човека, поради което решението на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона. Извън обстоятелството, че правен въпрос по критериите, определени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не се поставя, относими за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди в различните случаи са съображенията на настоящия съдебен състав, дадени по-горе при отговор на правен въпрос на прокуратурата – уеднаквяването на размера на обезщетението за всички случаи не би било справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД, тъй като няма да се вземат предвид специфичните вреди, нанесени при всяко незаконно наказателно производство, съобразявани по примерно изброените в ППВС № 4/1968 г. постановки. В допълнителната молба на Н. се излагат неговите виждания за имуществените последици от незаконното наказателно преследване, но правен въпрос, по който да се допусне касационното обжалване, не се поставя.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1154 от 9 юни 2014 г., постановено по в.гр.д. № 984 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: