О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София, 06.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3397 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по жалбата на И. Д. И. от [населено място], представляван от адв. В. Ц., и С. Х. П. от [населено място], за него приподписала адв. С. Т., против решение № 84 от 27 април 2016 г., постановено по в.гр.д. № 451/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив, с което се потвърждава решение № 138 от 27 март 2015 г., постановено по гр.д. № 141/2014 г. по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора за унищожаване на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД упълномощителна сделка, извършена от Д. В. Д. на 18 юли 2008 г., с което е упълномощен С. Х. П. от [населено място], прогласена е нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот апартамент в [населено място] от Д. В. Д. чрез пълномощника С. П. на И. Д. И., и се потвърждава и определение № 695 от 3 юни 2015 г. по същото първоинстанционно дело, с което е оставена без уважение молбата на И. И. и С. П. за изменение на решение № 138 в частта за разноските, и в тежест на касаторите са възложени разноски.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и се поддържат всички основания за неправилността му според чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че производството по делото следва да бъде прекратено, тъй като при предявяването на исковете ищецът не е имал процесуална дееспособност да ги предяви, след като е прието, че по време на предявяването на исковата молба не е разбирал свойството и значението и не е могъл да разбира и ръководи действията и постъпките си, а сам е подписал първоначалната искова молба и уточнението й; подадена и приета от съда е и поправена искова молба в момент, когато ищецът е бил поставен под пълно запрещение (решение от 13 декември 2012 г.); даденото на адв. З. пълномощно също е недействително по горните съображения. Касаторите считат, че по допускането на доказателства е допуснато процесуално нарушение – около времето на процесната сделка са сключени и други сделки, като четири други нотариуси са заверявали пълномощни и изслушвали сделки, и е било невъзможно те да не забележат и да не им направи впечатление състоянието на ищеца, а ако ищецът е бил недееспособен и не е могъл да разбира или ръководи действията си, това следва да се отнася до всички сделки, извършени в това състояние. Оспорва се изводът на съда, че е налице преклузия за събиране на съответните доказателства, тъй като първоначалното решение на първата инстанция е обезсилено и ВКС е посочил, че първоинстанционният съд не е направил доклад по делото съгласно чл. 146 ГПК. Според касаторите е недоказано, че по времето на подписване на процесното пълномощно ищецът не е могъл да разбира и да ръководи действията си, като съдът превратно е интерпретирал свидетелските показания. Неправилно били обсъдени и психолого-психиатричните експертизи по делото относно страданието на ищеца – биполярно афективно разстройство, придружено с алкохолизъм – вредна проява, като според обясненията на вещите лица ищецът е дееспособен, когато не е в маниен период, но всички епикризи не дават отговор на основния въпрос: дали към момента на подписване на пълномощното ищецът е бил в такъв период на болестта си. Сочи се, че съдът не е изпълнил задължителното указание на ВКС в отменителното му решение, че унищожаемостта на пълномощното не влече унищожаване на сделката, а недействителността на сделката също следва да бъде установена, поради което касаторите намират, че искът за прогласяване нищожността на нотариалния акт е незаконосъобразен и неправилно е бил предявен и уважен. Подчертано е, че купувачът е бил добросъвестен, сделката е сключена по силата на редовно нотариално заверено пълномощно и то не е било оттеглено, цялата продажна цена е изплатена при сключване на сделката. Твърди се, че съдът се е занимавал с непредявен иск и с въпрос извън предмета на делото – по какъв начин и дали пълномощникът се е отчел пред упълномощителя за сделката. Купувачът е направил искане по реда на заповедното производство за въвод във владение, но съдът е отхвърлил искането като такова извън предмета на заповедното производство. В нарушение на закона съдът е присъдил общо възнаграждение за адвокат против двамата ответници по два отделни иска, и не е имал правото да се произнесе и по разноските пред другите инстанции. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът В. Д. Д. от [населено място], представляван от адв. Ж. З., в отговор на касационната жалба сочи доводите си за нейната неоснователност и оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд съобразява депозираната на 28.11.2008 г. искова молба от Д. В. Д., починал на 13 октомври 2014 г. в хода на производството и заместен от сина си, отстраняването окончателно на нередовностите на исковите претенции едва през 2014 г., удостовереният на 18.07.2008 г. подпис на ищеца под пълномощно, три броя епикризи, последната от 03.11.2008 г. с диагноза на ищеца „биполярно афективно разстройство; сегашен маниен епизод; вредна употреба на алкохол”, влязлото в сила на 28.12.2012 г. съдебно решение за поставяне на ищеца под ограничено запрещение, заключенията на експертизите за нарушената дееспособност на ищеца към момента на съставянето на пълномощното, като не е могъл да ръководи действията си по болестни причини и психически не е бил годен да разбира и ръководи постъпките си поради маниен епизод за периода от края на м. май 2008 г. до изписването му от болничното заведение на 4 ноември 2008 г. При тези данни е прието, че към момента на съставяне на пълномощното упълномощителят не е могъл да разбира и ръководи действията си, без противоположните свидетелски показания да разколебават този извод, тъй като упълномощителят е страдал от заболяване, което протича на епизоди и само лица, които имат продължително наблюдение върху поведението на болния могат да забележат моментни промени в състоянието му, а други лица да го приемат за напълно нормален индивид. Тъй като упълномощеният не е имал представителна власт при обратно действие на унищожаването й в случая, и няма твърдения или данни сделката да е потвърдена приживе от упълномощителя, прехвърлителната сделка е сключена без съгласието на продавача, поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Първата инстанция е прието правилно да се е произнесла по всички разноски по делото, след като има в тази насока изрични указания на горната инстанция – има осъдени две лица за разноски, без да е посочено, че осъждането е солидарно, поради което следва да се приеме, че осъждането им е поравно, и не е налице прекомерност на разноските.
К. съд в настоящия си състав приема, че не са налице основания за допускането на касационното обжалване.
На първо място се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, заради процесуалната недееспособност на ищеца да предяви исковете. Невярно е твърдението на касаторите, че съдът приема, че по време на предявяване на исковата молба ищецът не е разбирал свойството и значението и не е могъл да разбира и ръководи действията и постъпките си – съдът приема, че ищецът е бил в маниен период до изписването си от болнично заведение, като първоначалната искова молба е подадена двадесет и четири дена след излизането му от болницата; невярно е, че ищецът е бил поставен под пълно запрещение в хода на процеса, тъй като е установено, че е поставен под ограничено запрещение във връзка със заболяването си; невярно е, че упълномощаването в процеса на адвокат е недействително, доколкото не е установено към момента на упълномощаването ищецът да е бил в маниен период. Не може да се сподели и твърдението, че поправената искова молба, като подписана от адвокат с прекратено пълномощно поради поставянето на упълномощителя под запрещение, не е могла валидно да даде начало на процеса. От данните по делото се установява, че след поставянето на ищеца под ограничено запрещение, за негов попечител е определен синът му, който пък след смъртта на ищеца го е заместил по реда на чл. 227 ГПК в процеса и е потвърдил изрично всички действия на упълномощения от баща му адвокат. От страна на поставения под ограничено запрещение и на попечителя приживе на ищеца не са предприемани действия във връзка с представителната власт на упълномощения адвокат. Накрая по този проблем касаторите считат, че с разглеждането на исковата молба съдилищата са нарушили практиката на ВКС, намерила израз в решение № 2570, постановено по гр.д. № 1601/1968 г., ІІ г.о., според която в случаите, когато няма запрещение с оглед признатата от закона дееспособност на пълнолетния, правните действия, извършени от него, може да се обявят за недействителни по искане на заинтересования, ако той докаже, че този, който ги е извършил, не е могъл да разбира и ръководи действията си, когато ги е извършил. Следователно, според цитираното от касаторите разрешение, именно в тяхна тежест е било да установят, че ищецът при подписването на исковата молба, респективно нейните уточнения, макар да е бил формално дееспособен, не е могъл да разбира и ръководи действията си, но подобна липса на процесуална дееспособност не е установена. Изложеното до тук дава основание да се приеме и че изрично поставеният от касаторите въпрос – при предявен иск по чл. 31, ал. 2 ЗЗД за обявяване недействителност на пълномощно, може ли ищецът валидно сам да предяви този иск и за прогласяване нищожност на сключена въз основа на него сделка, когато е прието от съда, че по същото време ищецът не е могъл да ръководи постъпките си, тъй като е бил в маниен период на психичното заболяване при вредна употреба на алкохол, не води до допускане на касационното обжалване, а противоречиво разрешаване на въпроса (доколкото соченото решение на ВС е по отменения ГПК) не се установява.
Въпросът след обезсилване на решението поради липса на доклад по делото следва ли отново при извършване на доклада да се допуснат исканите от страните доказателства във връзка с разпоредбата на чл. 147 и чл. 267 ГПК, не обосновава допускането на касационното обжалване. Безспорно, както се е произнесъл вече ВКС по разглеждания спор (решение № 110 по гр.д. № 1237/2013 г., ІV г.о., с което е отменено решение № 1299 по гр.д. № 975/2012г. на апелативния съд в гр. Пловдив и делото е върнато за ново разглеждане, след което с решение № 587 по в.гр.д. № 467/2014 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив е обезсилено решение № 6 по гр.д. № 1064/2008 г. по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора – първоначалното първоинстанционно решение, и първата инстанция е постановила нов съдебен акт, станал предмет на контрол с обжалваното в настоящото производство въззивно решение), в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. След отмяната на въззивното решение заради разкриването именно на сочената по-горе хипотеза, въззивният съд е оставил исковата молба без движение с указание да бъде уточнена, а след уточняването касаторите като ответници по исковете са направили доказателствени искания – да се приемат като доказателство по делото два нотариални акта и едно пълномощно, както и да се допуснат до разпит двама свидетели. По делото е направен доклад от въззивния съд, като доказателствените искания са оставени без уважение с мотива, че е без значение в какво състояние е бил ищецът към момента на извършването на други упълномощителни и прехвърлителни сделки. След обезсилването на първоинстанционното решение (предмет на изследване в настоящото производство пред касационния съд не е дали това разрешение на въззивния съд е законосъобразно) ответниците по исковете са преповторили доказателствените си искания пред първата инстанция, а съдът ги е оставил без уважение по мотивите на въззивния съд. При тези факти следва да се приеме, че съдът стриктно е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК, респ. чл. 267 ГПК във връзка с доказателствата, но нормата не предписва допускането на всяко поискано от страната доказателство, а както е прието и в цитираното по-горе решение на ВКС – на относимите доказателства. Съдът е преценил, че исканите доказателства не са относими към конкретния спор, поради което няма нарушаване на практиката на ВКС по този въпрос.
Отговорът на въпроса при унищожаване на пълномощното по чл. 31, ал. 2 ЗЗД, следва ли да се установи, че лицето е дееспособно и едновременно с това да се доказва, че не може да разбира и да ръководи действията и постъпките си, е ясен, и по него практиката на съдилищата е уеднаквена (виж например решение № 6 по гр.д. № 470/2012 г., ІІІ г.о., ВКС, и цитираните в него решения). В чл. 31 ЗЗД се уреждат случаите, в които е сключен договор от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, и законът определя такъв договор за унищожаем. Изключена е възможността унищожението да се иска в случаите, когато лицето е починало преди инициирането на процеса, освен ако преди смъртта му е поискано лицето да бъде поставено под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Хипотезата на ал. 2 на чл. 31 е неприложима в настоящия случай, тъй като унищожаването на упълномощаването не е поискано след смъртта на лицето, а от самото лице. Че самото лице може да предяви подобен иск е явно от текста на закона. Касаторите твърдят, че по този въпрос е нарушена практиката на ВКС, намерила израз в ТР № 5/1979 г., „…за дееспособността и едновременно с това невъзможност да разбира и ръководи постъпките си…”. Копие от соченото ТР не се представя, а предвид момента на твърдяното му постановяване, такова ТР би обосновало противоречиво разрешаване на съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, и непредставянето на копие от решението само по себе си е основание за недопускане на касационното обжалване, както обвързващо разпорежда ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Ако всъщност касаторът има предвид постановките на ППВС № 5/1979 г., то твърдението за нарушаване практиката на ВКС не е обосновано. В соченото ППВС се разискват въпроси на производството по поставяне под запрещение, като се приема, че предмет на иска по чл. 5 ЗЛС – поставяне на едно лице под запрещение, е дееспособността му, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи. Изрично се подчертава, че двете изисквания (душевна болест или слабоумие, и невъзможност лицето да се грижи за своите работи) следва да са кумулативно дадени, за да се постанови ограничаване на дееспособността и обявяване на недееспособността на лицето. Разглежданият в чл. 31 ЗЗД случай е друг – лицето, макар формално да е дееспособно, по някаква причина при сключването на договор не е могло да разбира или да ръководи действията си (за разликите между двете правни фигури сравни решение № 113 по гр.д. № 1677/2010 г., ІV г.о., ВКС). Тъй като даденото от въззивния съд разрешение е съответно на обвързващата съдебна практика, не се налага допускането на касационното обжалване.
И следващият въпрос – относими ли са новооткрити обстоятелства и доказателства при условията на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК през време на процеса за извършени правни действия от ищеца и пред други нотариуси през същия период, през който съдът приема въз основа само на медицинската експертиза, че същият е временно недееспособен и не може да ръководи действията си, не обуславя допускането на касационното обжалване. Отговорът на въпроса е принципно положителен, но доколко съответните обстоятелства и доказателства са относими и новооткрити, е предмет на конкретна преценка на решаващия спора по същество съд. В настоящото производство по селекция на касационните жалби, касационният съд подлага на преценка материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства (така в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС).
На следващо място се пита може ли при наличие на хипотезата на чл. 41, ал. 2 ЗЗД след сключване на сделка по-късно оттегленото, прекратеното или унищожено пълномощно без никакви доказателства да се противопоставя на придобилия права добросъвестен купувач. Въпросът не е обуславящ изхода на спора, доколкото не е станал основа за формиране на решаващата воля на съда. Съдът е приел единствено, че няма твърдения или доказателства сделката да е била потвърдена приживе от ищеца. Всъщност въпросът на касаторите е свързан с твърдението им във въззивната жалба, че купувачът по сделката е бил добросъвестен – сключил е сделката по силата на редовно нотариално заверено пълномощно, неоттеглено и в процеса, липсвали доказателства, че е постигнато споразумение между пълномощника и купувача във вреда на представлявания, продажната цена била платена на пълномощника. Произнасяне на въззивния съд по тези твърдения обаче няма, поради което въпросът не e обусловил изхода на спора, и не може да се извърши съпоставка на дадено от въззивния съд разрешение с цитираната от касаторите практика на ВС.
Касаторите още сочат, че становището на съда, че с унищожаване на пълномощното автоматически се установява и искът по чл. 26 ЗЗД, е незаконосъобразно и противоречи на изричното указание на ВКС по тълкуването на закона, както и че не били представени никакви доказателства относно иска по чл. 26 ЗЗД. Дали дадено разрешение на въззивния съд е законосъобразно се преценява от съда едва след допускане на касационното обжалване, тъй като съставлява по естеството си основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Същият е изводът и по твърдението за липса на доказателства. С решение № 110 по гр.д. № 1237/2013 г., ІV г.о., по настоящия спор ВКС сочи, че трайната съдебна практика приема, че унищожаемостта на пълномощното не влече до унищожаемост на сделката, а недействителността на сделката също следва да бъде установена. В обжалваното въззивно решение съдът приема, че прехвърлителната сделка е сключена без съгласие на продавача, и е квалифицирал порокът й като такъв по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Правен въпрос във връзка с тази квалификация не се поставя, което е пречка за допускане на касационното обжалване.
Поставен е въпросът в хода на процеса при поставяне на ищеца под пълно запрещение длъжен ли е съдът да осигури участие по делото на настойник или попечител и в противен случай валидни ли са извършените процесуални действия по делото. Както е изяснено по-горе, ищецът в процесния случай не е бил поставян под пълно запрещение, поради което въпросът не е обусловил изхода на спора. Следва да се отбележи още, че синът на ищеца е бил назначен от органа по настойничество и попечителство за негов попечител. От страна на поставения под ограничено запрещение и от попечителя му не са предприети каквито и да е действия по промяна на ангажираната в процеса правна защита и съдействие, одобрението на процесуалните действия е дадено и изрично след конституирането на попечителя в качеството му на ищец по делото.
Накрая се пита длъжен ли е съдът, когато една от страните оспорва заключението на вещите лица във връзка с чл. 202 ГПК, да обсъди всички доказателства, събрани по делото – писмени, в случая медицинска документация и показанията на свидетелите. И този въпрос не обуславя допускането на касационното обжалване, тъй като в случая съдът е обсъдил и медицинската документация, и показанията на свидетелите за липса на признаци у упълномощителя за болестно състояние или неразбиране какво предприема, като е избрал да даде вяра на медицинската документация, аргументирайки този свой избор. Невярно се твърди от касатора, че от медицинската документация ставало ясно, че ищецът не е бил в кризисно състояние – маниен период на заболяването си към датата на подписване на процесното пълномощно. Напротив – и в двете едночленни, и в тричленната съдебни експертизи се заключава, че към датата на подписване на пълномощното ищецът е бил в такъв период.
Въззивното решение е обжалвано и в частта му, с която е потвърдено решението на първата инстанция, имащо характер на определение по смисъла на чл. 248 ГПК. Въззивният съд приема, че в съгласие с указанията на въззивния съд първата инстанция се е произнесла по всички разноски до този момент. Установява се, че с решение № 587 по в.гр.д. № 464/2014 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив съдът е приел, че след като не е съд по съществото на спора (обезсилено е решението на първата инстанция и делото е върнато за произнасяне по предявения иск), не следва да се произнася по разноските, а такова произнасяне следва да се направи от съда при постановяване на решение по съществото на спора, както е направено и от първоинстанционния съд.
Касаторите приемат за обуславящ въпроса при наличие на разпоредбите на чл. 81 и чл. 348 (вероятно се има предвид чл. 248) ГПК след обезсилване на решението първоинстанционният съд компетентен ли е да присъжда разноски от името на въззивния и касационния съд. Поставеният въпрос не е обуславящ, тъй като съдът не е разисквал изобщо възможността първата инстанция да присъжда разноски за въззивно и касационно производство, а се е облегнал на дадените от въззивния съд при предходно гледане на делото указания във връзка с разноските. Правен въпрос по действително обусловилите изхода на спора в тази му част изводи на съда не се поставят, което води до недопускане на касационното обжалване.
Основателно е искането на ответника Д. за присъждане на сторените за касационното производство разноски – заплатени по договор за правна защита и съдействие са 1500 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 84 от 27 април 2016 г., постановено по в.гр.д. № 451/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Пловдив.
ОСЪЖДА И. Д. И., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], и С. Х. П., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. , ап. , да заплатят на В. Д. Д., с адрес в [населено място], [улица], ет. , ап. , сумата от 1500,00 (хиляда и петстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: