О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.50
гр. София, 23.01.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шести декември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1163 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1913 от 28.09.2015 г. по в.т.д.№4061/2014 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №707 от 08.04.2014 г. по т.д.№2573/2012 г. на СГС, в частта, в която по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 130 000 лв., ведно със законната лихва от 24.04.2012 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, според която счетоводните документи и вписванията в счетоводните и търговски книги се преценяват от съда според тяхната редовност, т.е. – записите в редовно водено счетоводство се считат за годно доказателство. Формулирани са и следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Длъжна ли е страната, искаща разпит на свидетели да посочва предварително конкретните факти, които се надява да бъдат установени със свидетелите или е достатъчно да посочи с какво ще бъдат свързани фактите. 2. Дали когато в изпълнение на договор за поръчка една сума бъде платена, за да послужи за наемане на вещ, тази сума е стойността на договора за поръчка или стойност на последния е само размера на възнаграждението, което ще бъде платено за изпълнение на поръчката.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в производството по кондикционния иск ищецът следва да докаже факта на даването, респ. получаването, а ответникът – наличието на противопоставимо на ищеца основание за това, разбирано като валидно правоотношение, обосноваващо размяната на имущество между правните субекти, според едното доктринерно разбиране, или като правнорелевантен юридически факт, от който произтича задължението на ищеца за престиране на имуществената облага и правото на ответника да я задържи, според другото становище. Посочил е, че по делото е установено по несъмнен начин заплащането на исковата сума от ищеца [фирма] на ответника [фирма], като между страните е спорен въпросът относно наличието на основание за извършеното плащане. Анализирайки приетите по делото доказателства, включително приложените по делото отчет по сметка и преводно нареждане, както и заключението на ССЕ, установяващо начина на отразяване на платената сума в счетоводството на страните и движението по банковата сметка на ответника, въззивният съд е достигнал до извод, че между страните не са възникнали правоотношения по договор за заем /както е отразено в платежното нареждане/, предвид липсата на постигнато съгласие по съществените му елементи. Изложил е съображения, че от приетите доказателства не се установява възникването и на правоотношение по договор за наем /както е твърдял ответника в първоинстанционното производство или на такива по договор за поръчка /както е твърдял пред въззивната инстанция/, а при несъвпадение на насрещните волеизявления на страните относно съществените елементи на твърдяното от всяка от тях договорно отношение не може да се приеме, че исковата сума е заплатена на ответника на валидно договорно основание, като липсват и доказателства за наличието на извъндоговорно основание за заплащане на сумата. По отношение наведените от ответника доводи за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила, поради отмяна на определението му от 21.01.2014 г. за допускане на разпит на поисканите от ответника свидетели, въззивният съд е посочил, че формулираното от ответника искане – за установяване на факти „които са свързани с отношенията между страните, и които могат да имат значение за изводите на съда относно съдържанието на тези отношения“, не съответства на нормата на чл. 156, ал.2 от ГПК, която изисква в искането за допускане разпит на свидетел да се посочат конкретните факти, които страната се домогва да установи с показанията на свидетеля и за които той ще бъде разпитван, а не общи и бланкетни твърдения за недефинирани еднозначно отношения с насрещната страна. Навел е доводи, че ако се приеме, че с исканите гласни доказателства жалбоподателят желае установяването на сочените от него мандатни отношения, те са недопустими с оглед ограничението по чл.164, ал.1, т.3, пр. второ от ГПК. Предвид изложеното въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния за липсата на основание за заплащане на исковата сума, обуславящо извод за основателност на предявения като евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На първо място следва да се посочи, че съдържащите се в изложението съображения за противоречие на решението със задължителна практика на ВКС не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право, формулиран от касатора и имащ значение за изхода на делото. В този смисъл и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби, а от друга страна ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че твърдяното от касатора произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС не може да послужи като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Дори и да се приеме, че е поставен въпрос за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги, то според многобройната и последователна, както казуална, така и задължителна съдебна практика на ВКС, вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл.182 от ГПК, респективно чл.55 от ТЗ. По смисъла на закона те имат възможна /при съгласие на страните/ доказателствена сила и като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презюмира – при оспорване подлежи на доказване, а по начало – на преценка, с оглед всички обстоятелства по делото. С визираните разрешения, представляващи задължителна съдебна практика, която се възприема от настоящия състав, въззивният съд се е съобразил изцяло /доколко фактическите изводи на съда са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване/, поради което не се установява наличие и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Даденият от въззивният съд отговор на втория от посочените в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК въпроси, е обусловил решаващата воля на въззивния съд и в този смисъл въпросът отговаря на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Освен, че позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е бланкетно и не са изложени доводи за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, дори и да се приеме, че основанието е въведено надлежно, въпросът не може да се квалифицира като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от посочените хипотези, тъй разпоредбата на чл.156, ал.2 от ГПК, изискваща посочване на фактите, за които ще се разпитва свидетеля, е пределно ясна, пълна и непротиворечива, като създадената по приложението й константна съдебна практика /споделяна от настоящия състав и съобразена от въззивния съд/ не следва да бъде изоставяна.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви за несъответствие на формулираното от ответника искане за допускане на свидетел с нормата на чл. 156, ал.2 от ГПК, съображенията на съда за недопустимост на свидетелски показания с оглед ограничението по чл.164, ал.1, т.3, пр. второ от ГПК, представляват единствено евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на формирания извод за неоснователност на искането за допускане на свидетел, поради което отговорът на въпроса относно стойността на договора за поръчка /поставен на плоскостта на разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3, пр. Второ от ГПК/, не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото.
Предвид изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация сумата от 2 500 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1913 от 28.09.2015 г. по в.т.д.№4061/2014 г. на САС.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК], сумата от 4 800 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.