О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
София, 07.08. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на пети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………..……. и с участието на прокурора …………………..……….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 78 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 4264/21.V.2018 г. на В. К. С. от София, Б. К. С. от [населено място] и софийското „КДБ-Инвест” ООД, подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 98 на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 23.ІІІ.2018 г., постановено по т. д. № 32/2018 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 409/7.VІІІ.2017 г. на ОС-Пловдив по гр. дело № 336/2016 г. С последното, по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Фригопан” ООД-село Царацово, община Марица, област Пловдив, срещу настоящите трима касатори субективно съединени положителни установителни искове, е било признато, че те солидарно му дължат сума в размер на 111 705.97 лв. /с вкл. ДДС/, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 16.ІІ.2016 г. (дата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) и до окончателното й изплащане, представляваща остатък от дължимо на ищеца възнаграждение за изпълнени строително-монтажни работи /СМР/ по договор от 16.ІХ.2013 г. за строителство на ремонтна работилница за селскостопанска техника в [населено място], община Марица, област Пловдив, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 1808/2016 г. по описа на РС-Пловдив, ГК, ІХ-и с-в. Със същото решение на първостепенния съд настоящите трима касатори са били осъдени солидарно да заплатят на ищцовото „Фригопан” ООД сума в размер на 1 492.39 лв. за забавено плащане на главницата от 111 705.07 лв. в периода 31.ХІІ.2015 г. – 15.ІІ.2016 г. /вкл./, а също и за разноски в размер на 6 613.84 лв. – за първоинстанционното производство и още 2234.12 лв.- за заповедното производство по чл. 417 ГПК.
Оплакванията на тримата касатори са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което те претендират касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който субективно съединените положителни установителни искове, водени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на всички направени от ответниците по тях съдебно-деловодни разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им касационна жалба тримата й податели обосновават приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в ТР № 5/12.ХІІ.2016 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 5/2014 г., но също и в постановеното по реда на чл. 218а и сл. ГПК /отм./ решение № 726/18.ХІ.2005 г. на с-в на І-во т.о. по т. д. № 210/05 г., по следните два материалноправни въпроса:
1./ „Абстрактна сделка ли е договорът за заместване в дълг, сключен между кредитора, новия длъжник и стария длъжник?”;
2./ „Прилага ли се чл. 40 ЗЗД при органното представителство?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Фригопан” ООД писмено е възразило чрез двоя процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски в размер на сумата от 4 560 лв. /с вкл ДДС/, както те са били посочени в договор за правна защита и съдействие № 155633 и в данъчна фактура от 5.ХІІ.2018 г..
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, съвместната касационна жалба на В. К. С. от София, Б. К. С. от [населено място] и софийското „КДБ-Инвест” ООД ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд за уважаване на субективно съединените положителни установителни искове, водени срещу настоящите трима касатори по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция е приела, изрично позовавайки се на постановеното по реда на ГПК /отм./ решение № 726/18.ХІ.2005 г. на състав на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 210/05 г., че договорът за заместване в дълг бил абстрактна правна сделка, която е действителна и при липса на договорено между първоначалния и новия длъжник основание. Прието е било също така от Пловдивския апелативен съд, че при органното представителско, за каквото става дума в случая, тази разпоредба /на чл. 40 ЗЗД – бел. на ВКС/ не намира приложение.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Същевременно с постановката по т. 2 in fine на същото тълкувателно решение е разяснено, че основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК би било налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с „решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК”. Следователно наличието на противоречие между релевантен за изхода по конкретното дело правен въпрос, разрешен в атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд, и решение на състав от ГК или ТК на ВКС, което е било постановено по реда на чл. 218а и сл. от отменения процесуален закон /действал до 29.ІІ.2008 г./ обективно не е годно да обуслави приложно поле на касационния контрол в горепосочената хипотеза /по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК/. При съпоставка между произнасянето на първостепенния и на въззивния съд по първия, релевиран в изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3 ГПК правен въпрос – досежно правното естество на института на встъпването в дълг /по чл. 101 ЗЗД/, в процесния случай, в който правният резултат се оказва идентичен, може да се констатира, че макар договорът, обективиран както в четиристранното споразумение от 29.ІХ.2014 г. /”Към договор от 16.ІХ.2013 г.”/, така и в последващите анекси, да е каузален, особеното при него е, че основанието му не съвпада задължително с основанието на сделката, породила първоначалното задължение, като основанието на всяка от страните се явява установимо на плоскостта на вътрешните им отношения, а не в релацията „нов длъжник – кредитор”.
Що се отнася до втория материалноправен въпрос в изложението към съвместната касационна жалбата, следва се констатира, че той е поставен хипотетично: извън конкретните фактически данни по делото, че единственото юридическо лице сред настоящите трима касатори е представлявало в процесния период еднолично дружество с отграничена отговорност, чиито управител и едноличен собственик на капитала е било едно и също физическо лице /Д.Д. С./, манифестирано в първоначалния договор за строителство от 16.ІХ.2013 г. в качеството си на „солидарен длъжник” на възложителя на съответните СМР. Според индицията /на л. 62 от първоинстанционното дело/ към общоизвестните данни в ТР за исковия период, точно това съвпадане между волеобразуващ и волеизразяващ орган на юридическото лице /по см. на чл. 63, ал. 3 ТЗ, във вр. чл. 113, предл. 1-во ТЗ/ с фирменото наименование „КДБ-Инвест” е имала предвид въззивната инстанция, когато с категоричност е извела в мотивите си, че: „При органното представителство, за каквото става дума в случая, тази разпоредба /на чл. 40 ЗЗД – бел. на ВКС/ не намира приложение”. В заключение, хипотетичността на втория правен въпрос по необходимост налага извод, че в процесния случай не е налице главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, поради което се явява безпредметно обсъждането за наличие на релевираната от тримата касатори допълнителна предпоставка за това.
Единствено за пълнота ще следва се посочи невярността на твърдението в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата съвместна касационна жалба – в частта му по втория формулиран в него материалноправен въпрос, където юридическото лице касатор се сочи към меродавната за спора дата 29.ІХ.2014 г. като „ООД”, вместо като „ЕООД”.
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско дружество искане за това, тримата касатори ще следва да бъдат осъдени – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да му заплатят общо сума в размер на 4 560 лв. (четири хиляди петстотин и шестдесет лева) – с вкл. ДДС: съгласно приложените към писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК/ договор за правна защита и съдействие № 155633 и данъчна фактура № 129/5.ХІІ.2018 г., удостоверяващи надлежно, че тези разноски за възнаграждението на един адвокат от АК-Пловдив са били реално извършени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 98 на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 23.ІІІ.2018 г., постановено по т. д. № 32/2018 г.
О С Ъ Ж Д А тримата касатори В. К. С., ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], бл. 22, вх.”А”, ап. № 1, Б. К. С., ЕГН [ЕГН], от [населено място], ул. „Варна” № 37 и „КДБ-Инвест” ООД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], ул. „Славянска” №11-а, ет. І, ап. № 1 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплатят ОБЩО на ответното по касация „Фригопан” ООД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], община Марица, област Пловдив, ул. „Юрий Гагарин” № 1, СУМА в размер на 4 560 лв. /с вкл. ДДС/, представляваща изплатено възнаграждение за един негов адвокат от АК-Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2