О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 52
София, 13.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 11 февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3277 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. П. Т. против решение № 119 от 21.05.2019 г. по гр.д.№ 188/2019 г. на Окръжен съд-Добрич, с което частично е отменено поради неприцизен диспозитив решението на РС-Добрич по гр.д.№ 4744/2015 г., а в друга част същото решение е потвърдено, но като краен резултат и от двете инстанции е отхвърлен иска за делба, предявен от нея против А. Б. А., починал в хода на производството, заместен от наследницата си С. А. Б., С. Б. С., Б. М. С., Й. М. Ц. и А. С. А. по отношение на следните имоти:
1. нива с площ 71,867 дка. в м. „Г.” в землището на [населено място], [община], съставляваща имот …., разделена след реституцията на три имота:
– ПИ № …. с площ 36867 дка,
– ПИ № …. с площ 18,00 дка и
– ПИ № …. с площ 10,00 дка.;
2. дворно място с площ 1100 кв.м., съставляващо УПИ …. от кв. …. по плана на [населено място], [община] и
3. дворно място с площ 1440 кв.м., съставляващо УПИ …. от кв. …. по плана на [населено място], [община]
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивната давност на съсобствен имот, за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на материалната доказателствена сила на констативните нотариални актове, издадени на основание обстоятелствена проверка и за необоснованост на извода, че наследствената част на касаторката е придобита по давност от А. и С. Б..
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 и ал.2 ГПК. Касаторката счита, че въззивното решение противоречи на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по ТД № 11/2012 г. на ОСГК относно доказателствената сила на констативният нотариален акт, но твърди, че преразглеждането на този въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид необходимост от сигурност на гражданския оборот и с оглед свободното движение на хора. Въпросът е формулиран така: „Следва ли само поради факта, че някой живее в населено място, различно от това, в където се намира имота, на който е собственик да се създаде основание за лишаването му от законни права, регламентирани в ЕКЗПЧ, правото на собственост по закон”. Поставен и въпроса: „възможно ли е с констативен нот. акт да се отнеме собствеността върху имот, за който е наличен влязъл в сила договор за доброволна делба от 28.04.1995 г., съставен, заверен и изготвен съобразно изискванията на закона”. Твърди се противоречие на въззивното решение със съдебната практика и по въпроса : „договорът за аренда, сключен от един от съсобствениците създава ли основание за фактическо владение, добросъвестност и демонстриране на държане за своене и може ли да служи за основание да се придобие чужда собственост, произтичаща от силата на закона”. Основанието по чл. 280, ал.2 се мотивира с това, че решението накърнява правото на неприкосновеност на частната собственост и на право по КЗПЧОС
Ответниците по касация оспорват касационната жалба и доводите в нея. Считат, че не са обосновани наведените основания за допускане до касация, тъй като по първия въпрос, решението е съобразено със задължителната съдебна практика, не са приложени решения, на които да противоречи въззивното решение, а то не е неправилно.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Касаторката Г. П. Т. е предявила иск за делба на описаните по-горе недвижими имоти, като се позовава на наследствено правоприемство от баща си П. Х. П. и втората му съпруга С. Б. П.. Бракът между тях е сключен на 09.04.1975 г. и е прекратен със смъртта й на 04.06.1997 г. От брака си нямат деца. Ищцата е дете само на съпруга П. П., починал на 15.05.2003 г. Другата му дъщеря А. е направила отказ от наследство. Съпругата С. Б. П. е дъщеря и едно от трите деца на починалия на 29.05.1986 г. Б. В. А., заедно с другите му деца А. Б. и ответницата С. Б.. В хода на производството, на 21.01.2017 г. е починал и А. Б. и е заместен от дъщеря си С. А. Л., поставена под пълно запрещение, чийто настойник е сина А. С. Б..
Нивата с площ 71,867 дка. в м. „Г.” в землището на [населено място], [община], съставляваща имот …. е възстановена на наследници на В. А. С. с решение на ПК № 04/27 от 17.10.1994 г. Общият наследодател В. А. С. е починал на 09.12.1981 г. и е оставил за свои наследници сина си Б. В. А., дъщеря Т. В. Б. и син Г. В. А.. С н.а. № …. г. две от децата на Б. В. А. – синът му А. Б. и дъщеря му С. Б. са признати за собственици на основание наследство и давност на възстановената нива от 71,867 дка. Установено е, че този имот е отдаван под наем за периода 1996-2008 г. на кооперация, която е изплащала наем по равни части на С. и А. Б.. Отдаван е за по една година от наследниците на Б. А. – А. и С. с договор от 15.09.2006 г., 01.10.2008 г., А. Б. е сключил договор за наем на 01.10.2009 г. и 01.10.2010 г. По искане на А. и С. Б., нивата е разделена след реституцията на три имота: ПИ № …. с площ 36,867 дка, ПИ № …. с площ 18,00 дка и ПИ № …. с площ 10,00 дка. Първият е прехвърлен от А. и С. Б. с н.а. № …. г. на ответника А. С. А. /син на С. Б. А./, а другите два от по 18 дка. са прехвърлени с н.а. № …. г. на дъщерите на С. Б. – ответниците Б. М. С. и Й. М. Ц.. След разделянето на нивата на три имота А. Б. и А. С. са склучили на 13.09.2011г. договор за аренда на имота от 36,867 дка за 6 години. С. Б., като наследниц на Б. А. е сключила договор за наем на 10.10.2013 г. за останалите 36 дка. На 10.10.2016 г. А. С. А. е сключил договор за аренда за срок от седем години.
Относно имотите в урбанизираната територия е установено, че с н.а. № …. г. общият наследодател В. А. С. прехвърля срещу задължение за издръжка и гледане дворно място с площ 1440 кв.м., съставляващо УПИ …. от кв. …. по плана на [населено място], [община]. С договор за доброволна делба от 28.04.1995 г. между наследници на В. А. С. е са разделени четири парцела, като парцел …. от кв. …. получава в дял С. Б., парцел …. получава в дял С. Б., парцел …. получава А. Б. и парцел …. получава в дял К. Б.. С н.а. № …. г. А. Б. е признат за собственик по давност на парцелите, получени в дял от С. Б. – …. от кв. …. и К. Б. и на прехвърления на С. Б. през 1975 г. парцел …. С н.а. № …. г. на СВп А. Б. прехвърля на внука си – ответника А. С. А. процесните УПИ …. от с площ 1100 кв.м. и УПИ …. с площ 1440 кв.м., и двата в кв. …. по плана на [населено място]
РС е приел, че процесният земеделски имот от 71,867 дка. е придобит по давност от С. и А. Б. и е отхвърли иска за делба за него, без да описва трите имота, на които той е разделен след реституцията. По отношение на двете дворни места е формирал същия извод и е отхвърлил иска и по отношение на тях.
Въззивният съд е приел, че в диспозитива на решението имотите следва да се описват в актуалния им вид, поради което е отменил решението в частта на нивата от 71,867 дка, като е формулирал нов диспозитив, с който също иска е отхвърлен, но са описани и трите поземлени имота, на които е разделена нивата от 71,867 дка. Анализирайки писмените и гласни доказателства, е приел, че сестрата на С. и А. – С. Б., която се е омъжила и е живяла в София от 1975 г. се е дезинтерисирала от имота, който й е прехвърлен същата година от дядо й и от имота, който е получила по делбата от 1995 г. Тя е идвала в селото 1-2 пъти. Не се е противопоставила по никакъв начин на това, че брат й стопанисва и обработва имотите, които били зад обща ограда. След нейната смърт пред 1997 г., съпругът й не е проявил никакви действия, с които да демонстрира собственическо отношение. Същевременно тези имоти са работени от А. Б. и внукът му А. С., които са ги стопанисвали по начин, че всеки е могъл да възприеме намерението им за своене. Затова съдът е приел, че за тези имоти е доказано придобиване по давност в резултат на упражнявано владение от А. Б. повече от 10 години. Съдът е приел, че изводите на нотариуса в издаденият нот. акт по обстоятелствена проверка на 19.12.2013 г. не са оборени от събраните доказателства.
По отношение на земеделсикя имот, съдът се е позовал на предназначението му на имот за земеделско ползване, на отдаването му под наем и аренда от 1996 г. и получаване на добивите само от двамата наследници на Б. В. А. – А. и С. по равно, като собственици, съгласно чл. 93 ЗС, предприетите от тях правни действия по разделяне на имота на три имота и обстоятелството, че от реституцията на имота нито С. П., нито съпругът й след нейната смърт през 1997 г., а и ищцата след неговата смърт през 2003 г. не са проявили никакви действия, с които да се противопоставят на изявеното намерение за своене, манифестирано чрез посочените действия. Съдът е приел, че изводите на нотариуса в оспореният от ищцата нот. акт по обстоятелствена проверка, издаден на 21.08.2013 г. не са опровергани, а напротив, подкрепят се от събраните гласни и писмени доказателства.
Касаторката счита, че въззивното решение противоречи на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по ТД № 11/2012 г. на ОСГК относно доказателствената сила на констативният нотариален акт. С този тълкувателен акт е разяснено, че нотарианият акт по обстоятелствена проверка има легитимиращо действие по отношение на признатите вещни права на титуляра, посочен в него по отношение на всички. Правото на собственост и ограничените вещни права са абсолютни, т.е. имат действие по отношение на всички. Поради това, че нот. акт по обстоятелствена проверка съдържа изводите на нотариуса относно придобиване правото на собственост по давност, той не се ползва с материална доказателствена сила на официален документ, но поради легитимиращото си действие, тежестта да опровергаване изводите на нотариуса е за този, който го оспорва. От материалите по делото е видно, че ищцата, в чиято тежест е било да докаже оспорването, не е ангажирала доказателства, които да опровергаят изводите на нотариуса. Напротив, всички събрани писмени и гласни доказателства потвърждават, че А. Б. е упражнявал фактическа власт върху двете дворни места и е демонстрирал намерението си за своене пред съселяните си по начин, че да могат да бъдат възприети от всички. Същото се отнася и за земеделския имот. Получаването на граждански плодове от земеделския имот и разпределянето им само между двамата наследници на Б. А. без С. П., от която ищцата претендира права е правомощие на собственика по чл. 93 ЗС. Това и предприемането на правни действия по разделянето на имота на три имота без на това да се противопостави ищцата, са действия, които извършва собственик и които могат да се възприемат от всеки заинтересован. Обжалваното решение е съобразено с ТР № 11/2012 г., а то е актуално и ясно и не се нуждае от промяна.
Правната теория и съдебната практика приемат, че придобивната давност е оригинерен способ за придобиване на вещни права, който има действие и легитимира новия собственик като такъв спрямо всички, а не само спрямо определено лице- досегашния собственикът на имота. Когато собственикът не е известен, не може да се говори за скритост на владението, каквато има когато владелецът извършва действия с цел прикриване факта на владението от друго лице, претендиращо самостоятелни права върху същия имот. Р.№ 262/ 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/ 2011 г., 2-ро г.о. Р № 174/02.12.2015 г. по гр.д.№ 1744/15 г. І гр.о. Въззивното решение е съобразено с тази практика, поради което по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
По въпроса „следва ли само поради факта, че някой живее в населено място, различно от това, в където се намира имота, на който е собственик да се създаде основание за лишаването му от законни права, регламентирани в ЕКЗПЧ, правото на собственост по закон”. се иска преразглеждане на съдебната практика, тъй като той е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид необходимост от сигурност на гражданския оборот и с оглед свободното движение на хора. Формираната по-горе съдебна практика е актуална и съответства на обществените отношения. Институтът на придобивната давност е уреден в нашето право и цели привеждане на фактическото положение в правно, когато носителят на права бездейства, а същевременно друго лице извършва такива фактически и правни действия които покриват съдържанието на същото право по отношение на същата вещ. Същевременно придобивната давност не зависи от това къде живее носителят на правото на собственост, а от това дали друг е установил владение. Съдът не е приел, че само поради факта, че живее в друг град, С. Б. е изгубила правото си на собственост. От фактите по делото се установява, че още преди смъртта на С. П., тя не е упражнявала правото си на собственост, а то не е упражнявано и от съпругът й след нейната смърт и от ищцата след неговата смърт, а фактическа власт върху двете дворни места и нивата с изявени действия, показващи намерение за своене в период много по-дълъг от 10 години са реализирали брат й и сестра й. Вярно е, че от не упражняването на правото на собственост. Съгласно чл.99 ЗС то се губи ако друг го придобие по някой от способите, предвидени в чл. 77 ЗС, между които е и придобивната давност. Така формулираният въпрос не е съществен за изхода от спора, тъй като не е обусловил крайният извод на съда.
Поставен е и въпроса: „възможно ли е с констативен нот. акт да се отнеме собствеността върху имот, за който е наличен влязъл в сила договор за доброволна делба от 28.04.1995 г., съставен, заверен и изготвен съобразно изискванията на закона”. Така зададен въпроса е конкретен, а не правен. Същевременно той не определя изхода от спора, тъй като с констативният нот. акт по обстоятелстевна проверка е констатирано осъществяването на придобивното основани по чл. 77 ЗС придобивна давност. Въпросът е изяснен в съдебната практика и не е от значение за развитието на правото
Въпросът: „договорът за аренда, сключен от един от съсобствениците създава ли основание за фактическо владение, добросъвестност и демонстриране на държане за своене и може ли да служи за основание да се придобие чужда собственост, произтичаща от силата на закона” не е определящ за изхода от спора. В конкретният случай съдът е формирал извод за придобиване по давност на нивата не само от договорите за наем и аренда, но и от това, че гражданските плодове са разпределяни само между другите двама наследница без противопоставянето на третата сънаследница, съпругът й след нейната смърт и на ищцата през последните десет години. Изводът е формиран и с предприемане на действия по разделяне на имота на три нови имота и извършване на разпоредителни действия с всеки от новообразуваните имоти, како и на това, че съсобственицата С. Б., наследилият я съпруг и ищцата не са демонстрирали никакви действия, за да се противопоставят на тези демонстриращи намерение за своене действия.
Основанието по чл. 280, ал.2 се мотивира с това, че решението накърнява правото на неприкосновеност на частната собственост и на право по КЗПЧОС.
Съгласно чл.1 от Проктокол № 1 към КЗПЧОС, всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Притежанието по смисъла на този текст е по-широко понятие от правото на собственост, уредено в нашето право. Същевременно закона – ЗС урежда давността като придобивен способ и предвижда и средства за защита при завладяване – посесорни искове, петиторни искове, чрез които да се прекъсне течението на придобивната давност, от които ищцата не се е възползвала преди изтичането й. По тези въпроси е формирана богата съдебна практика, поради което не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 и не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Такава е налице когато обжалваното решение страда от особено тежка форма на неправилност в една от трите й форми – противоречие с материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, която може да се установи без да се извършва същинския касационен контрол. Такива са случаите, когато решението противоречи на императивна правна норма, нарушен е правен принцип, провъзгласен в Конституцията, като правото на участие на страните, правото им на безпристрастен съд / чл. 22 ГПК/, изискването за равнопоставеност, за мотивиране на съдебните актове /чл. 236, ал.2 ГПК/. Такива нарушения не се твърдят от касаторката, а не се установяват и от касационната инстанция. Поради това и на основание очевидна неправилност на решението не се допуска касационно обжалване.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на нито едно от наведените основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.4 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски. Те са доказани до размер на 500 лв. за С. А. Б. и А. С. Б., съгласно договор за правна помощ, приложен на л. 6 от ч. гр.д. № 3276/2019 на ВКС и в размер на 500 лв. за С. Б. С., Б. М. С., Й. М. Ц., доказани с договор за правна помощ, приложен на л.7 от същото частно гражданско дело.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 119 от 21.05.2019 г. по гр.д.№ 188/2019 г. на Окръжен съд-Добрич по касационна жалба, подадена от Г. П. Т..
Осъжда Г. П. Т. да заплати на А. С. Б., действащ лично за себе си и като настойник на поставената под пълно запрещение С. А. Б. деловодни разноски за касационно обжалване в размер на 500 лв.
Осъжда Г. П. Т. да заплати на С. Б. С., Б. М. С. и Й. М. Ц. деловодни разноски за касационно обжалване в размер на 500 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: