6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 683
София, 07.08.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3042 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 7191 от 12.VІ.2014 г. на [фирма]-София, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 945 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 15.V.2014 г., постановено по т. д. № 2526/2013 г., с което са били отхвърлени и шестте осъдителни иска на този търговец с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и съответно – по чл. 86, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД, предявени срещу ответното [фирма]-София при условията на обективно кумулативно съединяване, чиито предмет са били обезщетения и мораторни лихви върху тях за ползването без основание на три негови енергийни съоръжения в различни квартали на [населено място], а именно:
1./ За присъждането на сума в размер на 27 588 лв. за осъщественото от ответника ползване на съоръженията по пункт 2 от първоначалната искова молба в периода от 29.ІV2008 г. – и до завеждане на делото /1.ІV.2011 г./, и ведно със законната лихва върху тази главница от последната дата и до окончателното й изплащане, а също и мораторна лихва в размер общо на 1 800 лв. за периода от 27.VІІ.2010 г. и до завеждане на делото;
2./ За присъждането на сума в размер на 30 488.19 лв. за осъщественото от ответника ползване на съоръженията по пункт 3 от първоначалната искова молба в периода от 2.ІІ.2009 г. и до завеждането на делото /1.ІV.2011 г./ и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от последната дата и до окончателното й изплащане, както и 2 000 лв. мораторна лихва за периода от 27.VІІ.2010 г. и до завеждането на делото;
3./ За присъждането на сума в размер на 5 803.84 лв. за осъщественото от ответника ползване на съоръженията по пункт 4 от първоначалната искова молба в периода от 2.ІІІ.2010 г. и до завеждането на делото /1.ІV.2011 г./ и ведно съ законната лихва върху тази главница от последната и до окончателното й изплащане, както и 400 лв. мораторна лихва за периода от 27.VІІ.2010 г. и до предявяването на исковете.
Оплакванията на търговеца касатор са както за недопустимост така, и за неправилност на атакуваното въззивно решение – поради постановяването му в нарушение на материалния закон и затова той претендира обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд или, алтернативно, за неговото касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който тези негови шест обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и съответно – по чл. 86, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД, водени срещу ответното [фирма]-София да бъдат уважени в предявените по делото техни размери и ведно с присъждането на всички направени съдебно-деловодни разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол освен с порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че със същото САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в 4, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения: Р. № 356/7.Х.2011 г. на ІV-то г.о. по гр. д. № 853/2010 г.; Р. № 37/30.ІІІ.2010 г. на І-во т.о. по т. д. № 709/09 г.; Р. № 91/11.ІХ.2009 г. на ІІ-ро т о. по т. д. № 596/08 г. и Р. № 300/28.VІ.2010 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 169/09 г.) по следните два материалноправни въпроса:
1./ „Допустимо ли е, на основание чл. 117, ал. 7 от Закона за енергетиката, страните да уговорят в полза на експлоатационно предприятие право на безвъзмездно ползване на енергийни съоръжения, изградени по реда на чл. 20, ал. 5 от Наредба № 6/2004 г. на министерството на енергетиката?”;
2./ „Допустимо ли е ползване на енергийни съоръжения от експлоатационното предприятие, преди то да е придобило правото на собственост върху тях?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма] писмено е възразило чрез своя юрисконсулт /Н. С. С./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за неговото потвърждаване, а също и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Инвокиран е довод, че нито едно от цитираните в изложението към жалбата 4 решения на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не представлява произнасяне по някой от двата формулирани от касатора материално правни въпроса.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, настоящата касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По оплакването за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или за недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Само ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС би бил длъжен да го допусне до касационно обжалване. Такава вероятност обаче, в случая не се констатира, щом както първостепенният, така и въззивният съд, са се произнесли по главните искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и тази тяхна правна квалификация надлежно е била определена в съответствие с процесуалното правило на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. Различният изход на делото в двете инстанции не се дължи на произнасянето на САС по непредявен иск, т.е. различен от този, с който е бил сезиран първоинстанционния СГС, а на съобразяване с действителния характер на разпоредбата на чл. 117, ал. 7 от Закона за енергетиката на плоскостта на прогласения в чл. 9 ЗЗД принцип на договорната свобода, за който е ноторно, че, от една страна, той е ограничен от добрите нрави, а – от друга, от „повелителните норми на закона”.
2. Относно отсъствие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване:
За да отхвърли и трите главни искове на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото доказателства, че ползването на собствените му енергийни съоръжения от страна на ответното [фирма] е ставало въз основа на сключени помежду им писмени договори, обстоятелство, диаметрално противоположно на базисното твърдение в исковата молба, че същото ползване се осъществявало без основание.
Първото от 4-те, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения (това на състав от ІV-то г.о. по гр.д. № 853/2010 г.), което е по приложението на чл. 66 ЗУТ и на чл.чл. 61 и 62 ЗЗД, разрешава материалноправните въпроси: „Може ли търговско дружество да носи отговорност за неизпълнение на задълженията на общината за изграждане на техническата инфраструктура при урегулиране на имоти, както и дължи ли се обезщетение за изграден обект от инфраструктурата, неприет с акт 16?” Следователно липсва идентитет между тези въпроси и релевираните в изложението на търговеца настоящ касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Второто, както и третото от тези решения (Р. № 37/30.ІІІ.2010 г. на І-во т.о. по т. д. № 709/09 г., както и Р. № 91/11.ІХ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 596/08 г.) безпротиворечиво предвиждат, че: „За визираните в чл. 117, ал. 7 ЗЕ субекти възниква правото да сключат двустранен договор, насочен към уреждане на имуществените им отношения по повод предоставения от едната страна достъп до съоръженията в собствения й имот срещу заплащане от другата страна на цената, определен по одобрената от ДКЕВР методика, докато ползването на такъв достъп без сключено между страните съглашение се явява без правно основание. Поради това възникнал между страните спор, следва да се предяви по правилата на неоснователното обогатяване, а не като спор по чл. 117, ал. 7 ЗЕ за заплащане на цената, определена по одобрената от ДКЕВР методика. Ето защо, не се констатира противоречие между тези две решения и атакуваното от [фирма] решение на САС, ом като и последното е било постановено по спор, въведен с осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД (а не с иск, чието правно основание да е по чл. 117, ал. 7 ЗЕ) и при установеното от фактическа страна, че и за трите обекта на търговеца настоящ касатор /по пунктове 2, 3 и 4 от първоначалната му искова молба/ са били сключени с ответното по касация [фирма] двустранни съглашения, на основанието по изр. 2-ро на чл. 117, ал. 7 ЗЕ, но за „безвъзмездно ползване”.
С четвъртото от тази поредица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, на които касаторът се позовава, а именно Р. № 300/28.VІ.2010 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 169/09 г., се разрешава съвършено неотносимия към произнасянето на САС с атакуваното решение правен въпрос за собствеността върху трафопостове, като принадлежащи на лицата, получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, както това е посочено в чл. 58 ЗЕЕ (отм.), а също и в чл. 40, ал. 1, т. 2 от сега действащия Закон за енергетиката.
В заключение, при констатираната липсата на идентитет по който е да е от двата правни въпроса, формулирани в изложението на търговеца настоящ касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК, от една страна, и всеки един от правните въпроси, които са били решени по реда на чл. 290 ГПК със задължителна за съдилищата в страната сила – от друга, не е налице и предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и при съобразяване на изрично направеното от ответното по касация искане за това, касаторът [фирма]-София ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма]-София сума размер на 1 929.30 лв. (хиляда деветстотин двадесет и девет лева и тридесет стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение определено в съответствие с правилата на чл.9, ал. 3 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 945 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 15.V.2014 г., постановено по т. д. № 2526/2013 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 1 929.30 лв. (хиляда деветстотин двадесет и девет лева и тридесет стотинки), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство по чл. 288 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2