2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
33
София, 23.01.2017год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова ч.т.д. № 87 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе
-предвид следното:
Производството е по реда на 274,ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца [фирма] против Определение № 2106 от 20.06.2016г. по в.ч.гр.№ 5198/2015г. на САС, 5 състав, с което е потвърдено определението от 03.11.2015г. по т.д.№ 173/2015г. на Софийски окръжен съд. С него е прекратено производството по делото – на основание чл.129,ал.2 ГПК е върната исковата молба на банката поради неотстраняване на дадените указания за посочване на начина на формиране на цената и цената на предявените искове – главен и евентуален.
С частната касационна жалба се иска отмяна на определението като неправилно. Твърдението е за неправилно приложение на разпоредбата на чл.70,ал.3 ГПК и незаконосъобразност на извода на САС, че с посочването на размера на иска, макар и определен „като минимум”, е налице неизпълнение на указанията за посочване на цената му.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпроса: „В състояние ли е ищецът да определи само приблизително цената на иска, при положение, че за изчисляването на определен размер от стойността, съдът обичайно изслушва заключение на вещо лице, т.е. ползва специални знания, с каквито ищецът не е задължен да разполага към момента на предявяване на иска”. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК – на решението по т.д.№ 20/2011г. на І т.о. на ВКС.
От насрещната страна [община] е постъпил писмен отговор, с който се оспорва основателността на искането за допускане на обжалването и основателността на жалбата. Претендира се заплащане на разноски за производството.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е приела, че ищецът е предявил иск, основан на твърдение за съществуващо и неизпълнено договорно задължение на общината /да преведе като възложител по договор за СМР дължимите суми на изпълнителя [фирма], който е същевременно кредитополучател по отпуснат му от банката кредит, по конкретно посочена сметка в О./, с което му били причинени вреди „минимум 30 000лв.”, представляващи разлика между сумите, които банката ще получи като кредитор при осребряване на имуществото на несъстоятелния длъжник [фирма]/н/ и размера на задълженията до договора за кредит, който банката би събрала в случай на точно изпълнение от общината на задълженията й. Посочила е, че при същите фактически твърдения е бил предявен и евентуалният иск по чл.49 ЗЗД. Констатирала е, че исковата молба е била оставена без движение от първоинстанционния съд и тя е върната по съображения за неизпълнени указания – по съображения, че ищецът е посочил само едната стойност /1 831 447лв., представляваща преведените от общината на изпълнителя суми/, но не и втората компонента /сумата, която банката ще получи в производството по несъстоятелност на кредитополучателя при осребряване на имуществото му/, за да бъде определена претендираната разлика, т.е. за да би могъл да бъде определен размерът на претендираното обезщетение за вреди от договорно неизпълнение и цената на този иск, съответно цената на евентуалния иск, основан на твърдение за деликт. Констатирала е, че в уточняващата молба ищецът е заявил, че не може да конкретизира размера на вредата и че следва първо да бъде допусната съдебно счетоводна експертиза за изчисляване на размера й. Съставът на САС е изложил подробни мотиви за неоснователност на частната жалба, посочвайки, че предявеният иск е оценяем оглед материалния интерес и задължението за посочването му произтича от разпоредбата на чл.127,ал.1 ГПК.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването следва от отсъствието на въпрос, с характеристиката на правен, очертана в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният от касатора е предпоставен от твърдяни от него /а не установени от съдилищата/ факти за необходимост от специални знания и че за изчисляването на определен размер от стойността съдът „обичайно” изслушва заключение на вещо лице. Несъответно е позоваването на допълнителната предпоставка. Даденото разрешение от ВКС в цитираното от частния касатор решение, съгласно което е допустимо е цената на иска по чл.86 ЗЗД, с който се претендира заплащане на законната лихва върху обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да бъде приблизително определена от ищеца при предявяване на иска, е неприложимо и неотносимо.
С оглед изхода на производството, частният касатор следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски – сумата 300лв. по приложения към отговора договор за правна защита и съдействие, в който е отразено заплащането на договореното адвокатско възнаграждение в брой.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Определение № 2106 от 20.06.2016г. по в.ч.гр.№ 5198/2015г. на САС, 5 състав.
Осъжда [фирма] да заплати на [община] сумата 300 лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: