О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
С., 30.04.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1165 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на длъжника [фирма], [населено място] и на подалите молбата по чл.625 ТЗ кредитори [фирма], [населено място] / [фирма]/ и [фирма], [населено място], Република И.
/„М.Р. /И./ срещу Решение № 1242 от 26.09.2012г. по въззивно търговско дело № 723/2011г. на Пловдивския АС, с което е потвърдено Решение № 35 от 21.03.2011г. по т.д.№ 66/2010г. на Пазарджишкия ОС за обявяване неплатежоспособност и свръхзадълженост на [фирма] с начална дата 14.03.2010г., откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството и лишаване от правото на управление и разпореждане с имуществото, назначаване на временен синдик и определяне на датата на първото събрание на кредиторите.
Постъпила е и частна жалба от [фирма], [населено място] и „М.Р.“ /И./ срещу Определение № 1941от 03.12.2012, с което Пловдивският апелативен съд е оставил без уважение молбата за изменение на Решението № 1242 от 26.09.2012г. за разноските. С него заплатеното от МИБ”АД адвокатско възнаграждение е намалено от 151 497.75лв. на 65 246лв., а заплатеното от „М.Р.”/И./ от 50 059.13лв. на 26 187лв.
С касационната жалба на длъжника се иска отмяна на решението в частта за потвърждаване на решението на въззивния съд по чл.630,ал.1 ТЗ. Предмет на жалбата е и решението в частта с която е осъден да заплати разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 65 246лв. на [фирма] и 26 187лв. на „М.И.“/И./. Подържа се че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска отмяната му и постановяване на друго за отхвърляне на молбата за откриване на производство по несъстоятелност и присъждане на направените по делото разноски. Посочва се, че въззивният съд игнорирал възражението на дружеството за липса на изискуемост на посочените в молбата за откриване на производство по несъстоятелност вземания и за липсата на търговския им характер, не обсъдил възражението, че дори да бъдат приети за дължими, те не обосновават извод за неплатежоспособност. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК необосноваността на решението по въпроса за липса на изискуемост на задължението се свързва с извода, че нотариалната покана с адресат законния представител на длъжника Г. С. е приета за редовно връчена на 08.03.2010г. Според касатора, нотариалната покана не е в състояние да предизвика предсрочна изискуемост на задължението по договора за заем от 07.10.2008г. за сумата 600 000 евро, тъй като не носи подписите на лицата, посочени като нейни автори, а от друга страна не е връчена на лицето, представляващо дружеството, а на член на Съвета на директорите му /Л. К./, която няма представителни функции. Без да се поставят правни въпроси в изложението се поддържа, че обжалваният съдебен акт е постановен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, постановена по реда на отменения ГПК /Решение № 218 от 29.04.2008г. по т.д.№ 700/2007г. на Първо т.о, Решение № 829 от 29.12.2005г. по т.д.№ 557/2005г. на Първо т.о./ и Определение № 69 от 09.02.2010 по т.д.№ 1140/2009г. на Второ то., постановено по реда на чл.288 ГПК, както и на решение на Вт.Ас по т.д.№ 565/2009г., влязло в сила.
При посочването на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се поддържа, че Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по въпроси, по които не съществува практика на ВКС и които имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: допустимо ли е да бъде открито производство по несъстоятелност за задълженията на длъжника, чийто падеж не е настъпил към датата на откриване на производството, особено ако е оборена презумпцията на чл.608,ал.2 ТЗ, а молителят не е доказал, че волеизявлението за предизвикване на предсрочна изискуемост на вземането е било валидно връчено; Допустимо ли е за началната дата на неплатежоспособността да бъде определен неприсъствен ден, в който не може да настъпи изискуемост на каквото и да било задължение.
От молителите [фирма], [населено място] и „М.Р.“ /И./ е постъпил писмен отговор с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба на длъжника. Претендира заплащането на разноски за производството в размер на 87 593лв. по 5 бр. фактури.
Подадената от МИБ“О., [населено място] и „М.Р.“/И./ касационна жалба е насочена срещу решението само в частта относно определената начална дата на неплатежоспособността на несъстоятелния длъжник-10.03.2010г. Поддържа се, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, тъй като въззивният съд не обсъдил твърденията за настъпилата неплатежоспособност на длъжника към сочените от кредиторите дати-21.04.2009г. /датата на спиране на плащанията към „М.Р.“/И./ и към евентуално посочената като начална дата 06.06.2009г. /падежа за плащане на остатъка от дължимата цена по нот.акт 87/2008г., по силата на който длъжникът закупува от [фирма], П. недвижим имот/ и не преценил финансовото състояние на длъжника към тези дати, в противоречие с трайната практика на ВКС.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторите посочват материалноправния въпрос, по който въззивният съд се произнесъл: Как /по какви критерии/ се определя състоянието на неплатежоспособност на търговец към конкретна дата. Допълнителното условие е обосновано с противоречие с практиката на ВКС т.1 на чл.280,ал.1 ГПК-Решение № 64 от 23.03.2010г. по т.д.№ 959/2009г. на Второ т.о., Решение № 90 от 20.07.2012г. по т.д.№ 1152/2011г. на Първо т.о., Решение № 102 от 08.10.2009г. по т.д. 60/2009г. на Първо т.о. Решение № 115 от 25.06.2010г. по т.д. 169/2010г. на Второ т.о., Решение № 127 от 05.10.2011г. по т.д.№ 1027/2010 на Второ т.о., както и по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК-противоречие с Решение № 376 от 19.05.2005г. по т.д.730/2004г. на ТК , Решение № 481 от 10.04.2003г. по гр.д. № 1521/2003г., Решение № 572 от 15.04.2003г. по гр.№ 2279/2002г. на П. г.о., Решение № 806 от 11.12.2006г. по т.д. 476/2006г. на Първо т.о., Решение № 1727 от 07.01.2004г. по гр.д.№ 844/2003г. на ТК. В противоречие с тази практика въззивният съд не преценил неплатежоспособността на длъжника към 21.04.2009г. и 06.06.2009г. съобразно правните критерии въведени от закона.
В писмен отговор процесуалният представител на длъжника оспорва искането за допускане на касационно обжалване по жалбата на кредиторите и основателността й.
С подадената от молителите частна жалба се иска отмяна на Определение № 1941 от 03.12.2012г., с което е оставено без уважение молбата на дружествата за изменение на постановеното решение в частта за разноските. В отговора по чл.276 ГПК [фирма] посочва, че частната касационна жалба е недопустима, а алтернативно- че е неоснователна.
Касационните жалби са процесуално допустими като подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.613а,ал.1 ТЗ срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но са неоснователни.
Въззивният съд е приел, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд, че молителят [фирма], [населено място] е установил наличието на изискуеми и непогасени парични вземания към ответника, произтичащи от: договор за заем от 07.10.2008г., с който [фирма] е предоставил на [фирма] сума в размер на 600 000 евро за закупуване на недвижим имот –промишлен обект „Р. Ф.“, [населено място] със срок до края на 2013г. и настъпилата предсрочна изискуемост на вземането, предвидена в чл.10,ал.1,т.2 от договора за заем с връчването на 08.03.2010г. на нотариална покана на Л.К. в качеството и на член на Съвета на директорите на длъжника, която на заседанието на съвета уведомила всички членове за отправеното изявление на заемодателя; договор за заем от 14.04.2008г., с който [фирма] е предоставило сумата 100 000лв.; и договор за заем от 22.10.2008г. за сумата 40 000лв. с падежи по двата договора 31.12.2009г. и целево предназначение финансиране на проектни и СМР за изграждане на обект в [населено място] . Посочил е че задълженията по трите договора произтичат от търговски сделки- извършени са от търговеца във връзка с осъществената дейност по занятие-преработване на индустриални материали и реализация на продажби с тях, че вземанията са с настъпил падеж. Приел е за доказано и посоченото в молбата по чл.625 ТЗ изискуемо парично задължение на длъжника и към кредитора „М.Р.” /И./ произтичащо от доставка на машини и оборудване на стойност 531 063.20 евро по фактури, издадени от това дружество за периода 30.09.2008г.-30.11.2009г., както и наличие на неизпълнени публичноправни задължения към държавата /данъчни задължения, произтичащи от търговската му дейност/. Посочил е, че освен тези материалноправни предпоставки е налице и състоянието на неплатежоспособност-невъзможност за плащане на задълженията към всички кредитори. При отчитането на факта, че длъжникът е работещо предприятие, но с ниска рентабилност и ефективност на дейността си, че наличните краткотрайни активи не са достатъчни да покрият текущите му задължения и то е изцяло зависимо от кредиторите си, е мотивиран извод, че затрудненията на длъжника не са временни, той не разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията без опасност от увреждане интересите на кредиторите. Потвърден е изводът, че и с оглед събраните пред въззивната инстанция доказателства, дружеството е изпаднало в неплатежоспособност и е задлъжняло. Приет е за неоснователен доводът във въззивната жалба на кредиторите-молители в производството, че началната дата на неплатежоспособността е 21.04.2009г., свързана с последното плащане- банков превод на сумата 125 212.30 евро към „М.Р.“/И./ за продажбата на машини, като са изложени съображения, че на 05.02.2009г. длъжникът е получил заем в размер на 1 500 000 лв., предназначен за „финансиране на дейността му“, осчетоводен в сметка „разчети със собственици“- т.е. като подлежащ за погасяване на други задължения, поради което към тази дата няма основание за извод за състояние на неплатежоспособност; По повод на евентуално поддържаната начална дата на неплатежоспособност-06.06.2009г. са изложени доводи, че неплащането на сумата 440 580лв.- остатък от цената на имот, закупен от длъжника с нот.акт № 87/2008г. с падеж тази дата, също не сочи състояние на неплатежоспособност, тъй като с влязло в сила решение, предявеният през декември 2009г. иск на продавача за разваляне на договора поради неплащането на цената /гр.д.№ 1024/2009г. на Пазарджишкия ОС/ е отхвърлен.
Липсата на предпоставките за допускане на касационното обжалване произтича от следното:
По касационната жалба на длъжника:
Позоваването от касатора-ответник в приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на противоречие на въззивното решение с Решение № 218 от 29.04.2008г. по т.д.№ 700/2007г. на Първо т.о, Решение № 829 от 29.12.2005г. по т.д.№ 557/2005г. на Първо т.о., Определение № 69 от 09.02.2010 по т.д.№ 1140/2009г. на Второ то. и решение на Вт.Ас по т.д.№ 565/2009г. не може да бъде основание за допускане до касационно обжалване, тъй като правен въпрос, по който апелативният съд се е произнесъл в противоречие с посочената съдебна практика не е посочен.
Искането за допускане на касационно обжалване по въпроса за възможността да бъде открито производство по несъстоятелност за задължения на длъжника с ненастъпил падеж е също неоснователно. Произнасянето от въззивния съд не е в смисъл, че неизискуемо задължение може да бъде материалноправна предпоставка за неплатежоспособността. Мотивите в обжалваното решение са в обратен смисъл- изследван е въпросът за настъпването на изискуемостта на вземанията, с които молителите се легитимират като кредитори на длъжника.
При уточняването на въпроса в хипотеза на „необорена презумпция по чл.608,ал.2 ТЗ и неустановяване от молителите, че волеизявлението им, водещо до предсрочна изискуемост на вземането /това по договора за заем от 07.10.2008г./ е валидно отправено”, касаторът също изхожда от своите твърдения, а не от приетото в мотивите на апелативния съд.
Правният въпрос както основание за допускане на касационното обжалване следва да е разрешен от въззивния съд в контекста на смисъла, в който е поставен. Касаторът формулира правните въпроси съобразно своето виждане за доказаните в процеса факти като не държи сметка за фактическите и правни изводи на съда. Релевантният правен въпрос е този, който е изведен от правните аргументи на съда по същество.
Допускането на касационно обжалване по този въпрос при допълнителното основание на т.3 на чл.280,ал.1 ТЗ е изключено поради наличие на последователна задължителна практика на ВКС относно предпоставките за откриване на производството по несъстоятелност, част от която е и цитираната от насрещната страна.
Не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване и по поставения от длъжника въпрос дали определената от съда начална дата на неплатежоспособността може да бъде неприсъствен ден. При формулирането на този въпрос касаторът слага знак на равенство между началната дата на неплатежоспособност и изискуемостта на задължението като предпоставка за откриване на неплатежоспособността. Неплатежоспособността е обективно състояние и неплащането при настъпването на падежа на задължение не е равнозначно на неплатежоспособност. Значим е обективният факт – невъзможност с наличните краткотрайни активи длъжникът да погаси текущите си задължения, липса на краткотрайни активи с достатъчна степен на ликвидност. Началната дата на неплатежоспособността е икономическа категория, момент на икономическо състояние на длъжника, като законът не поставя условие за деня /присъствен, неприсъствен/ когато то настъпва. Определяната от съда дата не е свързана с правилата за броенето на сроковете, съответно с правилото при изтичане на срока в неприсъствен ден.
По касационната жалба на кредиторите:
По поставения от молителите- кредитори материалноправен въпрос по какви критерии се определя състоянието на неплатежоспособност на търговец към конкретна дата също не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е изложил съображения, че не е установена общата материалноправна предпоставка по отношение на задължението, с което молителите свързват евентуално посочената дата 06.06.2009г. на изпадане в неплатежоспособност- изискуемо парично задължение, мотивирано с наличие на спор за плащане на цената по сключения договор за продажба на недвижим имот, във връзка с който се е развило приключилото с отхвърляне на иска искане за разваляне на договора поради неизпълнение на купувача, както и съображения, основани на преценката за възможност длъжникът да погасява, „ да изпълни“ и други задължения след последното плащане /21.04.2009г./ към италианския доставчик на цената на доставеното оборудване.
Касаторите поставят общо, неконкретизирано и формално въпроса за определянето на началната дата на неплатежоспособността, като доводите им са изцяло обвързани с твърденията за неправилност на решението –неизследването– необсъждането от въззивния съд на заключението на съдебно счетоводната експертиза за финансовото състояние на длъжника към сочените от тях дати на изпадане на дружеството в неплатежоспособност. По повод на твърденията на кредиторите за състоянието на неплатежоспособност към 21.04.2009г. и евентуално към 06.06.2009г. апелативният съд е изложил подробни съображения, които не са в противоречие с задължителната практика на ВКС – че началната дата на неплатежоспособността следва да се определи при съобразяване на показателите на общото икономическо състояние на длъжника като трайна тенденция и спиране на обслужване задълженията му в цялост; че датата на последното плащане към конкретен кредитор не е определяща за началната дата на неплатежоспособността; че меродавно е окончателното спиране обслужването на задълженията към всички кредитори; че спирането на плащанията не представлява самостоятелно основание за откриване на производството по несъстоятелност, а е само проявление, обективиране на невъзможността за плащане и е правно релевантна за несъстоятелността, само ако е последица от трайната и обективна невъзможност на търговеца да изпълнява задълженията си; че въведената с нормата на чл.608,ал.2 ТЗ презумпция за неплатежоспособност при спиране на плащанията, представлява само средство за разместване на доказателствената тежест при установяване на основния факт-изпадане в състояние на неплатежоспособност; че нито дата на първото спиране на плащанията, нито датата на последното погасяване на задълженията на длъжника и не съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а установяване спирането на плащанията като резултат на общото икономическо състояние на длъжника, като обективно установено състояние на невъзможност за погасяване на изискуеми задължения, е релевантният за началната дата на неплатежоспособността факт.
По повод на поддържаното от касаторите противоречие на въззивното решение по въпроса за началната дата на неплатежоспособността с установената съдебна практика в контекста на липсата на преценка на финансовото състояние на длъжника към двете сочени дати на изпадане в неплатежоспособност, следва да се има предвид, че приетата пред въззивния съд експертиза е посочила коефициенти на ликвидност към дати 31.12.2009г., 30.04.2010г. и 31.12.2010г. , а не към дати 31.03.2009г., 30.04.2009г. и 31.05.2009г., както се твърди. Извън това, застъпеното принципното становище в Решение № 90 от 20.07.2012г. на Първо т.о. на ВКС, на което те се позовават е: че началната дата на неплатежоспособността следва да се определи с оглед на цялостното икономическо състояние на длъжника, а не само с оглед на последното плащане към конкретно определен кредитор, и че за определяне на началната дата не е нужно да се изследва икономическото състояние на длъжника към всяко едно от спиранията на плащанията, а трябва да се установи кое от тях е израз на трайното обективно състояние на невъзможност да погасява задълженията си.
По частната жалба:
С обжалваното определение в производството по чл.248,ал.1 ГПК апелативният съд е оставил без уважение молбата на молителите [фирма], [населено място] и „М.Р.“ /И./ за присъждане на пълния размер на разноските за адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция, съобразно молбата им по чл.80 ГПК- в размер на 151 497.75лв. на [фирма] и 50 059.13лв на „М.Р.”/И./; евентуално за определяне на минималния размер на дължимите на [фирма] разноски на 82 012.80лв. и присъждането на тази сума, както и допълване на решението в частта за разноските с присъждане на сумата 650лв. възнаграждение за вещи лица.
Подадената жалба е частна такава по чл.274,ал.2 във вр. с чл.248,ал.3 ГПК, а не частна касационна жалба, поради което преценката за допускане на касационния контрол не е подчинена на предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК.
Касаторът твърди, че съдът е намалил размера на адвокатското възнаграждение поради прекомерност, без да е налице направено изрично искане от насрещната страна, и посочва, че при намаляване на присъждане на адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78,ал.5 ГПК, съдът е обвързан от предвиденото в пар.2 от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ограничение.
Частната жалба е неоснователна.
Твърдението, че насрещната страна не е правила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. Такъв довод не е правен и в молбата по чл.248 ГПК, като в нея [фирма] и „М.Р.”/И./ са изложили по същество доводите си, че заплатеното от тях адвокатското възнаграждение не е прекомерно.
Спорът пред въззивния съд в производството по чл.248 ГПК за размера на присъденото адвокатско възнаграждение е разрешен не само с оглед приложимостта на разпоредбата на пар.2 ДР на Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет. Същината на спора е била за преценката на базата върху която следва да се определели неговият размер- приложението на разпоредбата на чл.7,ал.3 от Наредбата /каква е стойността на предявените вземания/ и обсъждането налице ли е прекомерност. Във връзка с тези изводи на съда, възражения в частната жалба не са изложени.
С оглед изхода на настоящото производство разноските направени от страните остават в тяхна тежест.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1242 от 26.09.2012г. по въззивно търговско дело № 723/2011г. на Пловдивския АС.
Потвърждава Определение № 1941 от 03.12.2012, постановено по същото дело.
Оставя без уважение искането на страните за присъждане на разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.