ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 473
София, 28.05.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 3191 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. С. Д. от [населено място], приподписана от адвокат Н.А., срещу въззивното решение на Силистренския окръжен съд от 27.ХІІ.2016г. по в.гр.д. № 279/2016г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт Хр.Х. ответникът по касационната жалба А. София е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 27.ХІІ.2016г. СОС е потвърдил решението на СРС от 04.Х.2016г. по гр.д. № 42/2016г., с което са отхвърлени предявените от Р. Д. срещу АП искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ.
Въззивният съд е приел, че е законно уволнението на ищцата от длъжността „гл.специалист в С.” към Р. В. Гл.дирекция „Регистри” при А. поради съкращение в щата със заповед № 462/27.VІІ.2015г. Заповедта е връчена на ищцата на 13.ХІ.2015г. при отказ, което е установено от показания на две свидетелки, които не противоречат на показанията на дъщерята на ищцата. Причините за отказа не са релевантни, релевантен е фактът, че след срещата със С.К. – директор на РД В., която подала на ищцата документ, който последната отказала да получи, тя не е посещавала работното си място и няма данни да не е допускана до него. Извършен е подбор съобразно чл.329 КТ въз основа на становище на нарочна комисия, базирано на обективни показатели. Като неоснователен е оценен доводът на ищцата, заявен пред въззивния съд, че не е взето предвид при подбора притежаването от нея на втора магистратура – в представеното трудово досие няма доказателства за завършени две магистратури. Като неоснователен е оценен и доводът, също заявен пред въззивния съд, за погасяване по давност на наложените на Д. дисциплинарни наказания „забележка” със заповеди от 07.ХІ.2014г. и от 04.ХІІ.2014г. Дори да не се изследва въпросът кога тези заповеди са връчени, е видно, че от датата на издаването им, с които наказанията са наложени, до датата на изготвянето на уволнителната заповед, а и към деня на подбора, наказанията не са погасени, тъй като не е изтекла една година от налагането им. Като неоснователно е оценено и твърдението за нарушаване на закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ, като съдът се е солидаризирал в тази връзка с доводите на първоинстанционния – към момента на уволнението ищцата се е ползвала от тази закрила, но работодателят е поискал и получил разрешение от ИТ София при съобразяване с мнение на ТЕЛК след изготвяне на заповедта за уволнение, но преди връчването й на ищцата. Възраженията за нарушена закрила по чл.333 ал.1 т.2 или т.3 КТ са преклудирани, но дори да бъдат разгледани, те са неоснователни /препращайки и в тази връзка и към мотивите на първоинстанционния съд/. Ищцата не се ползва със закрилата по чл.333 ал.1 т.3, тъй като решението на ТЕЛК съдържа заключение, че заболяването й не е сред тези, обуславящи закрила. Във връзка с чл.333 ал.1 т.2 КТ е прието, че ищцата е с трайно намалена работоспособност с право на работа.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката сочи произнасяне от въззивния съд по седем въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.3 и т.1 ГПК /в редакцията преди последното изменение на ГПК през 2017г./.
Първият въпрос, по който се твърди наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, „счита ли се за редовно връчена при условията на отказ уволнителна заповед, свидетелите по която са били ситуирани на около два метра от мястото на връчване /на улицата/ и обективно не са възприели лично съдържащото се в документа изявление, за което са узнали от работодателя си, както и не могат да установят достигането на конкретното уволнително изявление до адресата”, не отговаря на предвидената в посочената разпоредба предпоставка произнасянето да е по процесуалноправен и/или материалноправен въпрос, защото така поставен, въпросът е фактически, а и по него не са формирани решаващи изводи в атакуваното решение.
Вторият въпрос „счита ли се неявяването на служителя на работа след определена дата за доказателство относно датата на връчване на уволнителна заповед при положение, че същият е бил в продължителен отпуск по болест” е неотносим към спора по делото, защото по такъв въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Следва да се посочи в тази връзка, че въпросът не е и от значение за изхода на спора по делото с оглед приетото за установено по делото с показанията на свидетелите, че връчването при отказ е извършено на 13.ХІ.2015г., която дата съвпада с твърдението на ищцата в исковата й молба, че тогава е осъществена срещата й с регионалния директор.
Третият въпрос, поставен в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, е „в случаите, при които се извършва подбор и в трудовата книжка на служителя, назначен с диплома за висше образование по икономика, са налице записи, че същият е работил като начален и детски учител, представлява ли това основание да се приеме, че служителят най-вероятно притежава второ висше образование или друга квалификация, от които зависи допълнителният брой точки при оценяването, и представлява ли игнорирането на този факт и не поискването на официални удостоверителни документи в тази насока нарушение на чл.329 КТ, състоящо се в липса на обективна преценка, тъй като приетата от работодателя оценка относно квалификацията на служителя не съответства на действително притежаваната от служителя такава”. Въпросът е също неотносим към спора поради липсата на формиран извод от въззивния съд във връзка със записванията в трудовата книжка на ищцата и за значението на не поискването от работодателя на официални удостоверителни документи, което е в съответствие с чл.269 ГПК с оглед липсата във въззивната жалба на оплаквания в тази насока. А и притежаването на образование или квалификация не се предполага, то се удостоверява с диплом или с удостоверение, каквито не е имало пречка ищцата да представи по делото, ако има такива.
Четвъртият поставен в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК /в редакцията преди изменението през 2017г./ въпрос „коя е компетентната дирекция ИТ, която следва да даде разрешение по чл.333 ал.1 КТ при съкращаване в щата – тази по седалището на работодателя или тази по място на работа на служителя” не е от значение за спора, защото въззивният съд не е формирал извод във връзка със заявения несвоевременно – с въззивната жалба на ищцата – довод за незаконност на уволнението, че няма разрешение на ИТ С..
Въпросът „императивна ли е нормата на чл.333 ал.1 т.2 КТ и следва ли съдът, когато има данни по делото, да се произнася по нея” не отговаря на изискванията на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така с оглед основния решаващ извод на въззивния съд в тази връзка, че такъв довод е заявен от ищцата несвоевременно, произнасянето по което не е наведено като основание за допускане на касационно обжалване и не може да бъде взето предвид служебно от касационния съд с оглед диспрозитивното начало и правото на защита на насрещната страна в гражданския процес. От друга страна, налице е многобройна и непротиворечива практика на ВКС /например решения на ІV ГО по гр.д. № 7518/2013г., по гр.д. № 1845/2010г., по гр.д. № 1745/2013г., по гр.д. № 4322/2013г., по гр.д. № 6368/2013г. и др./, според която съдът в производство по чл.344 ал.1 т.1 КТ се произнася само по въведените от ищеца с исковата молба доводи за незаконност на уволнението, които той може да допълни в първото по делото съдебно заседание. Следва да се посочи, че в случая нито в исковата молба, нито в първото съдебно заседание ищцата не е заявила довод за незаконност на уволнението по приложението на чл.333 ал.1 т.2 КТ, при което поставеният въпрос не е от значение за изхода на спора по делото.
Неотносим към спора е и шестият поставен в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК въпрос „в случаите, когато служителят се ползва със закрила на повече от едно основание, следва ли разрешенията на ИТ да бъдат обективирани в отделни документи – за всяко от основанията”. Оплакване в тази насока касаторката не е релевирала във въззивната си жалба, с оглед на което и по силата на чл.269 ГПК въззивният съд не е бил длъжен да се произнася. При това положение във връзка с въпроса не е формиран решаващ изхода на делото извод. Следва да се посочи и че въпросът е въведен за първи път с касационната жалба.
Не е основание за допускане на касационно обжалване и последният поставен в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК въпрос „представлява ли възпроизвеждането от въззивния съд на мотивите на първоинстанционния спазване на изискванията за излагане на собствени мотиви”. Сочи се разрешаването на въпроса да е в противоречие с т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК, без да се държи сметка за предвидената с разпоредбата на чл.272 от действащия от 01.ІІІ.2008г. нов ГПК възможност за препращане и към мотивите на първоинстанционния съд при мотивиране на решението от въззивния съд.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 300лв. разноски за настоящата инстанция – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Силистра, ГО, № 202 от 27.ХІІ.2016г. по в.гр.д № 279/2016г.
ОСЪЖДА Р. С. Д. от [населено място] да заплати на А. София 300лв. разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: