1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
София, 07.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2559 по описа за 2014 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника [община] против Решение № 31 от 29.04.2014г. по в.т.д.№ 68/2014г. на Апелативен съд Б., с което е потвърдено решението по гр.д.№ 1344/2013г. на Бургаския ОС в осъдителната част- за осъждането общината да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 88 471 лв.- обезщетение за изградени от ищеца за негова сметка водоснабдителни и канализационни връзки, собственост на общината, представляващи част от инфраструктура за поземлен имот с кадастрален идентификатор 51500.507.134 по кадастралната карта на КК „Слънчев бряг – Запад”, както и сумата от 47 950лв.- обезщетение за изградени от ищеца водоснабдителни и канализационни връзки, собственост на общината, представляващи част от инфраструктура за поземлен имот с кадастрален идентификатор 51500.507.85 по кадастралната карта на КК „Слънчев бряг – Запад”, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от завеждането на исковете. Решението в частта за отхвърлянето им е влязло в сила.
С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му и постановяване на друго за отхвърляне на исковете.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени следните въпроси, по които се иска допускане на касационното обжалване: процесуалноправният-Допустим ли е косвен съдебен контрол върху индивидуален административен акт, когато този въпрос е с преюдициално значение за разрешаване на гражданскоправния спор за собственост и страните по делото са били участници в административното производството при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК-противоречие на обжалваното решение с Решение № 964 от 30.12.2009г. по гр.д.№ 3306/2008г. на ІІІг.о., с което е прието, че по реда на косвения съдебен контрол съдът се произнася относно валидността на административните актове, когато този въпрос е с преюдициално значение за разрешаването на гражданскоправния спор за собственост; по материалната законосъобразност на акта, съдът може да се произнесе инцидентно, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Поддържа се и противоречие с Решение № 6 от 16.03.2011г. по гр.д.№ 925/2011г. на ІІ г.о., което е в същия смисъл. Касаторът посочва, че двете заповеди на кмета на [община] /№№ 256 и 260 от 02.04.2009г., за учредяване в полза на ищеца на право на водопрокарване през терени-общинска собственост за изграждане на строеж в съответните два имота/ имат преюдициално значение за правния спор, но неправилно съдилищата са се произнесли като не са зачели „тяхната формална доказателствена сила”, и са ги приели за нищожни. Иска се допускане на касационното обжалване и по материалноправния въпрос: Кое е лицето задължено да изгради водопроводни и канализационни отклонения за присъединяване на имот към водопроводната и канализационната мрежа. Поставянето на въпроса е основано на извода в обжалваното решение, че по силата на чл.19,ал.1,т.4 от Закона за водите, ВиК системите на територията на общината са нейна собственост-публична общинска собственост, и с изграждането им от ищеца, [община] се е обогатила неоснователно. Касаторът посочва, че въззивният съд се е позовал на Решение № 356 от 07.20.2011г. по гр.д.№ 853/2010г. на ІVг.о., но в други решения /гр.д.№ 1889/2010г. на БРС, потвърдено с решение на БОС, Решение по в.т.д.№ 159/2012г. на ОС Силистра, по гр.д.№ 396/2012г. на РС Перник и др./ съдилищата приемали, че отговорността за заплащане на разходите е за ВиК оператора, тъй като изграждането на ВиК отклоненията е негово задължение /на основание чл.1 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги и чл.7,ал.3 от Наредба № 4 за условията и реда за присъединяване на потребители и за ползване на В и К системи/. Така касаторът предоставя на настоящия състав да прецени дали е налице противоречива практика между решението на ВКС, ІV г.о. и цитираните от него решения на първоинстанционни и въззивни съдилища. При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по материалноправния въпрос: Кога и как общините стават собственици на В и К мрежата и съоръженията.
От ответната страна М. Д. БГ”Е. е постъпил писмен отговор по чл.287 ГПК с който с оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала, че предмет на спора е претенция по чл.61,ал.2 ЗЗД-осъждането на общината да заплати обезщетение, дължимо поради това, че ищецът е изградил за своя сметка външни ВиК връзки, собственост на общината, представляващи част от инфраструктурата на два поземлени имота собствени на дружеството. Обсъдено е, че търговецът е действал в общ интерес, поради което има право да получи вложените в строителството на частите от инфраструктурата свои средства до размера на обогатяването. Изложил е съображения за законосъобразност на изводите за собствеността на ответната община върху инфраструктурата на основание чл. 19, т.4, б. „а” и „б” Закона за водите – че поради публичния характер на собствеността, по силата на закона недействителни са актовете, с които са учредени сервитутни права в полза на дружеството. Обсъдено е, че общината неправилно се позовава на хипотезата на пар. 29 ПЗР ЗВ, който урежда реда по който активите от ВиК операторите преминават в собственост на общините. Счетено е, че в случая спорните части от инфраструктурата са изградени не от оператор, а от дружеството- инвеститор на строителство в собствен на последното недвижим имот и че не би могло да се очаква тези части да бъдат включени в капитала на ВиК оператор, който пък от своя страна да осъществи действията по вписване намаляване на капитала си по силата на цитираната разпоредба. Решаващият извод е, че със самото им изграждане, външните ВиК връзки са станали собственост на ответника. За неоснователното е прието и оплакването във въззивната жалба за нарушение на чл. 17, ал.2 ГПК – че съдилищата нямат основание да не зачетат правната сила на административните заповеди за учредяване право на водопрекарване през терени-общинска собственост. Обосновано е, че съдът, пред който са предявени права, породени от административен акт, е задължен да прецени възникнали ли са и какви са правните последици от тях, като е счетено, че със заповедите не е могло да бъде валидно учредено сервитутно право по реда на чл. 193 ЗУТ, поради забраната с императивна правна норма да се извършва разпореждане с вещи, които по закон са обявени за публична собственост-държавна или общинска. Отречена е възможността [община] да се освободи от отговорността за обезщетение, домогвайки се да установи наличието на отстъпени права на дружеството въззиваем. Мотивирано е, че външните ВиК връзки са прекарани по трасе, посочено на протоколите за строителна линия и което преминава по улица, а предвидената възможност по чл. 193 ЗУТ е изключителна /при липса на друга възможност/ и не допуска обременяването с вещни тежести на имоти с характеристика на публична собственост /по аргументи почерпени от разпоредбите на чл. 193, ал.5 и 6 ЗУТ/. Обсъдено е, че изграденото съоръжение /143.80 м. за единия поземлен имот и 245.85м. за другия, водопровод и канал/ е част от уличната водопровод и канализация на урбанизирана територия и на основание чл. 83 ЗУТ е следвало да бъде изградено от общината и съответно тя е техен собственик, и че безспорно е установено, че тази част от мрежата е финансирана от ищеца и не е включена в активите на търговско дружество-оператор. Решаващият извод е, че съгласно чл. 66, ал.3 ЗУТ общината носи задължение за изграждането на ВиК инфраструктурата, поради което ищецът е действал в изпълнение на чужда работа и има право на обезщетение.
Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по поставения от касатора процесуалноправен въпрос произтича на първо място от некоректното му поставяне, тъй като въззивното решение не е постановено по „спор за собственост”, а по облигационен спор, по който ищецът още в исковата молба се е позовал на нищожност на учреденото в негова полза от общината сервитутно право /право на водопрекарване/. На второ място, не само че не е налице противоречие на решението на Бургаския апелативен съд с решението по гр.д.№ 3306/2008г. на ІІІ г.о. и решението по гр.д.№ 925/2011г. на ІІ г.о., а обжалваното е в пълно съответствие с дадените в тях разрешения: по реда на косвения съдебен контрол съдът се произнася по валидността на административните актове, ако въпросът за валидността е с преюдициално значение за гражданскоправния спор; че е изключена преценката за материална законосъобразност на акта, ако страните по гражданскоправния спор са участниците в административното производство по издаването и обжалването му. При формулирането на въпроса касаторът не разграничава пороците на административния акт /валидност и материална незаконосъобразност/ и игнорира основния принцип, че нищожният административен акт не поражда правни последици и за това не е необходимо той да бъде отменяван, а е достатъчно констатирането на тази нищожност /решението по гр.д.№ 26/2010г.ІІ г.о./, която е допустима по реда на косвения съдебен контрол по изричната разпоредба на закона- чл.17,ал.2,изр.второ ГПК.
Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по втория /материалноправен/ въпрос. Така както е поставен въпросът е общ и предполага разглеждането на конкретни казуси и даване на отговор съобразно конкретна хипотеза. Извън горното, отговор на въпроса се съдържа в Решение № 356 от 07.10.2011г. по гр.д.№ 853/2010г. на ІV г.о.: законодателят е предвидил различни субекти, задължени за изграждане на съоръженията, като подробно са разграничени отделните хипотези. Несъгласието на касатора с подробно изложените правни аргументи от въззивния съд които са изцяло съобразени с цитираното решение на ІV г.о. на ВКС, че по силата на чл. 66, ал.3 ЗУТ общината носи задължение за изграждането на ВиК инфраструктурата не може да послужи като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Виждането на касатора за наличие на противоречива практика, обективирана в други съдебни актове почива на неправилната интерпретация на разрешения с тях правен въпрос относно задължението за изграждане на канализационни отклонения.
Третият въпрос е изцяло хипотетичен и извън предмета на произнасяне на съдилищата-въпрос, с който те не са били сезирани, което изключва възможността за произнасяне по съществото му.
Касаторът следва да заплати на [фирма] сумата 4 050лв. разходи за адвокатска защита, съгласно Анекс № 2 от 01.07.2014г. към договор за адвокатски услуги, фактура и платено нареждане за кредитен превод.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 31 от 29.04.2014г. по в.т.д.№ 68/2014г. на Апелативен съд Б..
Осъжда [община] да заплати на [фирма], [населено място], [улица]-партер, офис 1 сумата 4 050лв. /четири хиляди и петдесет лева/ разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.