О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.720
София,28.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1089/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 1416 от 02.08.2012 г., постановено по т.д.№ 682/2012 г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1227 от 14.11.2011 г. по т.д.№ 1955/2010 г. на Софийски градски съд. С последното са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.538, ал.1 ТЗ и във вр. с чл.481, ал.1 ТЗ за признаване за установено, че ответникът му дължи сумата 106 907.40 евро, представляваща просрочена главница по запис на заповед от 10.06.2008 г., предявен за плащане и приет от длъжника без протест на 01.07.2009 г., сумата 113 364.60 евро, представляваща просрочена главница по запис на заповед от 13.06.2008 г., предявен за плащане и приет от длъжника без протест на 01.08.2008 г., за сумата 36 660.43 евро, представляваща просрочена частично главница в общ размер на 106 907.40 евро по запис на заповед от10.06.2008 г., предявен за плащане частично за 36 660.43 евро и приет от длъжника без протест на 01.07.2009 г., законната лихва върху изброените главници, сумата 10 060.88 лв., платена държавна такса в заповедното производство и сумата 5 480 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, като излага и доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски по делото.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че записите на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, са редовни от външна страна и съдържат изискуемите реквизити по чл.535 ТЗ. Прието е, че менителнично задълженото лице е доказало личните си възражения срещу поемателя и приносител на менителниците, издадени от него като обезпечение на сключените три договора за финансов лизинг между него, касатора и доставчика на оборудването. Във всеки от тях изрично е посочена връзката им с каузалното правоотношение, ответникът е установил, че преведените от него суми на доставчика, с който първоначално сключил договор за продажба според договорите се считат за платени от лизингодателя-ищец, че до датата на посочения в записите на заповед падеж за заплащане на сумите по тях последният не е предоставил на издателя им и лизингополучател по договорите за финансов лизинг ползването на вещите, предмет на същите, поради което ответникът с едностранно изявление развалил договорите, с оглед на което е прието, че ищецът е недобросъвестен и на него са противопоставими направените от ответника възражения, които освен това били и доказани. Договорите са развалени, а необходимостта от доказване на липсата на реален интерес от продължаването им е счетена за ненужна предвид характера на договора за финансов лизинг и обстоятелството, че ищецът не е предложил изпълнение на задълженията си по договорите за финансов лизинг нито след връчване на нотариалните покани, нито в производството пред първата инстанция.
Касаторът въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване поради противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС и на съдилищата по следните въпроси: 1./ Може ли да се уважи иска по чл.422 ГПК, без да се изследва въпросът за съществуване на каузално правоотношение между страните, когато записът на заповед е редовен от външна страна; 2./ Предложеното изпълнение от длъжника след връчване на писменото изявление за разваляне на договора по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД ли е единствения случай, в който липсата на интерес от реално изпълнение следва да се доказва от развалящата го страна; 3./ Предвид абстрактният характер на записа на заповед при нищожност на правоотношението, по което е издадена или последващо отпадане на това правоотношение обуславя ли се извод за недължимост и на сумата по записа на заповед; 4./ Твърдението на издателя на ценната книга, че е развалил договора за финансов лизинг по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД, без обаче да е доказал „безполезност” на престацията достатъчно ли е, за да отпадне абстрактността на задължението по записа на заповед и поемателят да бъде длъжен, под страх от отхвърляне на иска му, да установи каузално правоотношение.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките да допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Първият от формулираните въпроси отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК поради определящото му значение за изхода на делото. Касаторът обаче не е доказал наличието на сочената допълнителна предпоставка за достъп на въззивното решение до касация – разрешението, дадено от въззивния съд да е в противоречие с разрешенията по този въпроси, дадени в цитираните в изложението му решения на ВКС.
Независимо от многообразието на хипотезите, разгледани в посочените актове на ВКС, постоянно и безпротиворечиво е заетото в тях становище, че абстрактният характер на менителничния ефект не следва да се абсолютизира и поради това длъжникът може да противопостави личните си възражения по чл.465 ТЗ за недобросъвестност на приносителя му, като отрече съществуването на конкретно каузално правоотношение между страните и функционалната му обвързаност с менителничния ефект с твърдения, че задължението му по него не е възникнало или е погасено. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие със съдебната практика, вкл.задължителната по поставения въпрос, като за пълнота на изложението следва да се изтъкне, че твърдението за съществуване на каузални правоотношения с ответника, за обезпечаване на задълженията по които са издадени процесните записи на заповед, е въведено от касатора с исковата му молба, което е обусловило необходимостта от изследване в процеса както на връзката между тях, така и на основателността на възраженията на ответника, основани на упражненото от него преобразуващо право по чл.87, ал.1 ЗЗД за разваляне на сключените договори за финансов лизинг поради пълното неизпълнение на задълженията на ищеца по тях.
Третият от въпросите, изведен от касатора също не обосновава извод за наличие на приложно поле за касация. Независимо че същият е обусловил изводите на съда, касаторът отново не доказва соченият в изложението му селективен критерий. Цитираното в негова подкрепа Решение № 865 от 12.11.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 1926/2008 г., І г.о., ГК е неотносимо към поставения въпрос, доколкото с него е разрешен спор, възникнал по нередовен от външна страна запис на заповед, каквато не е разглежданата хипотеза.
Вторият и четвъртият от въпросите, свързани с предпоставките за упражняване на правото за извънсъдебно разваляне без предупреждение на сключените договори за финансов лизинг несъмнено са значими за изхода на делото и отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователно е обаче твърдението на касатора, че решението е постановено в противоречие с Решение № 1792 от 96.10.1961 г. по гр.д.№ 6771/1961 г. на І г.о на ВС и Решение № 203 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 116/2011 г., II т. о., ТК, тъй като ответникът не е доказал липса на интерес от реално изпълнение и безполезността на изпълнението, което според цитираните актове следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване. При съобразяване на разпоредбата на чл.87, ал.2 ЗЗД, според която отпадането на интереса е предпоставка за безусловното разваляне на договора, въззивният съд е обсъдил възражението на касатора за отсъствие на доказателства за безполезност на изпълнението, и като е изходил от конкретните обстоятелства по делото – пълното неизпълнение по договорите за финансов лизинг и правната характеристика на този вид договор, по който лизингодателят е длъжен да осигури предаването на обекта за ползване от лизингополучателя и свободното му ползване в рамките на договорения срок, както и че ищецът не е предложил изпълнение на задълженията си по договорите нито след връчване на нотариалните покани, нито в производството пред първата инстанция е приел, че същите са развалени поради виновното неизпълнение на задълженията на лизингодателя. Изложеното позволява да се приеме, че въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната съдебна практика, а изводите му съответстват и на постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 51 от 10.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 32/2009 г., II т. о., ТК, според което когато предметът на лизинга не е бил предаден на лизингополучателя, а нов срок не е бил предоговорен, за последния като не само не възниква задължение да даде подходящ срок на насрещната страна да изпълни основното си задължение по договора, но и задължението да установява в процеса настъпилата в резултат на забавата безполезност от престацията, което следва от целта на самия договор.
При безспорност по делото на съществуваща паралелност между договорите за финансов лизинг и на процесните записи на заповед, издадени за обезпечаване на задълженията по тях, въпросът за отпадане на абстрактността на задължението по ефектите като неотносим към делото не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се обсъжда соченият от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В заключение настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски, макар и своевременно направено, следва да се остави без уважение, тъй като доказателства за извършването им са представени след срока по чл.80 ГПК, който в касационното производство съвпада с изтичането на срока чл.287, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1416 от 02.08.2012 г. по т.д.№ 682/2012 г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: