1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 292
София, 18.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 469 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответниците М. М. Н. и Г. П. Г. против Решение № 266 от 18.11.2016г. на Апелативен съд В., с което е потвърдено решението № 17 от 18.02.2016г. на ОС Добрич за признаване за установено по реда на чл.422 ГПК съществуване на вземане в полза на [фирма] срещу на М. Н. – кредитополучател и Г. Г. – съдлъжник по договор за ипотечен кредит от 12.07.2007г. в общ размер 356 532.17 евро /включващ предсрочно изискуема главница, непратена редовна лихва, лихвена надбавка, неплатена заемна такса/, ведно с обезщетение за забава, за която сума е била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 667/2015г. на РС Добрич.
С касационната жалба се иска обезсилване на решението като недопустимо – постановено при нередовна искова молба, в чиято обстоятелствена част се съдържат твърдения за издадена и оспорена чрез възражение по чл.414 ГПК заповед за изпълнение по отношение на защитаваното с иска вземане, но в петитума искането е за присъждане на вземането, а не за установяване неговото съществуване. Поддържа се, че изводите на апелативния съд, който е бил сезиран с жалбата на ответниците за нередовност на исковата молба, са в противоречие с трайната практика на ВКС, че ако в обстоятелствената част се съдържат твърдения за издадена и оспорена чрез възражение по чл.414 ГПК заповед за изпълнение относно защитавано с иска вземане, но в петитума е формулиран осъдителен иск, е налице нередовност, която подлежи на отстраняване по реда на чл.129,ал.2 ГПК; при констатирана нередовност във въззивното производство, съдът е длъжен да укаже на ищеца да приведе искането в съответствие с обстоятелствената част и с разпоредбата на чл.422 ГПК, изискваща защитата срещу оспорената заповед за изпълнение да се осъществени посредством установителен иск за съществуване на вземането. Поддържа се, че въпреки констатираната нередовност на исковата молба, с която е бил сезиран, съставът на апелативния съд не е спазил задълженията си по чл.129,ал.1 ГПК, а неправилно в противоречие с Определение № 519 по ч.т.д.№ 174/2011г. на 1 т.о. на ВКС, приел, че с формулираният с допълнителната искова молба петитум, нередовностите са отстранени. Изводът на въззивната инстанция, че с депозираната по делото допълнителна искова молба ищецът е поправил нередовността, според касаторите е неправилен, тъй като правото на ищеца по чл.372 ГПК да измени предявения иск не е равнозначно на задължението на съда по чл.129 ГПК да следи служебно за редовността на иска и да предприеме действия по даване на указания за поправка на нередовностите.
В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК, в което доводите са идентични на изложените в касационната жалба, касаторите считат, че поради неизпълнение на задълженията по чл.129 ГПК, е постановено недопустимо решение и касационната инстанция е длъжна, на основание т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК, като констатира вероятност съдебният акт да е недопустим, да го допусне до касационно обжалване и да извърши касационен контрол за неговата допустимост.
С писмен отговор ищецът [фирма] оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и поддържа, че несъответствието на петитума е отстранено по почин на самия ищец в срока за подаване на допълнителната искова молба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В титулната част на исковата молба ищецът е посочил, че предявява иск с правно основание чл.422 ГПК. В обстоятелствената част са изложени твърдения за издадена в полза на банката заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги по партидата на кредитополучателя и съдлъжника по договора за ипотечен кредит от 12.10.2007г. и ОУ към него и за постъпило възражение по чл.414 ГПК от длъжниците. Позовала се е на настъпила предсрочна изискуемост на основание чл.20.2 от ОУ поради забава в плащанията над 90 дни и на уведомяване на длъжниците за това обстоятелство. Заявеното искане е било за осъждането на ответниците да заплатят на банката сумите, съответстващи на издадената заповед. В отговора на исковата молба ответниците не са правили възражение за несъобразяване на искането с твърденията на ищеца. В допълнителната искова молба по реда на чл.372 ГПК при същите фактически твърдения, посоченият петитум е за признаване за установено между страните, че ответниците дължат сумите, посочени в заповедта за изпълнение. В определението по чл.374 ГПК първоинстанционният съд е квалифицирал иска като предявен по реда на чл.422 ГПК – за установяване съществуването на вземане в полза на банката и е констатирал, че пози иск е допустим. В доклада по делото -чл.375,ал.1 във вр. с чл.146,ал.1 ГПК искът отново е квалифициран като установителен – по чл.422 ГПК във връзка с чл.415,ал.1 ГПК – за установяване дължимостта на вземането на банката по издадената заповед. За първи път доводът, че исковата молба е била нередовна касаторите са навели във въззивната си жалба с искане за „обезсилване на решението и връщането му на първоинстанционния съд“, ведно с алтернативно искане за отмяната му В определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е констатирал, че действително в исковата молба е формулиран осъдителен, вместо установителен петитум – в противоречие с изложените обстоятелства, но е счел, че с допълнителната искова молба това противоречие е отстранено. Посочил е, че след като със задължителна практика /решението по гр.д.№ 1219/2012г. на 4 г.о. на ВКС/ е прието, че изменението на иска по основание в производството по търговски дела е допустимо до изтичането на срока за допълнителна искова молба, очевидно е, че отстраняването на несъответствие между обстоятелствена част и петитум до този момент от развитие на процеса по търговско дело, е в съответствие със закона. Направен е изводът, че с формулирането на петитум, съответстващ на разпоредбата на чл.422 ГПК в допълнителната искова молба, нейните нередовности са отстранени, поради което за въззивната инстанция не съществува задължение за повторното им отстраняване. В мотивите на постановеното решение тези съображения са възпроизведени като е акцентирано и на изготвения от първоинстанционния съд доклад, приет от страните без възражения, с който предявеният иск е възприет като установителен иск с установителен петитум. Разгледани са и другите доводи на въззивниците срещу предявения иск, които не са предмет на касационната жалба и изложението. Счетени са за неоснователни.
Няма основание за преценка за вероятна недопустимост на въззивното решение.
При отстранена и вече несъществуваща нередовност на исковата молба относно съответствие между заявени факти и искане към съда, за въззивната инстанция не съществува задължение да я оставя без движение. Такова процесуално действие на съда би било безпредметно и нелогично. В т. 5, изр.последно от диспозитива на ТР № 1/2013г. е даден ясен отговор на въпроса за задълженията на въззивната инстанция, но само когато констатира несъответствие между обстоятелствена част и петитума на исковата молба, в която хипотеза указанията по ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС са актуални. Невярна е тезата на касаторите, че нередовност на исковата молба може да бъде преодоляна само по почин на съда, но не и когато страната сама установи и поправи този порок. Неправилно е и становището, че в конкретния случай се касае до „изменение на иска“. Това процесуално действие може да бъде предприето при редовна искова молба. Отстраняване на противоречие между обстоятелствена част и петитум и изменение на иска не са тъждествени процесуални действия. Погрешна е и тезата /посредством която касаторите искат да предизвикат ново разглеждане на делото/, че при нередовна искова молба, въззивната инстанция следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Съгласно актуалните постановки на ТР №1/17.07.2001г. при нередовност на исковата молба /извън случая на постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна/ въззивната инстанция не обезсилва първоинстанционното решение, а сама прилага разпоредбата на чл.129,ал.2 ГПК.
За касационната инстанция не съществува задължение да допусне касационно обжалване при всяко позоваване на недопустимост на решението, а и за този порок тя следи служебно. Само ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и само в тази хипотеза обвързаността на допускането на касационното обжалване не следва от посочените от касатора основания. Както се посочи, настоящият състав не намира основания за вероятна недопустимост на въззивното решение. Извън горното, когато въпросът за допустимостта на иска е въведен пред инстанциите по същество и те са се произнесли по него, то произнасянето на въззивния съд подлежи на проверка от ВКС при наличието на някоя от хипотезите на т.1-3 на чл.280,ал.1 ГПК. В настоящия случай е налице произнасяне по възражението за нередовност на исковата молба от въззивния съд, който е приел, че тя е отстранена.
Неоснователно е позоваването от касатора на допълнителната предпоставка, тъй като изводите на апелативния съд не са в противоречие с трайноустановената практика по чл.422 във вр. с чл.129,ал.2 ГПК. Цитираното определение по ч.т.д.№ 174/2011г. на 1 т.о. е за недопускане на частно касационно обжалване.
Ответната страна [фирма] не е претендирала разноски за производството.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 266 от 18.11.2016г. на Апелативен съд В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: