ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 477
София, 28. май 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 1026 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1750/22.11.2017 на Варненския окръжен съд по гр. д. № 2203/2017, с което е потвърдено решение № 2954/18.07.2017 на Варненския районен съд по гр. д. № 4196/2017, с което са уважени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване незаконността на уволнението, за възстановяване на работа и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на 635,72 лв.
Недоволен от решението е касаторът [фирма], В., представляван от юрк. Пл. В., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти материалноправния въпрос за задължението на работодателя преди да упражни правото си да прекрати трудовото правоотношение да поиска разрешение от инспекцията по труда при наличие на някоя или няколко от предпоставките по чл. 333, ал. 1 КТ и по-специално за съдържанието на разрешението (когато административният орган не се е произнесъл по цялото искане и разрешението е непълно) и какво е значението за законността на уволнението на последващо допълнително разрешение на инспекцията по труда, както и за съдържанието на „всеки отделен случай“, което законодателят е вложил в разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с решение № 83/11.04.2011 на ВКС по гр. д. № 1784/2009, решение № 118/04.06.2014 на ВКС по гр. д. № 6246/2013, решение № 219/28.04.2011 на ВКС по гр. д. № 1821/2009, решение № 177/19.07.2017 на ВКС по гр. д. № 3777/2016, решение № 93/31.05.2013 на ВКС по гр. д. № 519/2012.
Ответникът по жалбата Г. Н. П., представляван от адв. А. Д. от ВАК, я оспорва като неоснователна и счита, че повдигнатите правни въпроси нямат претендираното значение, тъй като не са решени в противоречие с практиката на ВКС, поради което не следва да се допуска касационно обжалване, а по същество счита, че решението е правилно. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че първите два иска са неоценяеми, а третият е обусловен от първия, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника по безсрочен трудов договор като „портиер“, но трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 51/21.02.2017 на управителя на дружеството, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради закриване на част от предприятието. Въззивният съд е приел, че при уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, работникът или служителят се ползва с предварителната закрила на чл. 333, ал. 1, т. 2 и 3 КТ, ако е трудоустроен и/или страда от заболяване предвидено в Наредба № 5/20.02.1987 и в тези хипотези, уволнението следва да се извърши след мнение на ТЕЛК и предварително дадено разрешение от Инспекция по труда, съгласно чл. 333, ал. 1 и 2 КТ. По делото е прието като безспорно обстоятелството, че ищецът е трудоустроен поради настъпила мозъчносъдово заболяване и страда от захарна болест – заболяване, попадащо в списъка по Наредба № 5/1987 г. и различно от това, довело до трудоустрояването, поради което се ползва от закрилата както по чл. 333, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, всяка от които следва да бъде преодоляна поотделно. В случая работодателят е преодолял единствено защитата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ, касаеща трудоустрояването на работника (снабдил се е с необходимото становище от ТЕЛК, а след това и разрешение от Инспекция по труда за уволнение, но само във връзка с хипотеза трудоустрояване, независимо, че отправеното искане е и за двете хипотези – чл. 333, ал. 1, т. 2 и 3 КТ). При липса на изрично предварително разрешение за уволнение поради наличие на заболяване по Наребда № 5/1987 год., въззивният съд е приел, че защитата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ не е преодоляна и това е достатъчно основание за отмяна на уволнението. Прието е, че приложеното по делото удостоверение изх. № 17222178/14.07.2017 от Инспекция по труда не може да обоснове извод за наличие на разрешение касаещо хипотезата по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ – наличие на заболяване, т.к. съгласно ал. 1 на тази разпоредба следва да е налице предварително разрешение, а не липса на изричен отказ за уволнение на инспекцията, а и удостоверението е документ последващ уволнението, различен по характера си от разрешение на надлежен орган. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че уволнението е незаконно и следва да бъде отменено, а с оглед основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, са уважени и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ за възстановяване на ищеца на работа и за заплащане на обезщетение за оставане без работа.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят решението по делото, но те нямат претендираното значение. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че в мотивите на решението е длъжен да обсъди всички доказателства по правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Въззивният съд не се е отклонил от установената практика, съгласно която преди уволнението е необходимо да бъде поискано и получено разрешение от инспекцията по труда за всяко отделно основание за закрила, каквото в случая работодателят не е получил. В този смисъл не е налице противоречие с приложеното от касатора решение № 93/31.05.2013 на ВКС по гр. д. № 519/2012, доколкото с него съставът на ВКС е приел, че моментът, към който следва да е налице предварителна закрила по чл. 333, ал. 1 КТ е връчването на заповедта за уволнение или предизвестието за това, като макар даденото от инспекцията разрешение за уволнение или отказ (задължителни за работодателя), да са оттегляеми от инспекцията (която може да измени становището си (при представяне на нови доказателства, промяна в мнението на ТЕЛК, констатация за грешка или опущение и пр. възможности и тази й преценка не подлежи на контрол от гражданския съд, нито законът въвежда изискване за мотивиране на становището й), работодателят е обвързан от последното й становище за всеки конкретен случай, което обаче следва да бъде съобразено преди извършване на уволнението (в каквато хипотеза не попада разглеждания случай, тъй като удостоверението от инспекцията по труда е издадено след уволнението на ищеца).
При този изход на делото на ответника по касацията следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1750/22.11.2017 на Варненския окръжен съд по гр. д. № 2203/2017.
ОСЪЖДА [фирма], В. да заплати на Г. Н. П. от В. сумата 500,00 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.