ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 959
София, 23.07. 2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 957 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат Д. като процесуален представител на Д. Л. Ж. от [населено място] и на адвокат Кр.Г. като процесуален представител на С. Д. К. – Д. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд /ВАС/ от 14.Х.2014г. по в.гр.д. № 229/2014г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител адвокат Кр.Г. С. К.-Д. е заела становище за неоснователност на касационната жалба на Ж.. Претендира разноски.
Д. Ж. не е дал отговор по касационната жалба на С. К.-Д..
Отговор по касационната жалба на Ж. не е подало третото лице – помагач на ответницата ЗАД [фирма].
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и от страни, имащи право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 14.Х.2014г. ВАС е потвърдил решението на Шуменския ОС от 13.ХІІ.2013г. по гр.д. № 140/2013г. в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. Ж. срещу С. К.-Д. искове с правно основание чл.74 ЗЧСИ и чл.86 ЗЗД за присъждане на 15000 евро обезщетение за имуществени вреди вследствие неправомерни действия на ответницата в качеството й на ЧСИ, ведно със законната лихва от 15.ІХ.2010г., отменил е постановеното /от Ш./ на 26.V.2014г. по реда на чл.248 ГПК определение и вместо него е изменил първоинстанционното решение от 13.ХІІ.2013г. в частта за разноските, присъдени в полза на ответницата, като ги е намалил от 2815лв. на 1825.11лв., и е осъдил Ж. да заплати на Д. 1410лв. разноски за въззивната инстанция.
За да постанови решението в частта по по предявените искове, въззивният съд е приел, че налагането от ответницата на възбрана върху имот, собственост на ищеца и на трето лице, за събиране на вземане по изпълнителен лист, издаден срещу съвсем различни правни субекти извън хипотезите по чл.429 ал.2 и 3 ГПК, е неправомерно действие. Не е налице обаче причинна връзка между това действие на ЧСИ и твърдяната от ищеца претърпяна загуба – заплатени от него капаро в двоен размер и неустойка /в общ размер 15000 евро/ на купувача по сключен предварителен договор за продажба на възбранения имот, развален от последния поради вписаната възбрана. ЧСИ дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения. В случая неправомерното действие на ЧСИ не въздейства директно върху имуществото на ищеца. Наложената възбрана е позволено от закона правно действие с предвидени способи за защита и на трети лица, каквото е ищецът; след получаването от него на 08.ІХ.2010г. на нотариалната покана от купувача по предварителния договор до 15.ІХ.2010г. /когато се е отзовал на поканата и е заплатил исковата сума на купувача/, узнавайки за наложената възбрана, той е проявил пасивност и не е предприел действия да уведоми ЧСИ за допуснатата небрежност при изпълнение на професионалните си задължения, както и да поиска вдигане на възбраната; от друга страна, неправомерното действие на ЧСИ след вдигане на възбраната на 17.ІХ.2010г. не е възпрепятствало възможността за сключване на окончателен договор в уговорения в предварителния срок – 15.ХІІ.2010г. Не е налице при това положение фактическият състав на чл.74 ал.1 ЗЧСИ поради липса на един от съществените му елементи – причинна връзка между неправомерното действие на ЧСИ и твърдяната имуществена вреда.
В частта на решението относно разноските въззивният съд е приел, че първоинстанционния съдебен акт /определение по реда на чл.248 ГПК/ е постановен в нарушение на чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, че с оглед изменението на Наредбата по ДВ бр.28/2014г. /която е по-благоприятна като определяща по-високи размери в сравнение с тези към момента на постановяване на първоинстанционния съдебен акт/ размерът на минималното възнаграждение съобразно защитаваният интерес следва да се определи на 1410.10лв.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК на Д. Л.Ж. се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. налице ли е пряка вреда на лице, което е различно от страните в изпълнителния процес в хипотеза, при която неправомерното действие на ЧСИ е насочено върху имущество, собственост на това лице – в противоречие с практиката на ВКС; 2. следва ли третото лице, засегнато от неправомерното действие на ЧСИ, да го уведомява за това действие и да иска неговата отмяна, поведението на третото лице след узнаване на извършеното неправомерно действие предпоставка ли е за ангажиране на отговорността на ЧСИ към него – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 /липса на практика/ ГПК; 3. към кой момент се преценяват правните последици от неправомерното действие на ЧСИ, когато те рефлектират върху договорни отношения на лица извън страните по изпълнително дело; договорните отношения на увреденото от неправомерно действие лице с други лица следва ли да бъдат преценявани от съда, разглеждащ деликтния иск срещу ЧСИ – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на практика.
В изложението на С. К.-Д. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК /към касационната й жалба срещу въззивното решение в изменителната му част относно разноските за първоинстанционното производство/ се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. трябва ли при възражение за прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение съдът да извърши преценка за съотношението на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, преди да се произнесе по него, и 2. въз основа на какви критерии се извършва преценка дали заплатеното възнаграждение е прекомерно.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Д. Ж..
Произнасянето от въззивния съд по първия поставен от последния материалноправен въпрос принципно не е в противоречие, а в съответствие с даденото му в решението по гр.д. № 474/2009г. ІV ГО разрешение, според което пряка вреда означава директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увредения не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие /бездействие/ на ЧСИ, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. От друга страна, различната фактическа обстановка, установена с посоченото решение, обуславя липса на сходство между конкретните разрешения на въпроса по същество с него и с атакуваното в разглеждания случай, при което с това решение не се обосновава наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Второто представено от касатора в тази връзка решение на ВКС ІІ ТО по т.д. № 1123/2010г. е неотносимо към поставения въпрос, тъй като с него е разрешен спор за причинена от ЧСИ имуществена вреда на ищеца като трето за изпълнителното производство лице чрез налагането на запор /директно/ върху негови влогове в банки и превеждането им по сметката на ЧСИ за събиране на вземане по изпълнителен лист, издаден срещу съвсем различен правен субект извън допустимите хипотези на чл.326 ал.2 и 3 ГПК /отм./, като е прието, че претърпяната от ищеца вреда вследствие на това незаконосъобразно действие е излизането от патримониума му на сумата по влоговете. Неотносимо в случая е и решението на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1295/2011г. С него е разрешен въпрос за отговорността на ЧСИ за вреди, причинени на взискател по изпълнително дело.
При липсата на предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК по първия поставен от касатора материалноправен въпрос, който е относим към основния решаващ извод на въззивния съд, останалите два релевирани в изложението въпроси не са от значение за изхода на спора по делото, само произнасянето по каквито обуславя допускането на касационно обжалване /виж т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските /имащо в тази му част характер на определение/, по жалбата на С. К.-Д., имаща характер на частна касационна такава.
Със сочената и представена от касаторката практика, обективирана в решение на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 5222/2008г., което е в съответствие с мотивите по т.3 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК, се обосновава твърдението за произнасяне от въззивния съд по поставения процесуалноправен въпрос в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като при произнасянето във връзка с възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът не е направил преценка за действителната фактическа и правна сложност на делото. С оглед на това частната касационна жалба следва да бъде разгледана по същество.
Частната касационна жалба е основателна. Имайки предвид средната степен на правна и фактическа сложност на настоящото дело, както и участието в първоинстанционното производство на процесуалния представител на ответницата адвокат Кр.Г. в петте проведени открити съдебни заседания, в които са изслушвани свидетели, вещи лица, събирани са писмени доказателства, подадените от него четири молби за допускане на доказателства и писмени становища по представени доказателства, изготвени и представени писмена защита и отговор по искане на ищеца по чл.248 ГПК, както и продължителността на периода, през който е осъществявана защитата пред първата инстанция – от 24.Х.2012г. до 26.ІІ.2014г., настоящата инстанция намира, че с оглед и цената на иска /15 000 евро/, при която съобразно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. /в редакцията преди изменението й през 2014г., тъй като разноските са направени преди него/ минималното адвокатско възнаграждение за една инстанция е 1050лв., заплатеното от Д. за първоинстанционното производство възнаграждение на адвокат Г. в размер на 2400лв. с ДДС не е прекомерно. Следва да се отбележи още и че разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК не предвижда задължително намаляване до минималния размер на адвокатското възнаграждение. Ето защо въззивното решение в частта за намаляване на разноските следва да бъде изменено, като в тежест на ищеца следва да бъдат присъдени още 990лв. разноски за адвокатско възнаграждение, заплатено за първоинстанционното производство.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на С. К. – Д. следва да бъдат присъдени и 1100лв. заплатено адвокатско възнаграждение за процесуалното й представителство от адвокат Ир.Г. пред настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 156 от 14.Х.2014г. по гр.д № 229/2014г. в потвърдителната му част по касационната жалба на Д. Л. Ж..
ДОПУСКА касационно обжалване на решението /имащо характер на определение/ на Варненския апелативен съд, ГО, № 156 от 14.Х.2014г. по гр.д № 229/2014г. в частта за намаляване на разноските за първоинстанционното производство.
ИЗМЕНЯВА решението /имащо характер на определение/ на Варненския апелативен съд, ГО, № 156 от 14.Х.2014г. по гр.д № 229/2014г. в частта за намаляване на разноските за първоинстанционното производство, като ОСЪЖДА Д. Л. Ж. от [населено място] да заплати на С. Д. К. – Д. от с.гр. още 990лв. разноски /заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство/.
ОСЪЖДА Д. Л. Ж. от [населено място] да заплати на С. Д. К. – Д. от с.гр. 1100лв. разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: