Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
2278_17_opr_288_partage_prescript_aquisitive.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
София, 10.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 29.11.2017 г. в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2278 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. Н. Л. и по касационна жалба на В. В. Л. срещу въззивно решение № 789 от 07.02.2017 г. по възз. гр. д. № 17011/2014 г. на Софийски градски съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение по допускане на делба на недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], между Е. И. Х., Е. П. М. – Х., Я. И. Х., Ф. Н. Л. и В. В. Л. при квоти, посочени в решението.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни Е. И. Х., Е. П. М.-Х., Я. И. Х. в писмен отговор оспорват наличието на основания за касационно обжалване.
Касационните жалби са допустими, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено в първа фаза на съдебна делба, по което не е налице изключението по чл.280, ал.2 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр. 86 от 28.10.2017 г.).
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл. 34 от ЗС и се намира на първата фаза на делбата, като с първоинстанционното решение са определени съделителите, обектите на делбата и квотите. Налице е съсобственост между страните, която е възникнала на основание прехвърлителна сделка и наследство. Установява се въз основа на писмен договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 З., че на 17.02.1987 год. В. Х. Л.- наследодател на ответниците, и Л. Х. Л.- наследодател на ищците, закупили от Главна дирекция за изграждане на С. процесния апартамент. Имотът е придобит по време на брака на Л. Х. Л. с М. К. Л. и по време на брака на В. Х. Л. с Ф. Н. Л. и поради липсата на изрично указание в писмения договор за продажба, е прието, че купувачите, ведно със съпругите си, са придобили равни части по аргумент от чл. 30, ал. 2 ЗС и чл. 19, ал. 1 СК от 1985 год. (отм.).
Съдът приема за неоснователно възражението за изтекла в полза на ответниците десетгодишна придобивна давност върху собствените на наследодателя на ищците ид.ч. от процесния съсобствен имот със следните мотиви: Апартаментът е бил изграден най-рано едва през 1962 год. и ответниците не са доказали твърденията си, че този имот е бил предоставен за обитаване на наследодателя им В. Х. Л. и родителите му през 1960 год. СГС намира, че от представените документи не може да бъде направен категоричен извод, че наследодателят на ответниците В. Х. Л. и неговият баща Х. Л. И. или трето за спора лице, са сключили договор за покупка на процесното жилище или вещното право на строеж върху същото, закупуването на които се е извършвало чрез СУ „Строителство“ при СГНС, на основание т. 1 от Указа за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуално жилищно строителство съгласно протоколно решение на ИК на СГНС №41 от 29.12.1960 год. Въззивният съд се позовава на чл. 86 ЗС, съгласно който в периода от 1951 год. до 1990 год. не е можело да се придобива по давност вещ – социалистическа собственост, и приема за установено, че упражняваната от ответниците фактическа власт до 1987 год.,– към който момент процесният имот е бил държавна собственост, е без правна стойност.
СГС е съобразил основанието, на което е възникнала съсобствеността между Л. Х. Л., М. К. Л., В. Х. Л. и Ф. Н. Л. на 17.02.1987 год. – правна сделка, и е изложил мотиви, че ответниците не са провели успешно пълно и главно доказване, че те, респ. техният наследодател, са установили самостоятелно владение или че са извършили действия, с които са престанали да държат идеалните части от вещта за другите съсобственици и са започнали да ги държат за себе си с намерение да ги своят, като тези действия са доведени до знанието на другите съсобственици. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и преди всичко от свидетелските показания въззивният съд приема, че манифестиране на промяна на намерението от страна на ответниците спрямо ищците не е налице. Прието е за установено, че ответниците, респ. техният наследодател, е ползвал необезпокоявано процесния имот от 1987 год., но от показанията на всичките свидетели не се установява да е имало случай, при който ищците, респ. техният наследодател, да не е бил допускан в процесния имот.
Посочено е, че обстоятелството, че ищците не са имали претенции към имота, не може да се свърже еднозначно с формиране и изявяване от страна на жалбоподателите, респ. техният наследодател, на намерение /анимус/ да владеят техните части.
В заключение въззивният съд приема за установено, че първоинстанционният съд правилно е допуснал делба върху процесния недвижим имот и е определил квотите между съсобствениците.
В касационното производство спорът отново се свежда до основателността на възражението на жалбоподателите за придобивна давност и по-конкретно до извода, че по делото не е доказана промяна на намерението, с което жалбоподателите са упражнявали фактическа власт върху имота – от държане във владение на идеалните части на насрещните страни и отблъскване на всички техни претенции за ползване на имота.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателката Ф. Н. Л. излага следните правни въпроси (дословно):
Трябва ли лицата, които владеят несмущавано, непрекъснато, явно и несъмнено един имот повече от 20 години преди сключването на договор за неговата покупко-продажба, да докажат, че са предприели едностранни действия, за да покажат намерението си, че владеят за себе си идеалните части на лице, посочено в договора като купувач в нарушение на забраната на Закон за собствеността на гражданите (отм.) за придобиване на втори имот, въпреки че този купувач знае за установеното владение върху целия имот, не се е противопоставял на него и не е предприел никакви действия след сключването на договора за покупко-продажба да установи фактическа власт върху имота, като по този начин не е бил съвладелец?
Жалбоподателката твърди, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/2012 год. от 06.08.2012 год. по тълк. дело №1/2012 год. на ОСГК на ВКС – основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр.86 от 28.10.2017 г.)
В редакцията на жалбоподателката въпросът не е обуславящ. Въззивният съд не е приел за доказано, че ответниците са владели имота повече от 20 години преди сключването на договор за неговата покупко-продажба, нито че другият купувач e знаел, че те са установили владение върху целия имот.
За пълнота може да се отбележи, че правните изводи на въззивния съд са в съответствие с приетите в ТР № 1 /2012 год. от 06.08.2012 год. по тълк. дело №1 /2012 год. на ОСГК на ВКС разрешения., че : упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено; след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и това е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС; тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение; тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.
Трябва ли в този случай купувачът на имота, който не го е владял никога, и неговите наследници, както и лицата, на които той е прехвърлил впоследствие идеални части, да докажат, че те са предприели действия, с които да прекъснат владението на другия купувач върху техните идеални части?
Жалбоподателката твърди, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с Решение № 170 от 11.04.2012 год. по гр. дело № 961/2011 год. на ВКС, първо г.о. – основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр.86 от 28.10.2017 г.).
И този въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е приел, че върху идеалните части на ищците от съсобствения имот е осъществявано владение от ответниците.
Трябва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, както и възраженията и доводите във връзка с оплакванията във въззивната жалба и може ли страната да извърши главно доказване чрез косвени доказателства, след като е установено, че преките доказателства са изчезнали – унищожени са или са изгубени?
Жалбоподателката твърди, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с решения на ВКС- основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр.86 от 28.10.2017 г.),а именно в противоречие с Решение № 226 от 12.07.2011 год. по гр. дело № 921/2010 год. на ВКС, четвърто г.о. и с Решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр. дело № 4744/2008 год. на ВКС, първо г.о.
Въпросите са два. Първият въпрос (длъжен ли въззивният съд да обсъди всички доказателства) е обуславящ, но не е решен както се твърди в противоречие, а в съответствие с разрешенията на установената съдебна практика, като въззивният съд е обсъдил всички доказателства, както и възраженията и доводите във връзка с оплакванията във въззивната жалба.
Вторият въпрос (за възможността да се извърши главно доказване чрез косвени доказателства) не е обуславящ, защото при преценката дали е доказано възражението на ответниците за придобивна давност съдът не е приел, че не може да се извърши главно доказване чрез косвени доказателства, а е извършил съвкупна преценка на всички доказателства, а не само на преките.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят В. В. Л. излага същите правни въпроси като жалбоподателката Ф. Н. Л., поради което гореизложените изводи относно липсата на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се отнасят и до тях. Въпросите са следните (дословно):
Следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, както и възраженията и доводите на страните, когато те са свързани с оплакванията в жалбата.
Жалбоподателят твърди, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с решения на ВКС- основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр.86 от 28.10.2017 г.), а именно в противоречие с Решение № 354 от 30.10.2015 год. по гр. дело № 1398/2015 год. на ВКС, четвърто г.о. и с Решение № 331 от 19.05.2010 год. по гр. дело № 257/2009 год. на ВКС, четвърто г.о..
Този въпрос е изведен и от Ф. Н. Л.. По този въпрос настоящият състав изложи съображения за това, че въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди в противоречие, а в съответствие с разрешенията на установената съдебна практика, като въззивният съд е обсъдил всички доказателства, както и възраженията и доводите във връзка с оплакванията във въззивната жалба.
Може ли да се проведе главно доказване чрез система от косвени доказателства?
Жалбоподателят твърди, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решения на ВКС- основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр.86 от 28.10.2017 г.),а именно в противоречие с Решение № 226 от 12.07.2011 год. по гр. дело № 921/2010 год. на ВКС, четвърто г.о. и с Решение № 223 от 16.11.2016 год. по гр. дело № 1626/2016 год. на ВКС, първо г.о.
Този въпрос е изведен и от Ф. Н. Л.. По този въпрос настоящият състав изложи съображения за това, че въпросът не е обуславящ, защото при преценката дали е доказано възражението на ответниците за придобивна давност съдът не е приел, че не може да се извърши главно доказване чрез косвени доказателства, а е извършил съвкупна преценка на всички доказателства, а не само на преките.
Следва ли да се доказва отблъскване на владение по смисъла на ТР № 1/2012 год. от 06.08.2012 год. по тълк. дело №1/2012 год. на ОСГК на ВКС, в хипотеза, при която владението е установено от единия съсобственик повече от 20 години преди придобивното му основание (покупко-продажба) и с намерение за своене на цялата вещ, а не само на придобитата идеална част, доколкото другият съсобственик изобщо не установява фактическа власт върху вещта и няма право да придобие втори имот при действието на ЗГС (отм.)?
Жалбоподателят твърди, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/2012 год. от 06.08.2012 год. по тълк. дело №1/2012 год. на ОСГК на ВКС – основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр.86 от 28.10.2017 г.)
Този въпрос е изведен и от Ф. Н. Л.. И по този въпрос настоящият състав изложи съображения за това, че въпросът не е обуславящ – въззивният съд не е приел за доказано, че ответниците са владели имота повече от 20 години преди сключването на договор за неговата покупко-продажба, нито че другият купувач e знаел, че те са установили владение върху целия имот.
По същността си поставените от жалбоподателя въпроси са идентични с формулираните в изложението за допускане на касационно обжалване на жалбоподателката, поради което гореизложените изводи относно липсата на основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се отнасят и до тях.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на насрещните страни за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение е основателно за сумата 600 лева, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие (л. 43).
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 789 от 07.02.2017 г. по възз. гр. д. № 17011/2014 г. на Софийски градски съд, г. о.
Осъжда Ф. Н. Л. и В. В. Л. да заплатят на Е. И. Х., Е. П. М. – Х. и Я. И. Х. сумата 600 (шестстотин) лева разноски за адвокатско възнаграждение в това производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.