4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1370
София, 01.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4495 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на о. п. в [населено място] чрез прокурор Б. М. против въззивното решение № 1115 от 18 юни 2015 г., постановено по в.гр.д. № 1212 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2015 г. в частта му, с които е отменено решение № 842 от 11 март 2015 г. на районния съд в гр. Пловдив по гр.д. № 13542/2014 г. в частта му за отхвърляне иска на Е. И. Ч. от [населено място] против П. на Р. Б. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени от незаконно обвинение, за което Ч. е оправдан, неимуществени вреди за разликата над 500 лева до 1000 лева и П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Ч. още 500 лева, и в тежест на касатора са определени разноски.
В касационната жалба се поддържат неправилност на решението на въззивния съд поради необоснованост. Оспорва се изводът на съда, че по отношение на допълнителния размер на присъденото обезщетение искът е доказан. Твърди се, че размерът на присъденото обезщетение е неправилно завишен, при същите обстоятелства, които са взети предвид от първата инстанция, както и че решението е в противоречие с практиката на съдилищата при решаване на въпроса за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Касаторът намира, че не са обсъдени всички доказателства по делото, а недоказването на вредите като резултат единствено и само от действията на прокуратурата в пълния им претендиран размер предопределя отхвърляне на иска като недоказан. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът Е. И. Ч. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. К., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на касационната жалба по същество.
Въззивният съд е приел предявения иск за доказан в своето основание. При определяне на справедливия размер на обезщетението са съобразени продължителността на наказателното производство от малко над една година, обстоятелствата, че обвинението не е за тежко умишлено престъпление, взетата най-лека мярка за неотклонение, поведението на обвинението, липсата на установено влошаване на здравословното състояние на ищеца или други негативни последици. Съдът е отрекъл твърденията на ищеца за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения във връзка със събирането на относими гласни доказателства и назначаване на експертиза. Заключено е, че ищецът не е доказал различни по вид и интензитет неимуществени вреди от тези, за които се презумира, че са обичаен резултат от незаконното обвинение. Независимо от това е прието, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението от 500 лева не е достатъчен, за да възстанови претърпените от ищеца неимуществени вреди, които и макар не с особен интензитет, все пак изискват по-голям паричен еквивалент от присъдения.
К. съд приема, че касационното обжалване не се обосновава.
Касаторът в изложение на основанията за допускане на касационното обжалване отбелязва, че въззивният съд е произнесъл решението си в противоречие с практиката на съдилищата, като е постановил решение противно на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК. Подчертано е, че съдът не се е съобразил, частично отменяйки решението на първоинстанционния съд, с изискванията на чл. 52 ЗЗД и съдебната практика, както и че от приетото за установено като доказателствен материал по делото не може да се направи изводът, до който е достигнал съдът, а именно че твърдените неимуществени вреди в резултат на воденото досъдебно производство следва да се репарират в този завишен размер. Явно е, че правен въпрос, постановен съгласно задължителните указания, дадени от ВКС в ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, не се поставя. И това е така, защото касаторът е пропуснал да отбележи кои обстоятелства са останали недооценени или изцяло пренебрегнати от съда с оглед правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК. Ако всъщност касаторът е твърдял, както се поддържа в жалбата, но с оглед приложението на чл. 281, т. 3 ГПК, че въззивният съд е завишил размера на присъдено обезщетение, основавайки се на същите доказателства, без да са посочени грешки при оценката им, то е следвало да постави и изричен правен въпрос, което, след като не е направено, препятства възможността на касационния съд да се произнесе в процедурата по чл. 290 ГПК по такъв проблем. Неуточнено е и второто твърдение на касатора, като не е ясно какво се твърди във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД. Представените с касационната жалба решение № 48 по гр.д. № 2041/2002 г., ІV г.о., и решение № 1599 по гр.д. № 876/2004 г., ІV г.о., дават разрешения на ВКС по реда на отменения ГПК по спорове за присъждане на обезщетения по реда на ЗОДОВ, но при съвсем различни установени обстоятелства, значими за определянето на справедливия размер на обезщетението, от тези в настоящия случай. ВКС вече многократно е имал случай да се произнася по приложението на чл. 52 ЗЗД, като са преутвърдени постановките на ППВС № 4/1968 г. в трайното му разбиране, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики: характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение и други относими такива за всеки конкретен спор. Съдът възприема разбирането, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В случая касаторът е пропуснал по надлежния начин да посочи как в обжалваното решение са пренебрегнати посочените принципни разбирания, за да се достигне до извод за нарушаване на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и по какъв начин посочените решения на ВКС формират единна рамка за съобразяване на принципите на чл. 52 ЗЗД. Относно последната част от твърдението на касатора, също неоформена като правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, следва да се заключи, че простото отричане на изводите на съда за размера на справедливото обезщетение за понесени от ищеца неимуществени вреди вследствие на незаконно наказателно преследване, не отговаря на изискването за поставяне на обуславящ правен въпрос, въведен в спора по съответния ред и разрешен от въззивния съд. Отново е останало неизяснено какво се твърди като пропуск да бъде съобразено от въззивния съд, а касационният съд не може в нарушение на правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК да се произнася по обусловили изхода на спора въпроси, непосочени от касатора.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1115 от 18 юни 2015 г., постановено по в.гр.д. № 1212 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2015 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: