– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 652
гр. София, 01.08.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 06.02.2019 (шести февруари две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4084 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5897/26.07.2018 година, подадена от И. Г. Д., срещу решение № 1820/13.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 485/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 244/19.06.2017 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по гр. д. № 953/2015 година, с което е отхвърлен предявения от И. Г. Д. срещу Н. Л. Д. иск, с правно основание чл. 45 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 5000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди и на сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на противоправни действия и/или бездействия на Н. Л. Д., в качеството на негов служебен защитник по н. о. х. д. № 155/2014 година по описа на Софийски военен съд, във фазата на разглеждане на делото пред ВКС под № 822/2015 година, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 24.09.2015 година до окончателното плащане.
В подадената от И. Г. Д., касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявеният от него срещу Н. Л. Д. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. Л. Д. е подал отговор на същата с вх. № 17 317/09.10.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1820/13.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 485/2018 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди.
Третото на страната на Н. Л. Д., а именно „ЗК Лев Инс” АД [населено място] е подало отговор на същата с вх. № 15 961/14.09.2018 година, с който е изразило становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1820/13.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 485/2018 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди.
И. Г. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 10.07.2018 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 5897/26.07.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, като въз основа на тази преценка е изложил мотиви за това, че законът императивно бил въздигнал в забрана правилото да не се вреди другиму. Забраната била универсална, важала за всички правни субекти, за целия кръг права, интереси и ценности от материално и нематериално естество, на които правната система давала защита. Неизпълнението на това общо задължение създавало отговорност за нарушителя и за да бъде ангажирана тя, следвало да са налице следните предпоставки: деяние, противоправност на деянието, настъпването на вреди, причинна връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди, вина у причинителя. Съгласно презумпцията на ал. 2 на чл.45 от ЗЗД вината на дееца се предполагала до доказване на противното, от което следвал извода, че доказателствената тежест за опровергаване на вината носел ответника-делинквент. За установяване на останалите предпоставки на деликтната отговорност, доказателствената тежест съобразно чл. 154 от ГПК носел ищеца. Или в конкретния случай, за да бъдела ангажирана отговорността на ответника, И. Г. Д. следвало пълно и главно да докаже твърдяното непрофесионално и незаконосъобразно поведение на адвокат Н. Л. Д. като служебен негов защитник, претърпените по вид и размер вреди и пряката причинна връзка между тях и действията на Д.. Необходимо било твърдените вреди да са настъпили като пряка и непосредствена последица от извършеното действие или бездействие.
Въззивният съд е посочил, че спорен пред него бил въпросът, очертан от оплакванията във въззивните жалби на Д., а именно налице ли е противоправно поведение на Н. Л. Д., в качеството му на адвокат, от което да са настъпили за Д. имуществени и неимуществени вреди. Противоправността като обективен елемент от сложния фактически състав на непозволеното увреждане, представлявала по своето правно естество несъответствие между предписаното от нормативните или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца. Съгласно чл. 40, ал. 2 от ЗА, при упражняване на законоустановената професионална дейност адвокатът следвало да се ръководи само от върховенството на закона, като бил длъжен да защитава правата и законните интереси на клиента си по най-добрия начин, трябвало да действа с необходимата професионална компетентност, отговорност и почтеност, като преценява най-висшия интерес на своя клиент, да не предприема процесуални действия, които биха влошили или застрашили интереса на клиента. В конкретния случай, пред въззивната инстанция И. Г. Д. поддържал, че адвокат Н. Л. Д. не се бил срещнал с него, не бил обсъдил с него дали да поддържа касационната жалба изготвена от адвокат Е. М., бил лишил Д. от защита в наказателното производство, като не бил направил искания делото да бъде отложено, не бил поискал събирането на нови писмени доказателства и изслушване на свидетели, като в резултат от това незаконосъобразно и противоправно поведение И. Г. Д. бил признат за виновен и осъден на „лишаване от свобода“ и от това претърпял и продължавал да търпи тежки душевни болки и страдания, влошило се здравето му, претърпял бил имуществени вреди. Съставът на Софийския апелативен съд обаче намирал, твърденията на Д. за извършено противоправно действие/бездействие от страна на Д. са останали недоказани. С оглед обсъдените доказателства, въззивният съд приел, че по делото не се спорело, че адвокат Н. Л. Д. е бил определен от САК и назначен от ВКС за служебен защитник на И. Г. Д. по н. д. № 822/2015г. по описа на ВКС, едва след подаването на касационни жалби срещу решението на Военно-апелативния съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Военния съд-София. Поради това, процесуалният представител, при упражняване на адвокатската защита, е бил обвързан от твърденията, оплакванията и оспорванията, изложени в подадените лично от подсъдимия и адвоката му до този момент, касационни жалби. Също така било установено, че адвокат Д. се е явил в откритото съдебно заседание пред ВКС на 25.09.2015 година, като освен, че е поддържал подадените вече касационни жалби, се е позовал и на процесуални нарушения на военно-апелативния съд и на необоснованост на съдебния му акт, поискал е от върховната касационна инстанция подсъдимият И. Г. Д. да бъде признат за невиновен или делото да бъде върнато за ново разглеждане, или наказанието „лишаване от свобода” да бъде заменено с „глоба”, тоест адвокат Д. бил извършил активни и допустими от закона процесуални действия в защита на подсъдимия. Освен това било установено, че преди заседанието пред ВКС, Д., като назначен на ищеца служебен адвокат, е направил и необходимите проучвания, като се бил запознал с наказателното дело. Предвид това, съставът на Софийския апелативен съд намирал, че служебният защитник Н. Л. Д. е изпълнил в пълен обем дължимата грижа при защитата на интересите на подсъдимия пред ВКС, въз основа на закона и в рамките на неговите правомощия, поради това смятал, че извършените действия от Д., в качеството му на адвокат-служебен защитник на И. Г. Д. по никакъв начин не можели да бъдат квалифицирани като виновно неизпълнение на задълженията му във връзка с процесуалното представителство на подсъдимия пред ВКС. Въззивният съд е посочил, че напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че твърдените от Д. бездействия на Д., че не се бил срещнал с него в затвора да обсъдят защитата, че не го бил снабдил с преписи от протокола от откритото съдебно заседанието и от решението на ВКС, не можели да се определят като противоправни по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Отделно от това, както бил посочил и съставът на Окръжен съд София, разпоредбата на чл. 353 от НПК предвиждала провеждането на съдебно следствия в касационното производство, единствено в случаите по чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК-при отмяна на повторно обжалвана или протестирана присъда, какъвто не бил настоящия случай или дори и адвокат Н. Л. Д. да бил направил доказателствени искания пред ВКС, те биха били недопустими. Не на последно място, следвало да се посочи, че адвокатът не дължал благоприятно за страната решение и съответно не отговарял във всички случаи на постигнат неблагоприятен резултат за страната. Неговата отговорност за вреди можела да бъде ангажирана само ако неблагоприятният за страната резултат се дължал на пропуск на адвоката да упражни някое процесуално право или да извърши надлежно някое процесуално действие, което било довело до погасяването на съответна процесуална възможност. Страната понасяла във всички случаи последиците от неблагоприятния за нея резултат, а процесуалният й представител-адвокат не отговарял за вреди, ако бил положил дължимата грижа-в интерес на представляваната страна и бил приложил всички подходящи законни средства за защита по най-добрия начин. По делото не били ангажираха доказателства, от които обосновано да се направел извод, че постановеното от ВКС решение, с което било потвърдено решението на военно-апелативния съд, с което от друга страна е потвърдена осъдителната присъда на Военния съд-София, е било резултат на действия/бездействия на ответника – адвокат Н. Л. Д.. Не било установено в процеса, че служебният защитник е действал/бездействал противоправно при осъществяване на служебната защита на ищеца пред ВКС, наказателно отделение, както и да са настъпили за И. Г. Д. твърдените неимуществени и имуществени вреди в причинна връзка с такова поведение на ответника. Предвид това, предявения иск следвало да бъде отхвърлен.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Г. Д. е поискал обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като липсата на мотиви на съдебното решение е необсъждането на съществени негови възражения, направени пред съдилищата по същество, които възражения касаели и материално правните и въпроси била в противоречие с т.3, т. 7, т. 8 и т. 9 от ППВС № 113.07.1953 година, с т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 от ППВС № 7/27.12.1965 година, с т. 4 и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, а също така с определение №508/23.06.2009 година, постановено по гр. д. № 4844/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., с определение № 120/12.02.2009 година, постановено по гр. д. № 3570/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., както и на постановеното по последното дело решение № 23/13.04.2010 година.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Г. Д. е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по правните въпроси за това: И. Г. Д. обаче нито е формулирал конкретен правен въпрос във връзка с тези си твърдения, нито е посочил, как всяко едно от цитираните от него актове на ВКС се съотнася към обжалваното решение на Софийския апелативен съд. С оглед на това не е налице правен въпрос, който да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, нито пък е обоснована връзката между такъв въпрос и допълнителните предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал. 1, т.1-т. 3 от ГПК. С оглед на това и предвид дадените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не са налице предпоставките за допускане на обжалваното решение на Окръжен съд Пазарджик до касационен контрол, тъй като липсва конкретно формулиран правен въпрос, Дори да бъде прието, че само по себе си посочването на противоречие със задължителната практика на ВКС е достатъчно да се счете, че е налице правен въпрос за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, на основание чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като при постановяването на решението си въззивният съд не е допуснал отклонение от тази практика, а несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда по съществото не е основание да се приеме съществуването на твърдяното противоречие. Наред с това не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като наличието на задължителна съдебна практика изключва това основание за допускане на касация, а в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. не твърди, че тази практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък да бъде осъвременена с оглед на промяна в законодателството или обществените отношения, а обратно позовава се на същата. Що се касае до искането за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд поради това, че същото противоречи на ППВС № 4/23-12.1968 година, то също не обуславя такова допускане, тъй като въпросът за размера на обезщетението не е бил разглеждан от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т.1 , от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1820/13.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 485/2018 година по подадените срещу него от И. Г. Д., касационна жалба с вх. № 5897/26.07.2018 година, поради което такова не трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1820/13.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 485/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на Н. Л. Д. със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат В. Т., а именно „ЗК ЛЕВ ИНС” АД [населено място], [улица].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.