О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
София, 13.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 24 март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 4786 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. П., С. П. Г., И. П. П., С. Г. П., С. Щ. М., С. И. Т., Д. И. Д., Т. И. Д. и „ХОЛДИНГ ХАРТ МКИ“ ООД против решение № 676 от 06.06.2019 г.по гр.д.№ 640/2019 г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 4899 от 30.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 5112/2018 г. на РС-Варна и вместо това е допусната съдебна делба между касаторите, и ищеца Г. И. Й. по отношение на ПИ с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], к.к. „Ч.“ с площ 1125 кв.м. между съделителите, както следва:
„Холдинг харт мки“ ООД – 574,47 / 1125 ид.ч.
Д. Д. Н. – 101,23 / 1125 ид.ч.
С. Н. Д. – 25,31 / 1125 ид.ч.
М. И. П. – 23,55 / 1125 ид.ч.
С. П. Г. – 23,55 / 1125 ид.ч
И. П. П. – 23,55 / 1125 ид.ч
С. Г. П. – 70,67 / 1125 ид.ч.
С. Щ. М. – 47,10 / 1125 ид.ч.
С. И. Т. – 23,55 / 1125 ид.ч
Д. И. Д. – – 70,67 / 1125 ид.ч.
Т. И. Д. – – 70,67 / 1125 ид.ч.
Г. И. Й. – – 70,67 / 1125 ид.ч.
Ответниците са осъдени да платят на ищеца деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 1125 лв.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради това, че е постановено по нередовна въззивна жалба и за неправилност поради противоречие с материалния и процесуалния закон и за необоснованост. Касаторите считат, че делбата е недопустима и искът за делба следва да се отхвърли, тъй като има за предмет дворно място, в което се намират сгради, които са индивидуална собственост на някои от съсобствениците и има обслужващо ги предназначение, т.е. то е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Наведени са доводи за процесуални нарушения относно изготвянето и съдържанието на доклада.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърдят основанията по чл. 280, ал.1 т. 1-3 ГПК и ал.2 пр. 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация оспорва жалбата, като счита, че решението е съобразено със съдебната практика в хипотезата когато само част от съсобствениците притежават самостоятелни обекти в съсобственото дворно място и в този случай е неприложимо ПП-2-82. Не е налице противоречие с част от посочените от касатора решения, в които се приема същия извод, като приетия от окръжния съд. Счита, че не са допуснати съществени процесуални нарушения, поради което не следва да се допуска касация и по процесуалните въпроси. Допълва, че сградите поради активни свлачищни процеси са негодни за обитаване и не съставляват сгради. Затова моли да не се допуска касация на решението, с което е допусната съдебна делба.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Страните не спорят относно правата си върху поземлен имот с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], к.к. „Ч.“ с площ 1125 кв.м., определени в издаденият констативен нот. акт по документи № …. г. на нотариус Т.М., вписан в СВп. С № …., № …. г. След издаване на акта, П. И. П. е починал на 03.12.2015 г. и е заместен от наследниците си – касаторите М. И. П., С. П. Г., И. П. П.. Починал е и съсобственикът М. И. Й. на 15.95.2015 г. и е заместен от майка си – касаторката С. Щ. М..
По делото е установено, че в процесното дворно място има пет сгради, от които сграда № 1, с площ 160 кв.м., сграда № 2 с площ 56 кв.м. и сграда № 3 с плок 76 кв.м. са изклучителна собственост на „Холдинг харт мки“ ООД а другите две сгради № 4 с площ 12 кв.м. и № 5 с площ 25 кв.м. са собственост само на съсобствениците Д. Д. Н. и С. Н. Д.. Със заповед № 315 от 28.08.2007 г. е одобрен ПУП / план за регулация и план за застрояване/ за УПИ …. от кв…. и пешеходната алея на КК „Чайка”. Сградата с № 1 е строени и узаконявани преди 2008 с акт за узаконяване № …. г. През 2002 г. е било издадено строително разрешение за укрепителни строителни дейности. От заключението на вещото лице и обясненията му в съдебно заседание се установява, че процесния имот попада в локален свлачищен циркус ”Трифон Зарезан” и със заповед № РД-02-14-300/21.04.1997 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Свлацището продължава да е активно с по 0,01 мм. на ден. Сградите са с компрометирани конструкции в лошо състояние, негодни за обитаване поради активното свлачище. Не могат и да се премахнат, тъй като пилоните им сега укрепват свлачището. Поради това е забранено премахването им от общината. Забранен е и достъпа до тях поради опасност за живота и здравето.
РС е приел, че дворното място съставлява обща част към сградите, че е налице хоризонтална етажна собственост при която дворното място има обслужващо сградите предназначение и позовавайки се на разясненията, дадени в ПП-2-82 е приел, че делбата му е недопустима. Отношенията се уреждали по правилото на чл. 63 и чл. 66 ЗС.
Въззивният съд не е възприел този извод, като е посочил, че тази съдебна практика е приложима само когато всички съсобственици на дворното място са собственици и на самостоятелните обекти, но е неприложима, когато част от съсобствениците на дворното място не притежават самостоятелни обекти на правото на собственост в него, защото в този случай дворното място не е обща част към етажна собственост.
Първият поставен въпрос касае допустимостта на съдебна делба на дворното място, когато в него са изградени самостоятелни сгради-индивидуална собственост. Така поставен въпросът не кореспондира на фактите по делото. В случая само трима от съделителите притежават самостоятелни обекти – сгради. Тъй като не всички съсобственици на дворното място притежават самостоятелни обекти на правото на собственост – сгради или обекти в тях, дворното място в този случай не е обща част на етажна собственост. Нормата на чл. 63 ЗС допуска то да принадлежи на други лица, различни от собствениците на обектите на собственост, построени в него, което е аргумент да се приеме, че не винаги дворното място е обща част на етажна собственост. / виж решение № 59 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 911/2011 г., II г.о., решение № 87 от 7.07.2011 г. по гр.д. № 825/2010 г., II г.о. и решение № 476 от 7.03.2013 г. по гр.д. № 56/2012 г., I г.о., Р № 137 от 29.11.2018 г. по гр.д.№ 4974/2017 г.- на ВКС, ІІ гр.о./
Съдебната практика – (решение № 380 от 15. 10. 2010 г. по гр. д. № 104/2010 г., 2 гр.о., решение № 87 от 07. 07. 2011 г. по гр. д. № 825/2010 г., 2 г.о., решение № 476 от 7. 03. 2013 г. по гр. д. № 56/2012 г., 1 г.о., решение № 152 от 16. 06. 2009 г. по гр. д. № 216/2008 г., 1 г.о., решение № 174 от 18. 10. 2016 г. по гр. д. № 1627/2016 г., 1 г.о. и др.) приема, че при действието на ЗУТ делбата на съсобствен урегулиран поземлен имот е недопустима тогава, когато имотът е застроен и всички съсобственици на дворното място притежават в индивидуална собственост отделни сгради или отделни обекти на собственост в сгради, построени в имота. В посочената хипотеза теренът е загубил самостоятелния си характер, придобил е обслужващо предназначение спрямо сградите и представлява обща част по предназначението си. Съдебната практика приема, че делбата би била недопустима и тогава, когато не всички съсобственици притежават в индивидуална собственост отделни сгради или отделни обекти на собственост в сграда, но са налице предпоставките за приложение на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, публикувана в ДВ, бр. 17 от 06.03.2009 г., в сила от 10.03.2009 г. Тази норма дава възможност на съсобственика, непритежаващ отделен обект, да извърши нов строеж, съответно надстрояване или пристрояване в съсобствен имот, предназначен за ниско жилищно или вилно застрояване без съгласието на съсобствениците, които притежават, започнали са или вече имат права за съответно строителство в имота на самостоятелен обект. В случай, че не всички съсобственици на имота притежават в индивидуална собственост отделни сгради или отделни обекти на собственост в сгради, построени в съсобствения имот, и не са налице основания за приложение на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, имотът не е със статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС и делбата му е допустима. За съсобствениците, притежаващи само идеална част от дворното място при нежелание от другите съсобственици да изкупят дела им, е невъзможно да прекратят съсобствеността си и да реализират паричната й равностойност. Въззивното решение е съобразено с тази съдебна практика и установената фактическа обстановка по спора и по първия въпрос не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Позоваването на основанието по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК е формално и не кореспондира на съдържанието на изложението – нито има твърдения, нито конкретни позовавания на решения на Конституциония съд или практика на СЕС, на която въззивното решение да противоречи.
Наличието на противоречива практика не е основание за допускане до касация след измененията на ГПК / ДВ бр.86/2017 г./ Такава не се е констатира, тъй като различните разрешения на въпроса дали е допустима делба само на дворното място ако в него има изградени самостоятелни сгради зависи от това дали всички съсобственици на дворното място имат самостоятелни обекти на правото на собственост или само част от тях са собственици на такива. Следователно не е налице противоречива практика, която да се преодолява чрез допускане до касационен контрол по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК и внасяне на въпроса за постановяване на тълкувателно решение.
Неотносим към първата фаза на делбения процес е вторият въпрос за приложението на чл. 201 ЗУТ. Цитираните от касаторите решения по този въпрос касаят поделяемостта на довроното място. Този въпрос може да се постави в първата фаза когато е налице хоризонтална етажна собственост, при която всички съсобственици на дворното място притежават сгради-индивидуална собственост и дворното място е поделяемо на самостоятелни УПИ при спазване на нормите на чл. 19 ЗУТ така, че всяка от сградите да попадне в самостоятелен УПИ. Настоящия случай не е такъв, защото не всички съсобственици на дворното място, а само трима от тях притежават самостоятелни сгради или обекти в него.
Третият въпрос е „ за основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК. Касаторите се позовават на Р № 232 от 13.12.2018 г. по т.д. № 3018/2017 г. на І т.о. и цитираните в него, според които възззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са били направени своевременно, но по тях първата инстанция не се е произнесла или не ги е допуснала, или дори да ги е допуснала не са събрани. Касаторите обаче не свързват този въпрос с фактите по делото – не посочват кои поискани от тях доказателства, относими към спора не са били събрани и поради това са останали неизяснени конкретни факти и обстоятелства по делото. Страните са спорели по правен въпрос за допустимостта на делбата в казуса по спора, а не по правата си. Издаденият констативен нот. акт не е оспорен от никой от съделителите, а съдебното решение е съобразено с него. Констатациите на СТЕ за активността на свлачището, забраната за строителство и за състоянието на сградите също не са оспорени. Сградите са индивидуална собственост и не са предмет на иска за делба и е без значение дали са законни строежи. По делото е установено, че вилната сграда е узаконена. Безспорно е, че има забрана за строителството със заповед на МРРБ поради активно свлачище. Предвид изложеното, този въпрос не определя изхода от спора, поради което по него не се допуска касационно обжалване.
Следващите два въпроса са „може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните. Съдебната практика действително приема, че съдът има задължение да обсъди всички относими към спора доказателства, като извърши съвкупна преценка и посочи кои приема за недостоверни. Безспорно е и задължението на съда да обсъди доводите на страните. Касаторите обаче не посочват кои относими към спора доказателства не е обсъдил съдът и кои доказателства е трябвало да обяви за недостоверни, след като са били оспорени в срок и по надлежния ред, но не го е направил. Не е посочено и кои техни доводи и възражения не са обсъдени. Така въпросите не са свързани с фактите по делото и мотивите на въззивния съд и не определят и изхода от спора. По тези съображения, те не обуславят допускане до касационен контрол.
Следващата група въпроси касаят изготвянето на доклад по делото от РС и задължението на въззивната инстанция в рамките на правомощията си да отстрани недостатъците на доклада и да поправи грешките на първата инстанция. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2013 г. и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тъл.д.№ 1/2000 г. Касаторите обаче не посочват по отношение на кои факти делото е останало неизяснено. Наведен е довод, че въззивният съд не е обсъдил дали е допустима съдебната делба. По този въпрос изрично е формиран извод и е изложен мотив. Дали допускането на делбата може да породи търсените правни последици е въпрос, който касае извършването на делбата, а не допускането й. Както вече се посочи, за съсобствениците на дворното място, които не притежават в индивидуална собственост или идеална част от сградите няма друга възможност, по която да реализират правата си и да получат стойността на дела си от дворното място. За собствениците на сгради и идеална част от дворното място съществува възможност да изкупят терена, ако дворното място е неподеляемо или съдът да им го разпредели в съотношение съобразно притежаваните от тях сгради. Така повдигнатият въпрос: дали делбата в този случай може да породи търсените правни последици не е аргумент за недопускане на съдебна делба. Въззивното решение не противоречи на разясненията, дадени в посочените две тълкувателни решения касаещи задълженията на въззивният съд да разгледа спора по същество. Въззивният съд е изпълнил тези си задължения, поради което не се допуска касационно обжалване по този въпрос.
Районният съд е изпълнил задължението си да изготви доклад по делото. Проектът за такъв се съдържа в определение 9254/20.08.2018 г., който е съобщен на страните, те са взели становище по него в първото открито съдебно заседание и докладът е обявен за окончателен с протоколно определение от 21.09.2018 г. В него са изложени обстоятелствата по спора и е указано на съделителите, че всеки следва да докаже правата си от съсобствеността и правоизключващите си възражения, каквито са направили касаторите. В изложението, касаторите възпроизвеждат закона и съдебната практика, но не обосновават защо въззивното решение противоречи на цитираната съдебна практика..
Следващият въпрос е за приложението на чл. 236, ал..2 ГПК. Не отговаря на съдържанието на мотивите на обжалваното решение, че в него не са изложени съображения, защо е неправилно решението на РС и се отменя и защо се постановява допускане на делбата. Съдът е изложил, че ПП-2-82 не се отнася за настоящата хипотеза, когато имота е застроен със пет сгради, но не всички съсобственици на дворното място имат права върху тях. Смисълът на постановлението на ВС е в това, че при съществуването на етажна собственост с обекти за всеки съсобственик на терена или при възможност съсобствениците в дворното място, които не притежават обект да си построят такъв, при хипотезата на чл. 58 ЗТСУ /отм/, дворното място наистина обслужва всички съсобственици. Когато обаче местото е максимално застроено и няма възможност да се изграждат обекти върху него / в случая освен поради наличието на пет сгради в него и на забрана за строителство поради активни свлачищни процеси/ дворното място не обслужва и не може да задоволи нуждите на останалите съсобственици и на тях не може да се отрече правото на съдебна делба, съгласно чл. 34 ЗС.
Самите касатори възпроизвеждат в изложението мотивите, въз основа на които съдът е допуснал делба. Твърдението им за липса на мотиви е голословно и не кореспондира на данните по делото.
Според касаторите, въззивната инстанция е постановила недопустимо решение, защото въззивната жалба не съдържа оплаквания за неправилност на решението на РС, а въззивният съд не я е върнал, а се е произнесъл по нея. Нормата на чл. 260 ГПК, т.3 ГПК изисква въззивникът да посочи неправилностите на решението. За неизпълнение на това изискване обаче, нормата на чл. 262, ал.1 не предвижда оставяне на жалбата без движение и връщането й при неизпълнение на указанията. Само при неизпълнение на изискванията по чл. 260, т.1,2,,4 и 7 съдът е длъжен да даде указания за изправяне на нередовнностите и да я върне, ако тези указания не са изпълнени. В ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВС, т. 4 е прието, че „въззивна жалба, в която не е посочено в какво се състои порочността на обжалваното решение, не се оставя без движение и не подлежи на връщане при неотстраняване на тази нейна нередовност – чл. 300, ал. 1, б. „б“ ГПК. Това ТР е постановено при отменения ГПК, но в тази част то не е отменено с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е запазило действието си предвид аналогичната правна уредба. Следователно по въпросът за приложението на чл. 260 във вр. с чл. 261 ГПК, съдът е процедирал в съответствие със закона и съдебната практика и по него не се допуска касационно обжалване. Наличието на задължителна съдебна практика е основание да не се допуска касация и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Тъй като ПП-2-82 е неприложимо към настоящия казус, защото фактите са различни, не е нарушен и чл. 130, ал.2 от ЗСВ и по въпроса за приложението му също не се допуска касационно обжалване на основание чл. 2801 ал.1 т..3 ГПК.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски до доказаният размер с договора за правна помощ в размер на 1500 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 676 от 06.06.2019 г. по гр.д.№ 640/2019 г. на Варненски окръжен съд по касационна жалба, подадена от М. И. П., С. П. Г., И. П. П., С. Г. П., С. Щ. М., С. И. Т., Д. И. Д., Т. И. Д. и „ХОЛДИНГ ХАРТ МКИ“ ООД.
Осъжда М. И. П., С. П. Г., И. П. П., С. Г. П., С. Щ. М., С. И. Т., Д. И. Д., Т. И. Д. и „ХОЛДИНГ ХАРТ МКИ“ ООД да платят на Г. Й. И. деловодни разноски за настоящото производство в размер на 1500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: