О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.46
гр. София,23.01.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№882 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №357 от 18.11.2015 г. по в.т.д.№590/2015 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №321 от 28.05.2015 г. по т.д.№481/2012 г. на ОС Пловдив /поправено с решение №326 от 01.06.2015 г. по т.д.№481/2012 г. на ОС Пловдив/, с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове за заплащане на сумата от 136 839 лв., обезщетение за пълно неизпълнение на задължението на ответника да предаде произведените семена по договор от 21.10.2009 г., на сумата от 20 315.32 лв., мораторно обезщетение за периода от 14.07.2010 г. до завеждане на делото, на сумата от 131 413 .25 лв., неустойка по чл.29 от договора и на сумата от 19 394.75 лв., мораторно обезщетение за периода от 14.07.2010 г. до завеждане на делото.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. При наличие на задължение на възложител по един двустранен договор за осигуряване на транспортни средства, представлява ли неизпълнението на това задължение „недаване на необходимото съдействие от кредитора”, по смисъла на чл.95, пр.2 от ЗЗД. 2. Когато е необходимо кредиторът да даде съдействие за изпълнение на задължение на длъжника, следва ли длъжникът да поиска това съдействие, за да бъде поставен в забава кредиторът и за да изпадне кредиторът в забава по чл.95 от ЗЗД, следва ли длъжникът да поиска нужното съдействие, ако в договора не е предвиден точен момент за предоставяне на въпросното съдействие. 3. При забава на кредитора по чл.95 от ЗЗД, освобождава ли се от отговорност длъжник, който не е предприел действия за опазване на дължимите вещи, подлежащи на бърза развала по смисъла на чл.328 от ТЗ, вр. чл. 97 от ЗЗД. 4. Трябва ли търговското право на задържане да бъде заявено/поддържано и в съдебната фаза на спора или е достатъчно да бъде упражнено чрез фактически действия, за да породи своите последици и дължи ли съдът произнасяне по въпроса дали правото на задържане е законосъобразно упражнено, когато твърдението за осъществено задържане по чл.315 от ТЗ е въведено в процеса и ползва страната, срещу която то е упражнено. 5. Дължи ли съдът произнасяне по всички твърдения и възражения на страната, от които произтичат права или се погасяват нейни задължения. 6. Явява ли се надлежното осчетоводяване на частен документ при редовно водено счетоводство „друг факт, установяващ по безспорен начин предхождащото го съставяне на документ” по смисъла на чл.181 от ГПК. 7. При противоречиви свидетелски показания по отношение на един факт, следва ли съдът да обоснове защо не кредитира едните свидетелски показания.
Спрямо първи, втори и трети от въпросите се поддържа решаването им в противоречие с разрешението в цитирани в изложението актове на различни по степен съдилища, като по отношение на втори и трети въпрос – и наличието на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поддържано и за въпроси четвърти, пети и седми. Спрямо шестия от формулираните въпроси се излагат доводи, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалван евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в хода на процеса, ищецът [фирма] не е доказал, че точно в рамките на предвидения в обвързващия страните договор срок – до 18 часа след жътвата на 09.07.2010 г., е „осигурил“ съответно необходимите транспортни средства, за да може на свой ред и изпълнителят [фирма] да изпълни задълженията си, като натовари описаните в приемателния Протокол от 09.07.2010 г. общо 411 400 кг. семена. Посочил е, че представеният от ищеца договор с транспортна фирма и анекс към този договор от 01.07.2010 г., са частни документи без достоверна дата /чл. 181, ал. 1 ГПК/, а писмени данни, удостоверяващи извършен превоз или дори празен курс до склада на ответното дружество няма, като не са представени и каквито и да било свързани и доказващи превоза транспортни документи, които биха удостоверили не само осигуряването и изпращането от възложителя на необходимите за превоза транспортни средства и пристигането им до пункта за натоварване, но и твърдяния от ищеца отказ на това дружество да натовари продукцията. Изложил е съображения, че единствено от показанията на разпитания в съдебно заседание от 28.11.2012 г. свидетел – управител на посочената транспортна фирма, се установява, че „в комбинация с друг курс до С.“ е изпратен един камион, който по информация на шофьора бил върнат заради това, че „нямало нажънато“, но липсват доказателства, дали въпросният камион е бил изпратен и дали изобщо е пристигнал в склада на ответното дружество не кога да е, а в рамките на договорния срок до 18 часа след 09.07.2010 г. или дали наистина е бил там преди жътвата, още повече, че на практика е напълно невъзможно, с един камион да бъде извозен товар от 410 тона семена. В този смисъл въззивният съд е достигнал до извод, че е налице неизпълнение на изрично предвиденото в договора задължение на [фирма] да осигури транспортните средства за превоза, което е било необходимата и безусловна предпоставка, за да е възможно [фирма] да изпълни своето последващо насрещно задължение да натовари семената, а тъй като това задължение на ищеца не е изпълнено и впоследствие, рефлексната правна последица от доказаното по делото предхождащо неизпълнение не може и няма как да бъде друга, освен освобождаване на изпълнителя отговорност за недоказаното от ищеца процесно неизпълнение, фактически твърдяно като неизвършено натоварване на вече приетата от възложителя изработена продукция /чл. 96, ал. 1, във вр. с чл. 95 ЗЗД/. По отношение на иска за заплащане на неустойка поради твърдяното от възложителя нарушаване на забраната по чл. 29, във вр. с чл. 34, т. 1 и чл. 35 от договора – получените след размножаването семена да не бъдат „отчуждавани и/или задържани по какавато и да е причина от изпълнителя“ и/или поради неизпълнение на декларираното от изпълнителя задължение, да предаде изработеното, въззивният съд е изложил мотиви, че възприетото становище за невъзможност изпълнителят да носи отговорност за обезщетяване на вредите, претърпяни от възложителя от непредаване /в случая – ненатоварване/ на вече изработената земеделска продукция, поначало отрича възможността да носи и отговорност за плащане на неустойка за неизпълнение на същото твърдяно задължение, а данни за „отчуждаване“ на продукцията изобщо няма.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, с които по същество е прието, че поради неизпълнението на задължението на ищеца /необходима и безусловна предпоставка за изпълнение на задължението на ответника/, предвиденият в договора момент на изпълнение на задължението на ответника не е настъпил, респективно, че поради ненастъпването на уговорения падеж, задължението не е било изискуемо, с оглед което не е налице неизпълнение, настоящият състав намира, че първите три от въпросите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК не могат да се счетат за обуславящи изхода на правния спор – становището на въззивния съд, че ответникът се освобождава от отговорност и на основание чл.95 и чл.96 от ЗЗД, представлява единствено евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на формирания извод за неоснователност на иска, но не е единственото обусловило отхвърлянето на исковата претенция.
Изложеното се отнася и до поставените от касатора шести и седми въпрос – възприетото от въззивния съд становище за недоказаност от страна на ищеца на изпълнение на визираното му по-горе задължение, се основава на възпроизведените показания на свидетеля, доведен от ищеца /в която връзка седмият от въпросите не се явява обуславящ/, на липсата на представени доказателства, удостоверяващи извършване на превоз/празни курсове до склада на ответното дружество в уговорения срок и на съждението, че на практика е напълно невъзможно, с един камион да бъде извозен товар от 410 тона семена, в който смисъл доводите за липсата на достоверна дата на представения от ищеца договор с транспортна фирма /по отношение на които се поставя шестия от въпросите/ не са единствените обусловили извода на съда.
С четвърти и пети от поставените въпроси, касаторът предпоставя направен в мотивите на обжалваното решение извод, че е налице неизпълнение от ответника на негово изискуемо задължение към ищеца /само в който случай би се поставил въпроса за причините за неизпълнението, вкл. и дали са се осъществили предпоставките на разпоредбата на чл.315 от ТЗ, имало ли е позоваване на тази разпоредба от някоя от страните и дължи ли въззивният съд произнасяне по тези въпроси/, каквото становище обаче, както бе посочено, не е възприето от въззивния съд, поради което тези въпроси също не са обусловили решаващата воля на съда.
С оглед изложеното и при липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наличието на наведените от касатора селективни основания.
Предвид изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 9 500 лв..
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №357 от 18.11.2015 г. по в.т.д.№590/2015 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 9 500 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.