3_ 38/05.01.2009 г.
ДОПК, чл. 133-134
Относно: изменение на задължения за данъци, определени с влязъл в сила ревизионен акт
Според изложената фактическа обстановка в ТД на НАП е постъпило искане за изменение на задължения по реда на чл. 133, ал. 2, т. 3 от ДОПК от „В” АД за данъчен период 01.07.-31.07.2005 г. На дружеството е издаден ДРА №ххх/хххх2005 г.
С оглед на приложените към искането доказателства поставяте въпроса относно допустимостта на производство по реда на чл. 133-134 от ДОПК.
При така изложената фактическа обстановка с оглед разпоредбите на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК, обн. ДВ бр. 105/29.12.2005 г., посл. изм. ДВ бр.98/14.11.2008 г./ изразяваме следното становище:
Тълкуването на разпоредбите на чл.133 – 134 от ДОПК налага изводът, че влезлите в сила данъчни актове се ползват със стабилитет и те могат да бъдат изменяни само в изключителни случаи при наличие на посочените в чл. 133, ал. 2 от ДОПК основания. Следва да се има предвид, че възобновяването е възможно при наличие на фактически състав, изискващ:
-влязъл в сила ревизионен акт;
-актът да не е обжалван по съдебен ред;
-наличие на някое от предвидените в чл. 133, ал. 2 от ДОПК основания.
Следователно същото е допустимо само по отношение на ревизионни актове, които не са обжалвани по съдебен ред. В случая издаденият на дружеството ДРА №ххх/хххх2005 г. е обжалван както по административен, така и по съдебен ред, като е потвърден с влязло в сила Решение на ВАС №ххх/ххх.2008 г. по адм. дИзх. № хххх/2007 г.
В искането лицето е посочило, че не е обжалвало ревизионния акт в частта за данъчен период месец У 2005 г., като счита, че с оглед на приложените доказателства издадените от „В” АД фактури с № хххх/хххххх2005 г. и № уууу/ххххх.2005 г. са с невярно съдържание, като представя и 2 бр. решения на РС, постановени по искови производства по реда на чл.124, ал. 4 от ГПК.
Становището на лицето, че задълженията следва да се изменят на основание чл. 133-чл. 134 от ДОПК е неоснователно, тъй като разпоредбата на чл. 133, ал. 1 урежда допустимостта на производството само в случаите, когато актът не е обжалван по съдебен ред. Ако законодателят беше имал предвид, че е допустимо по посочения ред да се изменят задължения по отношение на частта от акта, която не е обжалвана по съдебен ред, то той изрично би го посочил, какъвто законодателен подход е използван в чл. 156, ал. 2 от ДОПК. След като не го е сторил, то следва да се приеме, че този ред е относим единствено за ревизионни актове, които не са обжалвани по съдебен ред. В случая това не е така, а отмяната на съдебно решение не е в правомощията на административния орган.
На следващо място разпоредбата на чл. 133, ал. 1 от ДОПК изрично указва, че се изменя задължение за данъци, определено с влязъл в сила ревизионен акт. Видно от издадения на дружеството ДРА № ххх/хххх2005 г., данъчният орган не е определял задължения по ДДС за процесния период, а е начислена единствено лихва върху деклариран и невнесен в срок резултат за периода ДДС за внасяне в размер на ….. лв. Задълженията за периода произтичат от подадена от дружеството справка-декларация по ДДС, като данъчният орган не е правил корекции на декларираните данни. Следователно в случая не е изпълнена и тази основна предпоставка за допустимостта на производството.
Основанията за възобновяване са въведени изчерпателно, тъй като производството засяга стабилитета на акта. Те представляват общи и абстрактно формулирани пороци, причини за неговата неправилност, състояща се в несъответствието му с действителното правно положение.
Разпоредбата на чл. 133, ал. 2, т. 3 от ДОПК въвежда основанието когато установяването на задължението е основано на документ, който е признат за неистински, с невярно съдържание или подправен по надлежния съдебен ред.
В случая са приложени 2 бр. съдебни решения, както следва:
С Решение по иск с правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПКРС е признал за установено по отношение на „Н” ООД и „В” АД, че издадената от „В” АД фактура № хххх/хххх.2005 г. е неистинска. Видно от мотивите на съдебното решение ищецът е сочел като основание на иска невярното съдържание на фактурата. Ответникът в писмения си отговор е признал иска, като решението е основано именно на признанието на иска.
Аналогично с Решение по иск с правно основание чл.124, ал. 4 от ГПК РС е признал за установено по отношение на „К” АД и „В” АД, че издадената фактура № уууу/хх.2005 г. е с невярно съдържание. Отново претенцията на ищеца е била невярното съдържание на фактурата и отново ответникът е признал иска.
Чрез проведените искови производства в случая е осъществен един симулиран процес между страните.
Предмет на иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК е установяване истинността или неистинността на документ. Целта на иска е, преди да се стигне до процес, в който документът да бъде използван, да се разчисти спорът дали той е истински или неистински. В случая процесът не предхожда, а следва производствата по установяване на задълженията за данъци, както на издателя на фактурите, така и на получателите по същите, приключили с влезли в сила съдебни решения.
Документите са неистински, когато са неавтентични, или неверни. Критерият за автентичността на документа е авторството, а за верността – съответствието между свидетелстващия документ и удостовереното с него.
В случая съдът не се е произнесъл относно автентичността на документите (фактури), тъй като не е бил сезиран с такова искане.
Фактурата е частен документ, материализиращ неудостоверително изявление нанейния издател, а обективира сключена между страните сделка. В качеството си на частен диспозитивен документ, фактурата няма материалната доказателствена сила на свидетелстващите документи. Въпросът за верността на материализираното удостоверително изявление възниква само за свидетелстващите документи. При диспозитивните документи такъв въпрос изобщо не може да възникне поради естеството на изявлението, материализирано в тях. Правният акт (волеизявлението) може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен. Неверен може да бъде този свидетелстващ документ, който не отговаря на удостовереното с него фактическо положение. Диспозитивният документ, какъвто е фактурата, може да бъде само автентичен или неавтентичен.
Също така следва да се отбележи, че данъчните органи не са начислявали ДДС по така съставените данъчни фактури, т.е. не са установявали задължения, основани на същите.
С оглед гореизложеното считаме, че в случая не е налице хипотезата на чл. 133, ал.2, т. 3 от ДОПК за изменение на задължения по влезлия в сила ДРА №ххх/хххх2005 г.
На основание чл. 134, ал. 4 от ДОПК в 30-дневен срок от постъпване на искането по ал. 2 териториалният директор разпорежда или отказва мотивирано възлагането на ревизия. Препис от отказа се изпраща на лицето, подало искането, в 7-дневен срок от постановяването му, но не по-късно от 14 дни след изтичането на срока по изречение първо.’