О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
София, 08.12.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.10.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3231/14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ф. Й. Д., П. С. Д., Д. С. Д. и Й. С. Д., всички от [населено място], чрез пълномощника им адв. Н.Б., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1165 от 04. 06. 2014 год., по гр.д.№ 370/2014 год., в частта, с която е отменено първоинстанционното решение на Благоевградския окръжн съд № 4200 от 21.10.2013 год., по гр.д.№ 515/2012 год. за отхвърляне на предявения от “О. Б. Б.”АД срещу касаторите, в качеството им на наследници по закон на б.ж. на [населено място] – С. И. Д., положителен установтелен иск по чл.422, ал.1 ГПК и при условията на чл.271 ГПК е признато за установено съществуването на задължение в размер на по ? ид.ч. за всeки един от тях от сумата общо 26 378.40 лв., формирана от: 18 324.07 лв. – главница по договор за потребителски кредит без обезпечение от 30.08.2007 год.; 2 378.82 лв. – договорна лихва за периода 29.08.2008 год. -23.04.2012 год. и 5 675.51 лв. – наказателна лихва за просрочен главен дълг за периода – 29.08.2008 год. – 23.04.2012 год./вкл. наказателна лихва просрочие в размер на 334 лв. за времето от 29.08.2008 год. до 23.04.2012 год. и непогасена наказателна лихва предсрочна изискуемост в размер на 5333.07 лв. за периода 12.03.2010 год. – 23.04.2012 год., ведно със законната лихва върху главницата на задължението, начиная от 24. 04. 2012 год. до окончатеателинто и изплащане, предмет на издадена в полза на ищеца заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.-№ 470/2012 год. на Р..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допусканото нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторите възразяват срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в качеството си на наследници по закон на починалия кредитополучател С. И. Д., отговарят солидарно за задължението, с което е обременено наследството им от последния, а не съобразно дела от наследството, което всеки един от тях получава.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е налице едновременно позоваване на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Поддържайки отново въведените с касационната жалба оплаквания за неправилност на изградените от въззивния съд правни изводи, при отсъствие на възникнал спор между страните в процеса относно произхода и общия размер на задължението на наследодателя им към ищцовото АД, касаторите твърдят, че обжалваното въззивно решение, в частта му предмет на подаданета касационна жалба, е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, ТР № 4/2013 год. от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и алтернативно по основателността на сочените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Съгласно създадената с действащия ГПК уредба на касационното производство достъпът до въведения от законодателя факултативен касационен контрол е обусловен от наличие на предпоставките – основна и допълнителна, регламентирани с нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК.
Тяхното изрично посочване, чрез обосноваване интереса от допускане на касационното обжалване в посочените от процесуалния закон граници на приложно поле, е възложено в изключителна тежест на страната – касатор. Поради това, както е разяснено и в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, извън правомощията на касационната инстанция е сама да извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК конкретния правен въпрос, релевантен за крайния изход на делото –основна предпоставка за достъп до касационен контрол, освен ако не се касае до уточняване или преформулиране на поставен от страната правен въпрос, какъвто не е разглежданият случай.
В депозираното от касаторите изложение на основанията за допускане на касационното обжалване липсва конкретно формулиран значим по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос на материалното и/ или процесуално право, който да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция. Несъмнено е, че доколкото според постановките в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за крайния правен резултат по делото е само този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, то същият не се покрива нито с разрешения от въззивния съд казус, както поддържат жалбоподателите, нито с основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които в случая са отъждествени с последния.
Липсата на формулиран правен въпрос, попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, сама по себе си е достатъчна, за да бъде отречена основателността на искания достъп да касационен контрол, тъй като отсъства общата главна предпоставка за същия.
Отделен остава въпросът, че недоказани в случая са и поддържаните селективни основания. С подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК е ангажирана разделната отговорност на ответниците, в качеството им на наследници на починалия кредитополучател, приели наследството от същия и обстоятелството, че заявителят не е конкретизирал размера на задължението на всеки един от тях не означава, че последният е претендирал солидарната им отговорност, за да е налице несъответствие между възприетото от въззивния съд разрешение относно предмета на спора по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК и задължителните постановки в ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС относно същия.Що се касае до въведения с исковата молба размер на задължението на всеки един от наследниците на б.ж. на [населено място] – С. И. Д., при отсъствието на заявен такъв в заповедното производство, с който всъщност е обоснован критерия за селекция по т.1 на чл.280-, ал.1 ГПК, то както е приел и Софийски апелативен съд, в заповедното производство този размер е бил определяем според разпоредбите на ЗН и с него именно, предвид претендираната разделна отговорност на наследниците на длъжника – кредитополучател, издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист са били съобразени. Следователно посоченият в петитума на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК размер от по ? ид.ч., съобразно същите наследени от ответниците дялове по ЗН, не може да обуслови правен извод за претендиран от ищцовото търговско дружество, като кредитор, различен обем отговорност в различните производства – заповедно и исково, нито, че се търси солидарната отговорност на ответниците.
При наличие на задължителна практика на касационната инстанция по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост от осъвременяването и, за което тежестта е на касаторите, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, което в случая е останало и немотивирано, е въобще неприложимо.
Съгласно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, съществуването на задължителна практика на ВКС изключва приложението и на критерия за селкция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК
Ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски, които при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл. 78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 600 лв., адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане е удостоверено с приложения договор за правна защита и съдействие № 123643/17.10.2014 год..
Мотивиран от гореизложеното, настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на на Софийски апелативен съд № 1165 от 04.06.2014 год., по гр.д.№ 370/2014 год., по описа на с.с.
ОСЪЖДА Ф. Й. Д., П. С. Д., Д. С. Д. и Й. С. Д., всички от [населено място] да заплатят на общо на “О. Б. Б.”АД, гр. София сумата 600 лв./ шестотин лева/, деловодни разноски за ностоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: