– 2 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 603
гр. София 02.07.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.02.2018 (двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3939 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 24 497/08.08.2017 година, подадена от И. Д. Г. срещу решение № 817/26.06.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 724/2017 година, в частта му за семейното жилище.
С обжалваното решение съставът на Окръжен П. е отменил първоинстанционното решение № 41/04.01.2017 година на Районен съд Пловдив, І-ви брачен състав, постановено по гр. д. № 15 148/2015 година в частта му, с която ползването на семейното жилище, представляващо апартамент № 1, намиращ се в [населено място], [улица], ет. 1 е предоставено на И. Д. Г. и вместо това е постановил ново, с което ползването на семейното жилище е предоставено на Д. К. З., на която е предоставено упражняването на родителските права върху родените от брака между страните малолетни деца Д. И. Г. и Е. И. Г., докато ги упражнява.
В касационната си И. Д. Г. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане същото да бъде отменено в обжалваната му част и да се постанови друго, с което ползването на семейното жилище да бъде предоставено на касатора. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба Д. К. З. е подала отговор на същата с вх. № 28 860/27.09.2017 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 817/26.06.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 724/2017 година в оспорваната му част, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
И. Д. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 17.07.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 24 497/08.08.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяването на решението си съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че страните по делото И. Д. Г. и Д. К. З., които са бивши съпрузи, не спорят, че семейното им жилище-това, което са обитавали до фактическата раздяла е апартамент № 1, намиращ се в [населено място], [улица], ет. 1, като същото е индивидуална собственост на съпруга, който го е придобил по дарение преди сключването на гражданския брак. Разпоредбата на чл. 56, ал. 2 от СК предвиждала че когато от брака имало ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на единия съпруг, ползването му може да се предостави на другия съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права, докато ги упражнява. Тази била предвидена от закона с оглед защита интересите на ненавършилите пълнолетие деца, а именно, за да има възможност родителят, който ще упражнява родителските права, да осигури подходящи жилищни условия за отглеждането и възпитанието им. Тъй като упражняването на родителските права спрямо двете малолетни деца Д. И. Г. и Е. И. Г. е било предоставено на Д. К. З. с влязъл в сила съдебен акт, същата имала право, съгласно посочената разпоредба, да ползва семейното жилище. Неоснователно било възражението на И. Д. Г. за това, че З. нямала жилищна нужда, тъй като била собственик на друго жилище, което и понастоящем обитавала с децата. От нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № ** на Е. А.-А. -нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив се установявало, че Д. К. З. е придобила по дарение правото на собственост върху апартамент № 62, находящ се в [населено място], [улица], Със същия договор обаче е било учредено пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота в полза на майката на З.. При това положение не можело да се приеме, че жилищната нужда на ответницата по касацията е удовлетворена и че тя би могла да осигури необходимите жилищни условия за отглеждане на родените от брака две малолетни деца с притежаваното от нея право на собственост върху това жилище.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Д. Г. е поставил и правния въпрос за това дали при условията на чл. 56, ал. 2 от СК семейното жилище може да се предостави на другия съпруг-несобственик, на когото е предоставено упражняването на родителските права, при положение, че той също има собствено жилище, където се е установил да живее трайно с децата след фактическата раздяла и какво значение би имало обстоятелството, че това жилище е обременено с право на ползване в полза на родител на този съпруг, който също има друг собствен апартамент, но не живее в него. При това твърди, че по отношение на този въпрос са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като същото противоречало на т. 6 и т. 11 от раздел ІІ на ППВС № 12/28.11.1971 година, а също така и на решение № 554/15.07.2010 година, постановено по гр. д. № 1774/2009 година, решение № 116/11.04.2011 година, постановено по гр. д. № 466/2010 година, решение № 128/15.03.2012 година, постановено по гр. д. № 795/2011 година и решение № 64/08.03.2013 година, постановено по гр. д. № 396/2012 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставения правен въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на състава на Окръжен съд Пловдив при постановяването на обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, която да обоснове допускането на касационното обжалване. При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Пловдив е преценявал интереса на малолетните деца Д. И. Г. и Е. И. Г. и е изхождал от него при преценката си на кого от двамата бивши съпрузи да предостави ползването на семейното жилище. Затова не е налице противоречие с т. 11 от раздел ІІ на ППВС № 12/28.11.1971 година, съгласно, която когато семейното жилище не може да се разпредели за ползване поотделно от съпрузите, съдът го предоставя на единия от тях, като се ръководи от критериите в чл. 28, ал. 1 СК (отм.), който съответства на чл. 56, ал. 5 от действащия СК. При това изрично е посочено, че поредността на изброяването на критериите не е с оглед на тяхната значимост с изключение критерия интереси на децата, който е водещ. В т. 6 от раздел ІІ на ППВС № 12/28.11.1971 година е посочено, че жилищната нужда е предпоставка за решаване спора за ползване на семейното жилище, като съпругът, който има друго жилище, не може да получи спорното семейно жилище. При това изрично е посочено, че не е налице друго жилище, когато при раздялата се ползва временно жилище на свободен наем или съпругът е приютен при своите близки при условията на самосгъстяване. Също така не е налице друго жилище, когато притежаваното в собственост жилище от единия съпруг е заето от лица, настанени по ЗН (отм.), с настанителна заповед, както и при сънаследствено жилище, ползвано от други сънаследници, в което няма свободна жилищна площ. С оглед на това тълкуване не е налице друго жилище и когато върху притежаваното от съпруга такова има учредено право на ползване на трето лице и то упражнява това право, като е без значение дали ползвателят има собствен жилищен имот или не. Вещното право на ползване е противопоставимо на собственика на жилището и не може да бъде ограничено от него. Той би могъл да ползва цялото жилище или само част от него с изричното съгласие на носителя на ограниченото вещно право на ползване, което може да бъде оттеглено във всеки един момент. Поради това обжалваното решение не е постановено в противоречие с т. 6 и т. 11 от раздел ІІ на ППВС № 12/28.11.1971 година., а и с останалите цитирани от И. Д. Г. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК решения на ВКС.
Вторият от поставените от И. Д. Г. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси е за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните, а също така да изясни всички обстоятелства от значение за решаване на правния спор, като се твърди, че по този въпрос съставът на Окръжен съд Пловдив се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 година, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС и т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Така поставения процесуално правен въпрос е съществен, но не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол на посоченото от касатора основание за това-чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В случая Г. твърди, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че З. притежава собствено жилище, като е напуснала семейното такова през май 2015 година, записала е децата в друга детска градина и предстояло постъпването им в първи клас в училище по-близко до сегашното им местожителство, сменила личната си карта като в новата бил посочен новия и адрес. Освен това не били събрани данни и не били обсъдени наличните такива за размера на жилището на З. и за условията, при които живеели децата, както и не било взето предвид, че той не притежавал друго жилище. Въззивният съд се е съобразил със задължението си да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните, а също така да изясни всички обстоятелства от значение за решаване на правния спор. Съдът е взел предвид обстоятелството, че Д. К. З. притежава собствено жилище, различно от семейното такова, но е отчел и това, че върху него има учредено право на ползване на трето лице, поради което то не задоволява жилищните й нужди. В тази връзка е взел предвид доводите на страните по делото, отнасящи се до критериите за предоставянето на ползването на семейното жилище, така както са посочени в ППВС № 12/28.11.1971 година, като е дал приоритет на интересите на децата, поради което не е налице твърдяното от И. Д. Г. противоречие.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 817/26.06.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 724/2017 година по подадената срещу него И. Д. Г., касационна жалба с вх. № 24 497/08.08.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора И. Д. Г. ще трябва да заплати на Д. К. З. сумата от 300.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 817/26.06.2017 година на Окръжен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 724/2017 година, по подадената срещу него от И. Д. Г. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], касационна жалба с вх. № 24 497/08.08.2017 година.
ОСЪЖДА И. Д. Г. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] да заплати на Д. К. З. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 300.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.